Skip to main content

Full text of "Dennitsa"

See other formats


Соод1е 



ТЫк 1К аск^ка] сору оГа Ьоок (Ьа[ иак ргскспси Го г ^сштаПопк он ИЬгагу кЬскск ЬсГогс II иак сагсГиИу ксаппси Ьу Скюук ак рай оГа рп>|сс( 

[о такс [Ьс »огкГк Ьоокк ЛксоусгаЫс опНпс. 

Ь Ьак китуси 1оп"1 спои^Ь Гог 1Ьс соруп^П Ю схркс апи [Ьс Ьоок [о стсг [Ьс риЬкс иоташ. А риЬкс скитип Ьоок 1К опс (Ьа( »ак пс\сг киЬ|сс( 

Ю сорупуЬ! ог»Ьокс 1с«а1 сорупуЬ! (спи Ьак схркси. \УЬс(Ьсг а Ьоок 1К 1П (Ьс риЬНс с1отат гпау уагу соитгу Ю соитгу. РиЬкс иотат Ьоокк 

агс оиг ца(с»аук (о (Ьс рак(. гсргсксгИт» а»са1(Ь оГЫкЮгу. сикигс аш.1 кгю»]с(.1цс (Ьа('к оГ(сп ЛШсик (о (.кксо\сг. 

Магкк. поииюпк аш.1 о(Ьсг гпагутаНа ргсксги т (Ьс опрпа] \ ; о1итс »Ш аррсаг т [Ык Шс - а гстшисг оГ [Ык Ьоок'к 1оп« книпсу Ггот [Ьс 

риЬИкЬсг (о а ИЬгагу аш.1 кпаНу Ю уои. 

Сгооц]с 1К ргоии (о раПпсг »иЬ ИЬгапск [о ЛуШ/с риЬНс иошат ша[спа1к ат.1 такс [Ьсш ик1с1у ассскк1Ыс. РиЬНс (.кнпат Ьоокк Ьск>п§ Ю [Ьс 
риЬкс апи »с агс тсгск [Ьск сикиккапк. МсуспЬсккк. [Ык и-огк 1К схрспкпс. ко т огисг (о ксср ргоуккп;: [Ык гскоигсс. »с Ьа\с (аксп к(срк (о 
ргс\'сп( аЬикс Ьу сошшспла! рагПск. 1ш-|ш1|1ш р1асиш к'сЬшса! гскП-кПопк он аи[оша[си иисгут"!. 
\\с а1коакк(Ьа[ уои: 

+ Маке поп-соттегаа! пае о/1Не^к'х \\с иск^пси Скюук Воок ЗсагсЬ Гог икс Ьу т(.к\'к1иа1к. аш.1 »с гсииск! (Ьа[ уои икс [Ьскс Шск Гог 
рсгкопа1, поп-сот тега а] ригрокск. 

+ Кф-тпрот аикмтИ/л! <1Ш-'гу'пщ Оопо( ксш.1 аи(ота(с(.1 ииспск оГапу ког( (о (Пооук'к кук(сгп: 1С уои агс сопиисПп": гсксагсЬ оп тасЫпс 
[гапк]аиоп. ориса! сЬагас(сг гесоушиоп ог о(Ьсг агсак »Ьсгс ассекк (о а 1агцс атоигК оГ (с.\( 1к Ьс1рГи1. ркакс согКас! ик. %'с спсоига§с [Ьс 
икс оГ риЬЬс иоташ гпа(спа1к Гог [Ьскс ригрокск аш! тау Ьс аЫс [о Ьс]р. 

+ МатТат апНЬШюп ТЬс Ооо§1с "»а(сппагк" уои ксс он сасЬ Шс 1к сккспПа! Гог ш Сопит» рсорк аЬои( (Ык рп>|сс( апи Ьс]р]П§ [Ьст Гти 
аиикюпа] та(спа1к [Ьгои^Ь Сккик' Воок $сагсЬ. Ркакс ио по[ гсто\с к. 

+ Кеер 1( /е^о/ \\та[с\'сг уоиг икс, гстстЬсг [Ьа[ уои агс гскрогшЫс Гог епкиппц (Ьа( »Ьа( уои агс йоту 1к 1сцак Оо по( аккитс [Ьа[ ]ик[ 
Ьссаикс \ус ЬсЬсус а Ыюк 1К 1П (Ьс риЬкс с1ота1п Гог икегк 1П [Ьс ип][сс1 5(а[ск. [Ьа[ [Ьс »огк 1К а!ко 1П [Ьс риЬкс с1ота1п Гог икегк 1П о[Ьсг 

сошПпск. \\ г Ьс[Ьс1- а Ьоок 1К кпМ |ц соруг1!;1|1 уаг1ск Ггош соигПгу 1о соигПгу. аг^1 и-с сап'1 оГГсг ^и^апсс он и-1|с[1|сг апу крссШс икс оГ 
апу крсс1Г]С Ыюк 1К аМо»с(.1. Ркакс (.1о по( аккитс (Ьа( а Ь(юк'к аррсагапсс т Скю!;1с Воок 8сагсЬ тсапк ][ сап Ьс иксе! 1П апу таппег 
апу»Ьсгс 1П [Ьс »огк1. Со|^уг1уЬ[ 11|Г11П!;с111С111 ЬаЬШ[у сап Ьс ^и^[с ксусгс. 

ЛЬои( Ооо§1е Воок КеагсЬ 

Сгооц]с'к Ш1КК10П ]К [о ог§ап]^с [Ьс »ог!и'к шГогтаиоп апи [о такс ][ иппегкаИу ассскк1Ыс аш.1 иксГик Ооо§1с Воок ЗсагсЬ Ьс]рк гсас1сгк 
ЛксоуспЬс и-огкГк Ьоокк \у|и1с ||с1рш^ ат1шге аш1 риЬЬкЬсгк гсасЬ пси- аиЛспсск. Уои сан ксагсЬ [Ьгои^Ь 1кс ГиМ 1с\1 оГ[Ык Ьоок оп Ик- \'. сЬ 
а[ |Ы:11р : //Ьоокв . доод!е . сот/| 



I 



^то,, 



й 






'# 



"^«д».*' 






I 

Г 

I 

V 
I 




1 



<• 




II 

' Аг . 

<б8 

V. а. СЪДЬРЖАНИЕ 

на 2-то годишнб течениз на „Денница" 

Повести и раскаэи. 

Стр.*. 

Два врага. И. Вавовъ 1.. 

Съ тебитирь и съ выленъ. М. Георглевъ . . 12, 63, 106, 154, 214.. 

V/ * Еаитроиътъ, отъ И. Вазовъ - .... 80 и 145* 

За чина Стайка, отъ Весел шш 74 и 117.. 

Безг работа, отъ Емилъ Зола, пр4в. А. Мнтоьъ .... . . 130*. 

^у Сладко думенъ гость па дьржавната трапеза, отъ И. Вазовъ . 194.. 

, Тъменъ герой, отъ сжщий 241. 

■ Сргьща, отъ сжщий 305.. 

\^Вурната нощь, отъ с&ший 386». 

Назадъ, отъ Д-ръ Стралммировъ . .- . 459. 

У Виктора Хюго, пр'Ъв. Г. Заиетовъ 475* 

ПЬлякъ, отъ П. II. Славейковъ 503. ^ 

Добрякътъ, отъ Миската, пр-Ьв. Б. В . 514.- 

ж Пито единъ день?! отъ Ста дол а, нр^в. Ив. Ноневъ . ... . 546.. 

Литературни фантазии, отъ Алфонса Доде, пр'Ьв. ДС Христовъ 541.. 

Исторически записки. 

Въсиомииания отъ еръбско-бгмар. война, отъ майора Т. Краева. 32. 

Хасковский меджлисъ, отъ Ст. Занмовъ 124 и ] 76. 

Изъ нашето минаго, отъ с&щпй 329.. 

Единъ клрджалийски щрь, отъ с&ишй ......... 390^ 

Бмгарскит1ъ съзаклетия и буитове, отъ Д-ръ Ир л чека . . . 413.. 

Путешествия. 

Извънъ Бмгария. отъ И. Вазовъ. . .23, 53 г 9-8, 168, 208 и 252. 

Единъ день на Витоша, отъ сшций 362.. 

Изъ Родоиитщ отъ Н. Начещь . . . 527. 

Стихотворения. 

Лудить, отъ Петефи, пр1>в. И. Вавовъ - . . 9- 

г Лзъ ^огптта УегЬа," отъ Ст. Михайловеки. 21, 81, 103, 165 224, 341. / 
ч Манко клета, отъ И. Вазовъ 39. 

Лгивотъ, отъ II. П. Славейковъ 40.. 

Лйшъе само онзи. иоато ила, отъ с&щий 46.- 



ч 



V 



III 

Стр. 

Ыощьта пррува, отъ И. Вазовъ 73.. 

Млъкнщ отъ еллций 117.. 

Изъ Надсона, пр'Ьв. Г .. 123. 

Бдящий, отъ Ф. Панайототгь 133. 

Воаъль, отъ С 140.. 

Пртъдиролтътнп соннети, отъ П. Назови ^ . . 151. 

Невесель е за менъ депьтъ, огь Аврамова} 175. 

Плаване, Два кораба, П)ъсни мои, отъ * * . . . . . . 184. 

Поетъ, отъ II. Н. Даскаловъ 185.. 

Елариса, пр'Ьв. Безнадеждинъ ., 

Пакъ чувамъ вит, отъ И. Ваз<>В'1 213.. 

У^Мопологът па Родрина, пр'Ьв. От. Михайлове!:» ..... 250. 

И кряпсаме, отъ 2 265. 

Цалувката па Юда ,отъ Вазовъ 296. 

Тръиосливкати, отъ с&щий 326.. 

Пруъзъ храшгь азъ иоыеднахъ падала, отъ II. Даскаловъ . . 561. 

История па едпа душа, отъ Ст. Михайловскп 401. 

Впечатления въ Рила, отъ Бръчковъ 433 и 497.. 

Изъ моитиъ „Султански иоеми, и отъ Ст. Михайловски . . . 455. 

Пошьй ми иоете, отъ 2 473.. 

Хекзаметри, отъ II. II. Славейковъ 484. 

Изъ „Подлиътанъя и за?ятванья, и отъ Ст. Михайловский . . 508. 

Въ самотия, . отъ 2 • 525. 

Но иоеодъ па единъ гцурмъ, отъ * 539.. 

Есепь, отъ Ф. Панайотовъ 545.. 

Годишнипата па Сливница, отъ И. Вазовъ . . . . . . 562. 



Разни студии, биографии и пр. 

УВългарското общество, отъ Д-ръ К. Ири?"къ 227.. 

Калината въ българската парадна иоезия, отъ А. Т. Илиевъ . 266. 

Уф~Христо Ботевъ, студня отъ И. Вазовъ . . . . 274, 314 и 442. 

Камилъ Демуленъ, отъ Сентъ-Бева, пр'Ьв. Ц-въ 282. 

Цивилизация па крайний истокъ 293. 

Отворено ипемо, отъ Бояна Благомирова 296. 

у Българ. породни битови шьсни, отъ Г. Иоповъ . 347, 505 и 465. 

Историнта па Шуми-Марищ, отъ Д-ръ И. Шшмановъ . . 353_ 

Микелъ Анджело, отъ А. Митовъ 374. 

Ученитгь отъ Жулъ Леметра 419. 

\ По въароса за методит)ь и начпиити въ воденето ученичеекгтъ 

сьчинеиия, оть С. В. Преображенский, пр'Ьв. Н. Станевъ 485 и 553. 

у. Инь Неруда 492. 

Петдесетл)ьтие отъ смрътьта на Лермонтова, 560.. 



• 



IV 

Критика и библиография. 

Стр. 

Моето въсиоминанпе отъ Еменъ, отъ Д-ръ И. ГГ. Либеновъ . . 41. 

Записки на единъ осжденъ. отъ Ив. Ев. Гешевъ 43. 

^Горгулпта, Бргъзнакь, Тръпъ, Пиротъ", исторически разборъ 

отъ X. Г. X 44. 

РодопигЬ и Рилската иланииа, отъ Ст. Георгиевъ 45. 

Крйсненската клиеура, отъ В. К , 

Нови книги 46, 85, 139, 191, 257, 301, 430. 503. 

НовЪйша история, отъ Д. Агура 83. 

Наль и Данаяцт||, прЪводъ отъ руг;;и 85. 

Нервпин вЬкъ отъ П. Монтегаццо „ 

Столичный театр*, отъ Д-ръ К. Крьстевъ 86. 

Едпа литературно, недобросгыъстностъ, отъ сжщпй . . . . 91. 

Животътъ на Александръ Великий, отъ Плутарха 134. 

Взглядовегб па апглийскигЬ мыслители, отъ Д. Писарев-! ... „ 

Графътъ и Мечкарьтъ, отъ Хофмана 135. 

Въ тъмницата, отъ Н. Бродинъ „ 

ГГЬсни и сатири, отъ Хр. Карапеткжъ 135. 

Сцевц изъ Фауста, пр'Ьв. Т. Трифуповъ 137. 

Ещю кратко обнснеиие, отъ И. Ивановъ 141. 

Карта на Княжество Болгария, отъ С. Христовъ . . , . . 186. 

Сборвикъ-отъ бълг. народни умотворепия, отъ К. Шапкаревъ. 188 и 495.. 

Светлина, журналъ, редактор ь М. Микаиловъ ., 

Бъжгарский периодически печать, Ю. Ивановъ 189. 

Сборшгкъ за народни умотворения, ваука и кппжппна. Книга У. „ 

ПричинитЬ на французската революция, Н. Станевъ .... 190. 
Парижската Съборна цьрква Св. Богородица, ромапъ отъ В. Хюго, 

пр*в. Д. Иваповъ 234. 

Хамлетъ, трагедия отъ Шекспира, пр'Ьв. Трифуповъ . . . 235. 

Баташкото клапб, трагедия отъ А. Шоновъ 237. 

Источи и цв'Ьтя, А. Узу новь, отъ Г. Занетовъ 297. 

Ревизоръ, комедия отъ Гоголя, прЬв. И. Иванов ь 38 К 

Български народни п'Ьсни, отъ Бр. Миладиновци 382. 

Книжици за прочить 422» 

Кратки бЬл'Ьжки и св'ЬдЬния вьрху Земското Ческо изложение въ 

Прага 1891 г. отъ С. Дацовь ......... 426. 

Путеводитель за Рилския ыьнастирь 495. 

ЕвреитЪ и кръвьта, Д-ръ С. Данковичъ „ 

Отговоръ на еднпъ филологъ, ПЪевъ-Нлячковъ 496. 

Българскнй периодически печать, отъ Ю. Иван »».гь Г. 3. . . . 508.: 

Сама-кипга, отъ Т. Шншковъ . . _>. — ...... 564. 

> ; >.^ Георги. 

В * с т и. 

. . 10, 32, 47. 95, 142, 192, 238, 302, 383, 431 ? 496 и 569. 



I 



ГОДИНА П ЯНУАРЙЙ 1891 КНИЖКА 1 



зов. 



ДЕННИЦА 



ДВА ВРАГА. 



(Ешюодъ язъ прЪвзжшнето на Пжротъ) 

отъ 



Наиетина, гЬ страшно си враждувах*. Когато се ср^щияхй гЬ си 
хвьрдяхд кървави погледп: да б4хл звйрове щях& да се сдав^атъ. Но 
човйшката ярость само врп въ гдрдигЬ и бл-Ьщи въ очигЬ. За това е 
пб-страшна. 

'Но днеска, при Цапарчевата кръчма, двамата протпвнпцп пьрви 
вдть ивбухнах* и дойдоха до ножове. 

— Щ& ти исппя кръвчицата азъ тебе! заканн се зашЬнепъ Ламбо, 
горская стражаръ, лютъ човйкъ, скитдикъ и съ неизвестно ми пал о. | 

— Щ& тд смажя главата, като на ездя ! исфуча Пьрванъ Лазаровъ. 
Ламбо скръцна ваби, изгледа зверски противника си и си зема 

жяглигЬ на гор* къмъ планината. И не се завърна вече. 

Много се дрънкй и прпказва нзъ село за тая смрьтна умраза. Едни 
р-Ькохж: на тая умраза въ темеля е севда: Ламбо лудЬялъ за Найда Гечова, 
а Пьрванъ му подл'Ълъ вода и я зелъ, а поел* Ламбо я уплашилъ 
н4що. . . . Други лучкахж : не е това, друго ще е ; трети само жаляхд 
Пьрвана: 

— Юнакъ е Пьрванъ надъ юнацигб; но що му трйбваше закачка 
съ Л амба? Ламбо е македопецъ: който го помирите носътъ му па да. 

Но никой незнаеше на здраво. 

Но скоро узнахж друго: Ламбо ходи изъ плапиппгЬ харамия съ дру- 
жина и И8д$бва Пьрвана! Два пжти вече б4ше теглилъ крушумъ на него 
по бачковещш пять. Но и Пьрванъ не си поплюваше на рифтЬ. Събра 
потеря и въ едпнъ тЬсенъ долъ, близо до Хвои на, загащи харамиитЬ: 
двама избйгахд, троица паднахд въ плЬнъ, отъ конто единъ рапенъ въ 
ралото. Раненинтъ б$ше Ламбо. Деветь м'Ьсеца лежа въ пловдпвската 
тьмница, додЬ да го искаратъ пр4дъ сяда. 1ова се нарича пр$дварк- 

Жешшшвл кя. \ 1 



теленъ затворъ. Еогато обвинителю^ автъ на прокурора б'Ьшв свьршенъ 
вече и отидох& да наведать Ламба, найдоха тъмипцата пуста: Ламбо съ 
едипъ още другарь, ватворникъ, бйх* ископали проходъ нодъ земята, из- 
л4зли пр'Ьзъ пош.ьта при Марица и пакь уловила кдра. 

Огь тоя день положението на Пьрвана стана тежко: той па сбихдй 
мислеше, че ще пукне никоя пушка вьзъ него. Мстителнпй ликъ на хара- 
мията му се иснр$чваше гадь сйка шубрдка, колчемъ излйзне изъ сало. 

Година мина, друга мииа, н, слава Богу, пигцо се пе случи, ннга 
пъкъ Ламбо се чу. На 1885 г. само дойде тънеиъ слухъ, че Ламбо се 
юзовалъ въ Сьрбия, прйдс-Ьдателствувадъ никой сьрбски митпягъ за Маке- 
дония, и поел* нищо. . . Скоро подиръ това обадпхд, че македонецътъ 
падналъ вь Кресла-Шанина, когато турцит'Ь разсипахж четата на Токмачева. 

Д-Ьдо Таско се замлели» па рЪче : 

— Богь да го прости, той и това си дпреше. Но азъ на ли право 
вп казвахъ: кръвьта вода не става? 

-3» Пьрвапъ Лазаровъ се успокой. 

П. 

С&щата година краль Миланъ пи обявн братоубийственната война» 
Еакто зпаемъ, настжплепието па врага къмъ София стана бързо; 
поврыцапето му се извьрши още пб-бързо. Свйтътъ огь един почудн 
надаше въ други. Той се слиса, когато чу при Сливница жед*зпата ура, 
на Българпя съ което тя блъсна ненриятела въ г&рдигЬ; той се смаз ко- 
гато вид-!* нашата неопитна, зелена войска, че се бпегае и побЪждаваше 
безъ хлЬбъ, безъ патропи, безъ резерва отзадъ, безъ нълководецъ отпрЬдъ. 

На 11 ноемврнй българската армия, нрЬднята колона, съ прйпорцк 
раввити, и прЪдвождана отъ „Шуми Марица", прЬкрачи срьбската гра- 
ница при Суховь-Моетъ и се озова, раздиплепа въ боепъ редъ, два кило- 
метра прйдъ Пяротъ. 

Ш 

Надвочерь, кдд'Ь края на опасний бой, който послйдва тамъ, и въ 
който пай-нанр'Ьдъ срьбскпгЬ батереи отъ „Келъ Ташъ* и „Черна Чука*, 
8асинах& нзневЬрешки съ дъждъ грапати нашата войска въ равного поле, 
ескадронътъ па капитана И . . рова се увлЪче нЬкад* на д*Ьсно отъ 
Пиротъ и двЬ срьбски грапати тупнахд прЬдЪ ескадрона. ТЬ б'Ьхж отъ 
посл'ЬдшггЬ. Едпата се пукпа и облакъ димъ забули конняцит*. КонегЬ 
отскокпах& пазадъ съ настръхпалп гриви и опашки и ескадронътъ б'Ь- 
жпшкомъ се отдалечл до едпа р&тлина, която го заслони. Ротмистрътъ 
запов'Ьда да се пр'Ьгледатъ. 

Пр-Ьброихж се. липссаше едпнъ. 

— Кой е? 



« 



I 
I 



'* 



— Пьрванъ Лазаровъ, ефройторъгь. 

Ерасивото лице па ротмистра се намр&щи скръбпо. 

— Уби го грапатата, гоеподпнъ поручикъ, вжд'Ьхъ го, като се ка- 
*турна отъ копя, расправа едннъ. 

Въ тоя с&щи мигъ единъ буепъ алястъ конь, безъ 'Ьздачъ, прип- 
лате уплашенъ на самъ, съ кнлнато сбдло. Той се спр$ нрйдъ века- 
дрона и прьхаше и тунашв съ окървавено ухо. 

— „Кральтъ!" извпкахж. 

„Кральтъ" б1дое Ньрвановпй конь- Н4маше вече сумнйние, че клетнятъ 
-ефрейторъ е вагиналъ. 

ТоповпигЬ гърмежи съвсЬмъ прйстанах*. 

— Идете да го намЬрпте и донесете на нр'Ьвязппй пунктъ, ако в 
асивъ — пор&ча ротмпстрътъ па двама коннпцк — повече за очищение 
«а съв'Ьстьта си, понеже б*Ь увйрепъ, че ефрейторътъ е станадъ на парчета, 

Ескадронътъ пакъ мръдиа н исчезпа въ вечернята мърчпна. 

Сл г Ьдъ едпа минута, никой веча отъ Пьрвановигб другари не мн- 
- слеше эа Пьрвана. 11ьрванъ бЬше забравепъ, защото Пьрванъ бЬше 
„умрйль. 

Така е на война. . . . 

IV 

А Пьрванъ лежвше сё тамъ д-Ьто падна. Никой пе 6Ъ дошълъ да 

то дири. . . . Вероятно, пратенигЬ коппици б*Ьх& изгубили посоката. 

Грапатата го не закачпла, но отъ силата па прьскаието й, бЬше иадналъ 

*отъ копя си п ударплъ главата си въ венлга и тамъ остапалъ полумьртавъ. 

А около, пощьта иастдпваше тиха и звйздна. ПолумЪсецътъ се по- 

даде надъРуй-Плашша, вадъ едпо було м&глнва в^дрина, и залЬ сън&тшг, 

слабя св$тлпнн полето. . . Тукъ тамъ по чернитЬ хълбоци на пирот- 

чжигб бърда н въ политЬ пмъ забл^щукахж огьпчета — стояпкигЬ на 

.двата. пеприятелски лагера. А тамъ, около тяе лагери, изъ лозята, по 

хълмовегЬ н по равнкпата се валях* окързавенпгЬ трунове па стотипн 

'человйшки существа — до завчера едпокръвни братя и миршг человЬ- 

ця, а днесь — кръвожадип врагове. . . Сдавчнли се, б'ЬднигЬ, тука, 

убили се, утр'Ьпали се, и сега леж&тъ тихо па хладната земя, подъ сту- 

дената завлеки яа иощьта, бззъ даже добрй да зпаятъ зато ел дошлв 

тука н кому е тр-Ьбвало т-Ьхната смръть. Забравени с& гЬ вече, не мисли 

пикой за гЬхъ, ненотрЬбигЬ па това кърваво бойио поле, а пай малко 

оние, кодто с& гп довели тука. . . 

Пьрванъ сё лежешв иеподвижепъ. 

Той се б'Ь унесълъ отъ слабою мозъчио сътрясение, но унасянието 
ну б4шз пълпо съ тревожим п страшил бдЬнове, съ грозни образи, конто 
му притнекахж като съ крушумъ гардигЬ и го задушвах* отъ ужасъ. 
.Между другигЬ прнзуацн нему му се чинеше, че емьртпиятъ му неприя- 
тель Дамба стоя надъ главата му, съ пастръхнала брада, съ кървавк 

1* 



очи, и ну насочва ножъ въ сьрдцето, — това е ужъ нЪкждЬ при бачковский, 
манастиръ. Пьрвапъ иска да отмахне съ ржка ножа, но р&ката му н^ 
мърда, пека да иввпка га помощь, но г.тасъ не взлиза. ... А ножътъ. 
на, щв ев вабив въ гжрдигЬ му, а сб се незабпва. . . II Ламбо го гледа 
съ кървави очи, и вече ножа допира до кожата му, той чувствува сту- 

дендй оетъръ връхъ на желйзото, че влазя вече въ месата му 

И това прикосновение му прячинява такива ужаешг, невъобразами болки... 
А Ламбо го гледа съ кьрвави очи и се см'Ье. . . 

Изведнажъ, силпа свйтлипа, придружена съ гръмотевиченъ трясъкъ^ 
блесна надъ Пиротъ. Гол*мъ огненъ стълпъ, прилнчепъ па струята на. 
никой шадраванъ отъ пъкъла, озари веички планини, полетъ и небето. 
Хилядп лукотя и гръмоти излизах& съ давата, която се расипваше надъ. 
града и го освйтляваше като депЪ. 

СьрбигЬ хвьрляхх па въздухъ пиротската крЬпость. 

Тоя заслЬпптвлепъ блясъкъ нзвади Пьрваиа отъ песв*6сть. Той 
отвори очи, па пакъ зампжЬ — засл'Ъпенъ отъ бл'Ьскавппата. СлЬдъ н4- 
колко секунд и сичко се снотаи пакъ. Пьрвапъ се окоиити. Той възд&хна 

отъ удоволствие, че сичко това било сънь Нощпий студъ п* 

посъжпви. Той се опита и стана. Никаква силна болйжка не 
чувствоваше — разбра че не е раненъ. Той се озърпа около. Позпа ч& 
е самичъкъ въ тоза пусто мЪсто. Околоврьстъ се черн'Ьях^ вьрховегЬ на- 
силии съ червепи точки — това б*Ьх* огневегЬ на сьрбский лагеръ. Той 
съобрази че българскиятъ — трйбваше да бдде долу и тръгна на нстокъ. 
Той доста вр$ме вьрв* по тая посока изъ н г Ькакви си лозя п дръволякъ,. 
а мракътъ се егдетяваше около него. Но той продължаваше да вьрви 
напр'Ьки безъ да може да различи н-Ьщо въ тъмнината. По одно врйме- 
Пьрванъ съпикаса, че се намира между н^какви стобори и плетища. Той 
се спр* очуденъ. Равбра, че ще е влйзълъ въ самия Ппротъ! 

— Още пб-добр*, каза си той, Пиротъ е нагаъ. 

И той тръгна храбро нащИЦЬъ. 

Той се лъжеше: Пиротъ не 64те още ни ерьбеки, нп български- 
Въ началото на боя единъ нашъ отрядъ проникпа тамъ по дирята на 
ерьбекитй солдат, нстласка ги на западъ, и вахвана въеточпата часть 
отъ града, който вече пусгЬеше ; но надв-Ьчерь пб-едрата часть огь отряда 
се теглн пзвъиъ града, отъ страхъ да не стане ивненада отъ страна на 
врага пр'Ёзъ нощьта. ДругитЪ махали остахл на сьрбигЬ. 

И 8а бЬда, Пьрвапъ вл'Ьзо пзъ оня край, който държахя неприятеля!*. 

Пусти п тъмыи бЬхж ппротскпгЬ улнци, само едпи кучешки лаеве 
пр'ЬспчахА грозиото мълчанпе, което царуваше. Явно б'Ьше, че градътъ 
или е напусиатъ отъ жптелит*Ь си, или всичко живо се е потъмясало въ. 
дупки и се тае. Сегисъ-тогпсъ, обаче, Пьрвапъ чуваше блъсъци, като 
кога кжртатъ или чупатъ вратп; р г Ьдко само, прЬзъ никоя р4зка или 
проворче трепваше светлина отъ св$щь п се изгубваше. Пьрвапа хвана 
да го Евдува. Да е пр1газетъ Пиротъ щеше ли да бжде такава глухота ? 
Той помисли малко дали не бива да се вьрне по ст&нклгЬ си. Изведнажъ 



• 



* 



.далеко задъ градътъ 8агърм г Ьх& топове и кюпепцктЬ па лавкигЬ зетре- 
яерахж отъ екотътъ. 

— Катгво ще е това? Нощна атака, помисли ел ефрейторътъ. 

Въ тозъ сжщнй мигъ той чу бързл стопки насамъ : купъ хора съ 
ягушки со зададохя пзъ улицата. ТЬ гълчахл по ерьбеки. . . Пьрванъ 
си пр*Ьхапи устпит*. Той разора колко 6Ьше страшно . иоложението му. 

Какво да се стори? Да бЬга? КрушузгигЬ ще го стигпатъ. Да ее 
юпре? Невъзможно — на толкова дупш. Да се пр-Ьдаде? — Позорно! 
Той бържй се оттегли въ единъ жгълъ и остана неподвижен^ тамъ. 

СрьбекигЬ войнлци пдяхл право къмъ пего; като впдЬхд чов'Ькъ 
«въ еЬнката, спр'Ьхх со: 

— Овамо кой? попита едппъ. 

Приди да му позторатъ пптапето Пьрванъ отговори внеоко и строго: 

— Слпвннца! 

На, като се нзвгрпа, извика: 

— Юпаци, бйгомъ, урра! 
И се хвьрлп възъ еьрбпгк 

— Придайте се! лзвика имъ той. 
Н'Ьколко нугаки издрънчахк на земята. 

— Напр*дъ! заповбда пмъ Пьрванъ, като имъ посочп една улица 
Пьрвапъ, вероятно, ся нрппомпяше и повтаряше дръзкигЬ рпскове 

«а русскигЬ казацн нр'Ьзъ русско-турската войска. 

И паистипа, тая отчаянна манецра, която впнаги се ув*Ьнчава съ 
^нЬхъ спрямо единъ деморолизпранъ противнику го спасп. 

Когато робигй се изгубих* въ улицата, той хвапа оная, йзъ която 
дойде — за да изл'Ьзе па полето. 

ВмЬсто пея, той улови друга, която водеше па вжтрЬ въ града. . . 
.Късно съзр* Пьрванъ гр'Ьлжата сп, но той тръгна папр^дъ, сл1шешката. 

— Каивото е писано това ще е, пошушна си той, 
Работата изл'Ьзе: „отъ трънъ та на глокъ." 

Току що стигна до завоя на улицата, дЪто мжждЬеше единъ феперъ 
яступуркаха задъ пего двана конника. 

На слабата св&глипа гЬ го познахд по облЪклото, че е българекк 
.войпикъ. 

— Бугарашъ! лзвика единиятъ. 

— Оцу и св'Ьцу! лефуча другиятъ, па и двамата нр'Ьпуснах* кыгь 
яещастпяя момъкъ. 

Да се повтаря одЬвеишата маневра пито можеше да се мисли сега. 

Пьрванъ впд'Ь, че пЬма друго средство, и сп плю па краката. 
-КонпцитЬ го спогпахд съ голи сабп . . . Той тичаше изъ нйкаква йе- 
на, тъмпа, като рогъ, улица. На едпо м*Ьсто Пьрвапъ се иодхлъзпа и падна 
въ н'Ькаква локва съ лйилнва течпость, която му се стори, че е кръвь, и 
<т кожата му проиълзяха мравки. ... Но то б'Ьше впно отъ разлива 
4>ъчва. . . . Той тозъ часъ скокна и фукиа папрЬдъ. Но падането ну 
даде вр-Ьме на голителигб да го приближать и тон чу конското тупур- 



6 

кале вече въ петигЪ ся. Единъ отъ кавалерпстигЬ замахна съ сабята 
ев и закачи съ вьрха рамото му. Пьрваиъ охп& и испусна пушката. Но- 
той уса* да отб'Ьгне вториа ударъ. Той се уклони нодъ пискигЬ ши- 
роки страхи па улицата и подъ гбхъ продължаваше да б'Ьга почти успоредно 
съ копшщитЬ. Мракътъ подъ стр'ЬхигЬ имъ ирЬпятствуваше да го сл*- 
ддтъ хубаво, но скоро улицата излиэаше на мегданъ, и жертвата б4ше- 
въ ращйт* имъ, та осв'Ьнъ това, Пьрваиъ бЬше каппалъ н не тукъ — 
тамъ трйбваше да грухпе изнемощялъ п полуживъ. Като бЬгаше той, на 
едно мйсто той залЬтя п се блъсиа о вратата па единъ дукянъ и тя с&~ 
отвори . . . . Той машипално се мръдна в^тр* и тамъ се тръгана примрйлъ^ 
ГопителягЬ нищо не злб'ктЬжихл и отшшахд наир'Ьдъ. 

V. 

Пьрвапъ не можете да се помрьдпе: нстеклата оть рамото му кръвь- 
я умората и ужаснигб му сътрясения пакъ го хвьрлихх въ несвйсть^ 
Но младостьта на всичко надвива. Подиръ крагыгь отдихъ, сгвпанието 
жу ее новърна. К&дЪ е сега? нищо не в идете въ тъмпииата; той по- 
бара съ рад* па около: напина п&каква сн качета и дреболин, но кои- 
то позна че приб'Ьжпщето му е една бакалнпца. . . . Той си напина 
мокригб р&кави и пакъ неволпо истръпна при мпсъльта, че това е кръвь. 
Врач ката остаяше зииада иа половииа; огь нея влазаше струя отъ нощната 
дрезгавина и студъ. 

Минах* не мипахя десетипа минути, едва едра, висока фигура се- 
показа на прага. 

Тя вл'Ьзна дебелашки вятр*, хлопна грубо п заключи вратата, като 
южърмора н1жаква нсувня по срьбскп и тръшыа пЬщо тежко па пода.. 
Поел* драена кибритъ и запали една ламбичка, окачена па зида. При 
ххжделивата евйтляна Пьрваиъ се уб^ди, че наистпна, о поиадналъ въ. 
една сирохашка лавка, а стоваренигЬ огъ ненознатпй 1гЬща бЬхя отъ. 
друга никоя разбита давка. Вл'Ьзлиятъ, вероятно, бите ступанинътъ на 
4>акалницата, той стоеше още гърбомъ, та Пьрваиъ го по вид*. Той вид*, 
еамо, че б* съ еидяхъ. Разбра, чэ отъ него милость тгЬма да чака. Ео- 
гато обирникътъ со пзвърна, Пьрваиъ съ ужасъ позна Ламба македонецътъ- 
Въ сдщнятъ мигъ и Ламбо позпа нощния си гость. Сзир'Ьпа ярость не- 
криви лицето му. Значп, слухътъ за емьртьта му, билъ лъжливъ ! 

— Позна ли ме? продума той съ вакървавеии очи. 

— Да, пошушна ефрейторътъ. 

— Падна мп, прокдето куче, па рдчпцигЬ, каза Ламбо, като из- 
мжкна единъ револверъ. 

— Убай ме, иродума Пьрвапъ 

Но, очевидно разбойникътъ прЬдн да евьрши, и с каше да нстязава. 
жертвата си. 

— Ба, щ* то погдадж. . . ДвЬ годппи и половина чакахъ : ти самъ 
дойде на крака, нзр&мжа съ глухъ гласъ македонецътъ. 



4* 



Пьрванъ нищо не отговори, едпа смьртпа слабость обхвана цйлото 
жу существо. Св'Ьтътъ ну се вьргЬше, но ннто съзяанието, ннто енер- 
пята го оставях* още. 

Македонецътъ съвр-Ь, че се показва пзъ иодъ закопчания пганелъ 
жрайче отъ одна верижка па часовникъ ; и по одна машипална привичка, 
той дръпна верижката и а нзмъкна съ часовнпка, конто нушпа въ джоба 
св. При това действие Пьрвапъ пакъ отвори широко очпгЬ си. 

— Не се молищъ а?... Азъ тн казахъ, че ще ти испинь кръвьта.- 
Азъ ©ъмъ се заклелъ, каза Ламбо, и промЬни оржжпето: той иэвад и но же 
ж го стисна конвулзивао. 

— Азъ падахъ въ ржц'Ь на пб-лонга душмани, на душмаппгЬ на 
отечеството, и не се молихъ. Убий ме! нзбъбра слабо Пьрванъ и ва- 
жижа да не види що ще стане. 

Той виждаше, че тр'Ьбва да се мро. И въ тоя мигъ мпсъльта му прй- 
скокпа Руй-Иланина, Внтоша, долнната на Марлца, Родояитй и се спр* 
въ полите имъ, въ Чнрвенъ, въ тйхната кжща, и той вид* нплиятъ 
образъ на майка си, и на Найда, и на малккя Стоепчо. . . . Той всичко 
това стори пб-бързо отъ свЬткавичната бървина н пакъ съ св&гкавична 
бървнна се новърна тука. 

И той навь отворн очи, н вид г Ь македонеца съ каната . . . Бара- 
честата брада настръхнада, очигЬ псаъкналп и сега пълни съ влов'Ьщъ 
огьвь. 

— Тя б'Ьше ли при Сливнида? попита внезапно той. 

— Б*хъ. 

Надъ сл'ЬпигЬ очи на разбойника б'Ьше избилъ внезапно погь. НЬщо 
особенно нроисхоэдаше въ д&лбочипата на душата му ; една странна ус- 
жнвка озари чертите на озв&реното му лице. 

Отат* му св$тнах& още пб-силно на св-Ьщьта — но то не 64 отъ 
ярость, а отъ сьлзи . . . Еой 8най, чов&кътъ ли се обади въ него, бъл- 
гарското чувство ли оживи въ душата му, стидъ ли го нападна пр-Ьдъ тоя 
беззащитепъ и безстрашливъ врагъ! . . . 

— Д4 си рапенъ? поппта той. 

Пьрванъ показа съ дйсяата рдка лйвото си рамо. 

— Стани да идемъ гор*, да ти видимъ раната Тамъ ще 

спишь на моето легло. Гость ми си тая нощь 

И Ламбо подигяа кротко Пьрвана, хваиа го опипомъ подъ мпшница 
ж го поводе къмъ вертикалната стълбичка, конто взвождаше на горнята стая. 
Харамията и героатъ скоро потъпах* у потока. 
А гъриежкгЬ отъ вънка сё трещяхд и ц'Ьпях* въздуха. . . . 

П 

И наястииа, тая нощь ставашэ страшенъ бой на л-Ьвото паше крнло, 
БългарпгЬ нападнахд отчаядао срьбскнгЬ укрепления на „Черпата-Чука", 



8 

конто захрачяхк възъ насъ огненъ дъждъ. Два прист&на причалах* ж 
отблъснахд сьрбигй : третиятъ ги сломи и гръмотовичпо „ура* възвЪстн, 
че „Черната-Чука" е вета. . . . 

Отъ тъмни зори пакъ со поднови боятъ и трак упоритъ, кръвопро- 
литенъ, дод$то сьрбитЪ се снъкиах* на пишкото шоссе, като оетавих* на 
победителя Пиротъ и н^колко стотинъ сьрбски трупове. 

Ериво да сЬдимъ, право да с&динъ: сьрбскит* войници, какго 
вчера, тяй и нощесъ, тай и днесь, се бориха м&жкк и само подирь от- 
чаянно протпвостозние отст&пихл всЬка недя зеия около Пиротъ. 

Видя се, деветодневнитЬ битки съ българигЬ, въ кои го виждах* хи- 
лядп примири отъ храбрость и смъртьта лице съ лице, <фьлих& имъ ду- 
хътъ, а може-би, гЬхното късно м&жество бЬше плодъ на отчаянето, което 
често новдпга до героизмъ пай-оклюхналигЬ существа. 

Но залудо. Българската сила приличаше на единъ стренлнвъ порой, 
отпущенъ отъ краль Милана при Сливница, и който като се хвьрли отъ 
два водопада, конто се наричатъ Три-Уши и Царибродъ, бухтеше ощв 
пб-силенъ изъ ппшавската долина и поваляше вспчко въ кървавпй си шить. 

Уви, тоя порой, заедно съ пьрвиятъ, който устреми враль Миланъ 
възъ насъ, остави за сл^да дълбока, страшна бездна, конто па в$ад цв 
д^ли два братски парода! 

VII 

На сутрЪшний день, по пладн'Ь, влйзна въ покорения Пиротъ и ка- 
питанъ И . . ровъ съ ескадронътъ си. Еогато мняувах* изъ една т&сна 
улица, ротмистрътъ смаяпъ вид г 6 исправенъ до една лавка, Пьрвана Ла- 
заровъ, че му дьржеше подъ козирогъ. До Пьрвана и Дамбо правеше с&щото. 

— Бре, Пьрване, живъ ли си? ДЬто те пе сиять тамъ никнешь! 
извика офицеринътъ засм^нъ и зарадвапъ. 

— Извинете, господинъ поручикъ, дойдохъ тазъ нощь пагостн на 
единъ старъ приятель, п Пьрванъ посочи Ламба. 

— Точно такъ, ваше благородие, полтонн се Ламбо. 
Ротмистрътъ се усмихпа, като се чудеше, па каза: 

— Браво, браво! Земи си „кральтъ*, че плаче за тебе, па вьрвг. 
„Кральтъ* не плачеше, а цвндеше отъ радость. Еогато го яхшц 

Пьрванъ попита Ламба: 

— Бай Ламбо, позпавашъ ли д*да Таска? 

— Ручалъ съмъ на транезата му три пяти. 

— Хубаво. ДЬдоТаско казува, че „кръвьта вода не става". Сбогомъ. 
И свали шапката си до коляпо, та му се поклони и прЬпусиа съ 

ескадронътъ 

1886. 



и-' 



ЛУДИЯГЬ 

(Жонодогъ отъ ПетвФЖ*) 



• • • 



Тст . . . мирно! . . . тихо! 
Махнете се! 

Азъ бьрзанъ . . . твьрд'Ь сыъ занять: 
Отъ яркптЪ дучп сълнечин 
Азъ бдчъ щ& оплетж — 
Да биж тон свить . . . 
^ И на пдачътъ ну съ см*хъ ще отговорж. 
И тон на мене см*йше се така . . . 

Ха-ха-ха-ха! 






Плачътъ, смЬхътъ — на туй стой скЬтътъ, 
А дойде смрьть — и спчко стяхва тозъ часъ. 

Азъ схщо 6*Ьхъ уяр-Ьлъ . . . 

Поднесох* мн ядъ 

Въвъ сящата оная чаша, 

Съ конто чукахх се съ мене! 
И що, убийца? що? р-Ьшпхте 
Да скрнйте диригЬ? . . И д*ка? 
Въ земята съ мойто гЬло ... И безъсрамъ. 
Лъжци, плакахте мн надъ гроба! 

На смалко що се не дпгнахъ 

За носоветЪ да докопчд васъ. 

Но се оставихъ. . . 

Хай яека имъ се радвать, рЪкохъ, 

Въ кальта да мать съсъ какво да роватъ, 

Да мпелать че азъ гниш въ черната земя... 

Ха-ха-ха-ха! 



* 



А дЪ е гробътъ? въ Африка далечна! . . . 

Но пакъ нмалъ съяъ честь: 
Хиена ме изъ ямата изрови. 
О тоя звЪръ е моять ньрвп благодетель; 
Но азъ безбожно го пзлъгахъ: 
Рдката мн той пскаше да лапне, 

А азъ сьрдцето си подставпхъ. . . 

Горкнятъ, въ мпгъ отровенъ тамъ умря. 

Ха-ха-ха-ха! 






*) Иьрвхать маджарски поетъ. 



10 



Така се хората расплащать : 

За всякое добро съсъ зло! 
А хората. какво еж ? назвать, 
Че ужъ биле творение чудесно 
11а оия, кой царува въ свЬтлото небе. . . 
А азп казважъ че еж чада 
На 8лото выть крожЬшний адъ. 

Туй казваше п фялософъ едивъ. 

Той е;що, гсато жене бЬ глуиецъ, 

Защото нЪяаше трохи ца хлЫъ. 
Глупецъ, глупецъ! Не бя той гладув&лъ 
Да знайше да краде д да у 6 ива, да! 

Ха ха-ха-ха. 

* 

Чудете на се, чо со ся'Ьиь, 

А то отдавиа трЪбвапю да плачж. . . 

Ужразепъ свить обл'Ьнъ въ сьлзя! . . 

И Господъ сажъ надъ облацятЬ плаче: 

Ядосва се, че тоя св'Ьтъ създалъ. 

Но полза ижа ля отъ тезъ светя сьлзп? * 

Нечнстата зежя ще гя иряеже, 

А грЬшпицптЬ ще гн тъпчатъ съ кракъ 

ДодЪто станать каль я гЪ сега! . ♦ . 

Ха-ха-ха-ха. 

* * 

Ей старъ войпиче, Дйворъ — Нёбо,*) 
Тебъ сл-ыщето тя служи за иедаль, 
А облацятЬ — твойтЬ дрипавн с& др*хн... 
Ехъ славенъ изгледъ иа героптЬ въ оставка. 
Да, послЪ ранигЬ я тежкигЬ лишеиья, 

Налн? Награда прЪвъсходна : 
НадрипитЬ — хедаль. . . За туй пъкъ лъека тя! 

Ха-ха-ха-ха ! 

А разужЪхте дя що знача 

Кога зап-Ье прЬпилецътъ?**). . . Тяхо! . . ► 

Той пЬй, заклина. . . 

Женит Ь да наяустнемъ, 

ЖеиигЬ — стрьвь опасна. 
На тЬхпий зовъ ннй тпчаме, кат 1 лудя. . . .. 
Така едно жоре потоцпгЬ събара 



*> Жяджарскнятъ богъ на во&натя. 
**) Птжче, 1а саШе. 



11 



И гя изяда, п назадъ не пуща. . . 
Жени, гена! лукавнчки създанья, 
Пр-Ькраспи смьртоносни дяволица! 
Отрова пай-ужасна въ нашия животъ 
Въ иай-драгоц1шннй вложена съсздъ. . . 

Любовь, любовь! 
Еакъ жадно, страстно се упивагь съ тебе! 

Въ едначка твоя капка 

РЬки отъ медъ иснпвахъ, 

Еднпчка твэя капка 

Б* океанъ отрова. 
А виждали лл сто вне 
Бурно море какъ бЬсн-Ьи, лудува? 
Еакъ талазпгЬ ревжтъ, 
Еакъ ужасна гибель носатъ? 
А впждалн лн сте буря, 
Тоя ужасъ, бпчъ св*Ьтовенъ, 
Нейната игра въвъ мрака? 
Гръхове, трескавпцн 
Тътпяли ли с& падъ васъ? 
Вазгь познать лн е страха? 

Ха-ха-ха -ха! 






Едваиъ узр*й плодъть, 

И гледашъ — пада. . . 
А тн, п ти, веия узр*, 

Хан падай, сгръиолн се! 
Не жог& да те чакамъ повечь. . . 
До утрЬ давамъ срокъ. . . 
Недойде ли пакъ края на свЪта, 
То ишдо цЬма да пожал* : 
Зехята азъ щж провьрт* 
До огнен ната и ср*да, 

Барутъ шд спил 

II щх запал я: 

Тогава нека хвръкпа на възбогй . 

И азъ ще бядж отжъстенъ така!!. 
Ха-ха-ха-ха! 



Пр*в. В. 



12 



СЪ ТЕБЕШИРЪ И СЪ Б^ГЛЕНЪ. 

Картжнн язъ нашяй съвр$мененъ живота. 

отъ 

ЪЛО. Георгиев*. 



ПрБзъ едно лито, като заобикаляхъ единъ отъ вападнитЬ окради на 
•нашето отечество, замръкиахъ едпа вечерь въ селото Сврачево. То спада 
въ околията, подъ сжщото название, което носи и окружная градъ. 
Талигаджиятъ ми, бае Гето Пупка, бЬ натъкмпдъ коньегЬ си и постлалъ 
«уЬнце въ талигата си, покрита съ коверка, — това щЬше да му бжде и но- 
щната постилка. Той бЬ се исправижъ до тезгяха въ дЬдовата попова 
кръчма и пр'Ьхвърдяше една по друга чашвптЬ съ комовпца, пр&хвър- 
ляше той чашкигЬ и се карате съ кръчмарипа, ко и го му наливаше ра- 
кпята, га д*Ьто д-Ьдо попъ е такъвъ тамахкярин ь, та не пабавя въ кръч- 
мата си иЬ-чиста стока, т. е. люта ракня. 

— Малко ли му еж други гр^хове, та и тука да ги трупа на 
вратътъ си? говореше бае Гето и, слЬдъ като хвърлн още една чашка, 
понамржщи се кисело, нскашла се отъ дъно п добави: Ояъ се родилъ 
за харамия, а они ввели та го эапопиле, гр'Ьхъ згу на душа, това за 
попъ ля е? Боже опрости ме . . • Кой е вид'Ьлъ отъ пего хаиръ? Кого 
в кръстилъ, все дудо и неведа, като него пзлЪзе . . . Кого е в*Ьнчалъ 

. домъ не вавъртя, кого е оггЬлъ — опълтва се, п се му е такава работата. 

— Море, джанумъ, бре Гето, море, бре кузумъ Гето, добро цов1ись 
си е попотъ, море, шо тп е сторпло цов1л;о; какво пб-добро ракия сакашъ, 
шоре, види го како цини синджиръ, . . увЪщаваше киръ Куэманъ, кръч- 
марипътъ моя талдгаджия, като сяпваше изъ високо въ чашата, за да 
въспроизведе иэисквания сипджарь въ ракията. 

— Сипжиръ му нему на вратъ, отвърпа бае Гето разсърдено и 
добави, сл'Ьдъ като цвъкна прЬзъ зъбя нлюнката си; — на ли му ел 
ортацигЬ ьата тебе цинцарп, п като опя скитачь . . . отъ кметуването 
му пищи ц'Ьло село . . . баремъ ако ще хайдутувате, а оно тръгнете 
по гората, па си вършете поштепо вапаята ..... я, колко за мене, 
казвамъ ти, че пб-бихъ волилъ да срЪщнемъ мечка у гората, отъ колко 
твоя попъ низъ п&ть. 

Тоя разговоръ щ1>ше да се продължава п повече, какго ваключавахъ 
отъ св'Ьтналий очи на бае Гета, и, споредъ пословицата, която казна, 
че пиянпцигЬ и д'Ьцата говоратъ право, щЬхъ Д1 узнаьк много нЬща 
отъ драмигЬ на Сврачево, ако да не бЬ едно иропзшествие отвърнало 
<5ае Гета отъ намерение™ му. Единъ отъ коньегЬ па моя талигаджия 
изцвпли силно я едно трополенье се зачу отъ къмъ ях&рътъ. Когато бае 
Гето се спустна да види добичесата си въ ях&рътъ, то нам'Ьрялъ, че 
единъ хайгдръ на д'Ьда попа се отвързалъ и се сриталъ съ пеговия 
Кулчо. Той впр'Ьгаше Кулча отъ дЬсиата страна па талигата си. Това 
проиэшествие наостри още повече бае Гета ср'Ьшу дЬда попа, по адресътъ 
на когото захванахд да се слпатъ ц-Ъла върволица епитети и хули. 






13 

ТЬ непреставах* и тогазъ когато бае Гето б*Ь вече се запгёядплъ въ 
•своята талига, 8а да нрЬпощува. Влдн се, че ракпята, ако и лота, както 
той казвапю, 6Ь уталожила гладътъ му, защото той наскоро, безъ да 
вечеря, эахърка така юяашки въ талягата, щото, до като ся похапвахъ 
пр-Ьдъ кръчмата, се мя се сгрусаше, че никой голЬмъ трпонъ работеше 
усилено въ никоя бичкийиица на б л изо. 

На утрото тр'Ьбоаше да се я&тува. Азъ се бЬхъ вече стжкмилъ 
и продължавахъ да си нпя сутрешното черно кахве пр'Ьдъ кр&чмата, 
което ни подаде киръ Кузманъ. Въ топа вр'Ьмо бае Гето памаза талягата 
съ катранъ, счука паплатлгЬ, конто се 6Ьхя разз&били, вирегна коньегЬ 
и се неправа прЬдъ мене съ камшякъть въ р&ка, позавп главата си на 
д*Ьсно, посочи мп съ погледъ талпгата и каза повелително: — „#ай,$е". 
Тр'Ьбва да ви каж&, че това 6Ь пьрзата пегова дума, която чухъ да 
нзговори пр г Ьзъ д-Ьлото врЬме, отъ какъ е стапалъ сутреньта. Всичката 
работа около талягата и коиьегЬ си той вършеше мълчишкомъ, сб 
начумерепъ я намусенъ, като пеиропущаше, прЬзъ минута, прЬзъ двЪ, 
да цвъкне пр*Ьзъ з&бн плюяката ся. Това б1нле едпнъ отъ най-постян- 
нитЬ му навпци. Той м'ьлчплшомъ изгледваню, или мушкаше коньегЬ си, 
ако не се намЬстваха сами сгодио за впрЬганье; мълчлшкомъ ритагае 
сЬното взъ иодъ краката пмъ; мълчишкомъ отвърза л пр г Ьвърза пакъ подъ 
ерЬдата на заднята ось катранпцата; мълчинпсомъ взема брадвата за д-а 
лосчука кад'Ьто пам'Ьреше за нуждяо талягата ся; мълчишкомъ смигни. 
на момчурлячето, дЬто слугуваиш вч кръчмата, да му донесе едянъ педе- 
сетникъ отъ укоряваната снощя отъ пего ракия и я прЬхвърлн въ гър- 
лото си и, като б'Ьхъ вече сЬдналъ въ колата, пакъ мълчишкомъ се по- 
качи, хвана дязгипитЬ па коньегЬ я ги шибна съ своятъ камшякъ, който 
на полованъ б& повързапъ съ вязли. 

ДЬдовата попова кръчма е на едпняя край на селото, и ние трЬб- 
ваще да пр'Ьминемъ на длъжъ пр-Ьзъ цЬлото село, за да хвапемъ па- 
шня пять. Отъ всЬка страна, и отъ л$во и отъ д'Ьсно, поздравлявахл . 
бае Гета познайницпгЬ му, коя съ „урала иуякь", кой съ „на добъръ 
час* Геге. и Бае Гето, вместо отговоръ, завиваше ту на д4сно, ту на 
л4во вратътъ си и удряше ту д'Ьспия, ту л'Ьвия конь. Мене ми стана 
жалъ за добичетата на бае Гета, който 6*6 ся прпсвоилъ навякътъ по 
такъвъ чудепъ начяпъ да отговаря па поздравленнята на своигЬ по- 
знайшщп, и му казахъ: 

— Защо бяешъ добичетата си, бе бае Гето, ето гЬ си върватъ 
до6р*Ь, що гя не пожалишъ ? 

— Щ& ги бпж, веръ, що ще гп жаля, они що търсатъ да се 
раздать хайванп ? • . . да еж се родили пашове по Стамбулъ — отвърпа 
ми бае Гето н, като цвъкна пакъ, прЬзъ зяби плюнката си, завъргЬ кам- 
шикътъ сп надъ гарбовегЬ па коньегЬ. Т г Ь се посЬпнахж и се впустнахх, 
тичешкомъ папр'Ьдъ.. Разбира се, че азъ нищо не отговорихъ на бае 
Гетовата философия за зам*Ьняването въ природата на словеснптЬ съ 
безсловеснигЬ твари и наопакд. . . . 



14 

Вдадепъ въ пЬкакви размишлеппя по поводъ на бае ГетовпгЬ дуто, 
азъ се соппахъ па ведыъжъ, като чухъ едио остро ручаиие, което бае 
Гето испуетпа, като че го никой убоде съ шншъвъ сърдцето. Притона, 
той непропустна да даде чувствителяо внушение съ камшпка сп и на 
'бйднитЬ копье, за да изл*Ьв пб-ясно сръдиата си. Като не внаяхь отъ 
начало причината на това зло настроение на бае Гета, азъго отдадохъ 
на влияпиото па петдесетника, що пр'Ьхвърли тъзъ сутрина, но пб-посл* 
вндохъ, че съмъ се бллъ лъгалъ. 

— Да те срЗицне дяволъ у ср*Ьдь пъкъла, тарторе недни! таль 
-съ канджи да те тегдатъ; ц*Ьлъ черкезппъ, харамия! — профуча бае 
Гето, като протегляше гласнигЬ буква отъ всЬка одна пзговорена дума* 
СгЬдъ това, отрави иЬколко глаголя по адреса на некого си, цвъкоа, 
нрезъ э&би, и пакъ шибна коньегЬ, като потегли па лево юздигЬ, за да 
отбяе отъ п&тя. Чакъ тогазъ мк се мЬрна одно валхо по пжтя. Разгяе- 

дахь нб-внимателно ц забктЬжпхъ, че това бЬше единъ конникъ, заби- 
лсоленъ отъ прахъ, който л*Ьтеше на срЬща нл. Тъй като това обстоя- 
телство не сматряхъ за уважителна причина да се отбиваме отъ правия 
пхть, почти възчудено, попитахъ бае Гета защо пе си кара право, ашс * 

отбива талигата. ' 

— Не видишь ли, дяволъ иде на ср&ца ни ! — отвърна патъртено 
-бае Гето н посочи съ камшика си по посока къмь конника. 

— Какъвъ дяволъ, бе бае Гето? що си такъвъ чуденъ, да ти се 
не е слоигЬло н4що? запптахъ своя талигаджия; я наистина, помис- 
анхъ си, ноже ныл» и отъ толкова пиянье и да ну са е побъркало 
н'Ькое колелце. 

— Дяволъ зеръ, те н&, вижъ, ц г Ьлъ цйлниничъкъ, печестивия, . . . 
та, зеръ е добро вгЬщо да ср'Ьщнешъ попъ на пжть, а наксусъ нъкъ 
такъвъ попъ, отъ когото и давала се бои? . . . Колко хорица е съблЬ- 
кълъ, па колко души гр-ЬховетЬ е ирибралъ, и мене, н&, вижъ ме, що е 
р'Ькьлъ опя, голъ пръстъ съмъ остапалъ, па и мепе пе пожали, тамаяъ 
диЬстя п трииайсеть гроша и зола мд е изялъ, из^де ми ги като стой 
та гледай, четири денкове яречки кожи, тамамъ педесетъ и осемь пар- 
чета, купи ги, божемъ — ваб&шп ни парий; то, ако си видЬдътп пара 
лрЬбпта отъ него, та и тая очи, да рЬчемъ, че с& видели ... На врато си 
ще ги носи въ пъкълътъ! ... Та само мене ли е закачилъ? . . . Кого 
е вндЬлъ, всякого е обралъ. ВсичкигЬ Оврачовцн и отъ околнигЬ села хо- 
рата, като чърве се прививать отъ пего, ни, така ги върти! — изавъргЬ 
бае Гето въ въздухътъ показа лецътъ на дЪеяата си ржка за да украся 
и нагледно своя расказъ, и пакъ продължи : — па колко ' хора воловегЬ 
и нокдщиината продаде за фаисъ. ... на колко хора нивитй п лива- 
дит$ заграби, колко к&щи съсппа, колко челедн разцв'Ьлп, това сё съ 
оня хайдукъ, кмето, ама ако нма Господь, оно, що е р'Ькьлъ опя, ноже 
да забачи, ама бапгь нече да забрави! . . . 

До като бае Гето ми расказваше тЬзи чъртп пзъ биографлята на 
д г Ьда попа отъ Сврачево, той бЬ вече наближнлъ къмъ пасъ п азъ свър- 



15 

«лпхъ погледъ да вид* пабожната физиономия на този толкова знаме- 
жптъ божп служитель. Копьтъ на д*да нона бЬше единъ хубавъ, едъръ, 
дория конь, заюзденъ съ едиа яка, каишлия юзда, пронизана съ жьлтх 
л улове. СЬддото, покрпто съ една абена, тъмнопепелява хаша, а 
върху пея коженд дпсаги. На телкнята имаше привървано едно спньо як- 
- болско снджаде. Д^до лопъ 'Ьзд-Ъше коня така стройно и така свободно, того 
инозина кавалеристи бн му по8авидЬлп. Въ жълтнт1$ эенгии, спустнати ннзъ 
'С'Ьдлото, б г Ь едвамъ въвр'Ьлъ върховегЬ отъ свопгЬ чизми, конто обгжвах* 
краката ну, дорн до колената. Обутъ 6*6 съ б&ш абени беневреци. Хубавъ 
моравъ, поясъ опасваше на юнашкия ну кръстъ шарената му антерия. Надъ 
вея 6Ь обл'Ькълъ въздлъжка, б4ла, абена др'Ьха, безъ ржкави. Яката отъ ко- 
нонепата му риза се държеше привързана на вратътъ, съ дв* дебело возе- 
тени б&ш, конопепи вървн. Разрошавената ну черна, като смола, брада, 
раврунтавена отъ ушигЬ по долото лице, лридаваше една дива .иджествен- 
иость па цЬлата му физиономия. Носътъ ну въздължъкъ и закрпвенъ, като 
на орелъ клюяътъ. Надъ черните ну св^тящи, като два вяглена очи, се на- 
визахж дебелит* ну богато обрасли черни вЬжди. По своята величина, тЬ 
ножехж свободно да послужатъ за добр* приличии нустаци на миовииа 
нладежи. Т4 б*хд завит я на крайщата, кънъ сл^пагЬ очи, възъ чело. Вн- 
сокото ну, правилно изкорубено чело, 6*6 налко закрито подъ вдлнестия кал- 
пакъ, ошитъ отъ черни кожи. Осв^нъ распустнатата надъ раненати му раз- 
рошавена косса и рунтестата ну брада, друго нищо пб-отличителпо не по- 
казваше свещенническпя чинъ на конянникыъ. Не се заб'Шжваше вит» 
едно б4ло влакно по него. На снага, д4до попъ б4ше доста едъръ, съ ши- 
роки шгЬщн. Здраво, зачервивело и опърлено отъ слънцето лице. Въ лйвага 
'СИ рдк& той държеше иного спретнато капшигЬ отъ юз дата на коня, и въ 
дйсната вьргЬшо единъ черкески камшикъ. Отпр-Ьде на сЬддото вид'Ьхъ чв 
мнаше кобурлуцп, по дали инаше въ гЬхъ пищове и 6Ьхж ли пълни, тона 
не могд да кажд. Еоньтъ па д$да попа вървеше единъ равенъ и бръзъ ходъ, 
н*Ьщо като н*Ьжду джсбе и дели-равапъ. 

Залисанъ съ разглеждането на д^да попа, азъ невпдЬхъ какво 
-става съ ноя тали гад ж ия и съ пашето отблване отъ царския пять. Една 
иорултпя, едно блъскане, нридружэно съ руганията на бае Гега, мв 
сепна отъ моето разглеждане и, за гол'Ьмо свое учудване, вид'Ьхъ, че 
дЪсния конь па талигата, Кулчо, рпгашэ силио съ заднигЬ крака въ 
прйднигЬ колелета. ТЬ бЬх& се искривили отъ нормалното направление, 
вследствие р&тлннигЬ що имаше по м'Ьстпостьта, д*то се б^хме отбили. 

Безъ да пмамъ вр*Ьмв да размишлявамъ повече за нашето крити- 
ческо положение, азъ ее спуспахъ къмъ вадния отворъ на талигата н, 
напстппа, че се провр^хъ малко м&чничко, по пакъ се истърсихъ въ 
единъ мигъ на вемята. Поради това движение азъ пропустпахъ да'заб*- 
л^жл: кога бае Гетовия Кулчо е навплъ и строшилъ дишлото на талн- 
гата, кога е скъсалъ едната нр г Ьжка отъ своит* хомути н кога и какъ 
в слйзълъ и самъ бае Гето отъ талигата. 



16 

Ц'Ьлия тоя фактъ на изброенигЬ произшествпя азъ разбрахъ чакь. 
тогазъ, когато бае ГетовитЬ ругания, конто той щедро нзливаше па 
адресъ на д'Ьда попа, ие стресаахж отъ моею слисване и, още пр4ди 
да се отърсш отъ прахътъ, въ който се б!>хъ поувалялъ, иотьрсихъ съ 
погледа си дЬда попа, но той бЬ толкова отмпналъ, щото едвамъ ми се 
х$рна, като скривваше нагори въ селото. 

Бае Гето иснустна една тежка въздпшка. 

ЗИНЬстото, дЬто инахне тжзи зла ср'Ьща съ дЬда попа, б4ше току 
до край селото, тамамъ па пздЪзъ изъ пего. 

На едно разстояние, колкого съ камъкъ да дохвърлишъ, ср*Ьщу мйст- 
ноетьта на катавтрофата пи, отвядъ пятя, бЪ единственною човйшко 
обиталище въ този край па селото. Нека дане помислп никой, че това 
е кхща, или кошара, или н*Ьщо подобно; не, това човйшко обиталище 
6*6 една воденица, която ще съставлява основная предм'Ьтъ на моя рас- 
вазъ. Изъ тжзи водснпца ни дойде едничката помощь. 

Най-папр4дъ прилогЬ едно дребпо човйче, съ такава ревность да- 
поднесе своигб услуги, като че да 64 постигнало н'Ькое нещастие иего- 
вою чедо, или с&щия му братъ. 

Приди да продължавамъ расказътъ си за подадената помощь, азъ 
лскамъ да представ* това състрадателно човйче. 

Д*до Колю, или както го викахж, Божата Права, — името и 
лр'Ькорътъ му узнахъ отпосл'Ь — сочеше да е нр'Ьхвърлилъ петдесетгЬхъ 
години. Като го видохъ пргвъ пять, нйй-напр'Ьжъ ми удари у очи нат4- 
желата му, малко климнала глава. Боятъ му — като на дванадесеть 
годишно момче. Крака клеи и сухи, като мотовили. Трупътъ му дрЬ- 
бенъ и мършавъ. Рамената му пб-пздпгнати отъ шията и повалени 
малко напрйдь, което го и пр'Ьдставляваше малко повечко наведенъ,. 
да да не р4кх гърбавъ. Рад^гЬ му, конто въ този мигъ б"6хж. 
засукани съ распокжеанигб и почърц-Ьли отъ старини и потъ ржкавн, 
пр-Ьдставлявахж две клечки; и кокал птЬ му дори бЬхд се обърнали вече 
на жили, впди се отъ тешката и дълготрабна работа. Кожата, отъ лак- 
тигЬ надолу, приличаше и по боята сп и по грапавипата си, на ожу- 
ления отъ яремътъ биволекп врать, а отъ лактит'Ь на гор4, чакь 4 до раз- 
дрипанигЬ ржкаве, б'Ьше тъмно-турупджпяпа, н4що като гьонъ. РжцфгЬ 
се лыц4хя, но не отъ потъ, а отъ мършавина. Д4до Колю б* босъ, та 
видохъ, че краката му имахж едпаква боя съ онжзи на ржц'ЬгЬ: черни, 
вакоравйли, напукани и эаголепп до пищалятй. Той си работеше нйщо 
въ язътъ на воденицата, когато ни се притече на помощь. Обуть 64 
въ едни одрипани беневреця, конто едвамъ достпгахж бедреннигЬ кости, 
н4що на една длань пб-ниско отъ кръегьтъ. Т4зи беневреци еж биле,. 
1гЬкога били, но кое отъ вр'Ьмето, кое отъ безбройнигЬ накърпки, б4хж. 
се лишили отъ опр'ЬдЬленъ цв4тъ. Ремъкъ не видохъ, но видохъ едно 
желйвно преждило отъ ремъкъ, което пригЬгаше една кълчищена връвь. 
И до сега ми се сб сторва, като че това железно преждило б*Ьше или 
отъ юларъ, или отъ коланъ на никое добиче. Казахъ ви за беневрецигЬ,. 



.ч 



г 



17 

та за това не не питайте за ризата на д4да Коля — вне и сами коже 
да ее с4тите за нея. Ще ви кажя за ризата иу само това, че огь яката 
4 64 останаяо само на вратътъ едно парченце, та нзгдеждаше, като че 
64 пршгЬпена якая на шията му. Огь петлицит4 му 64 останала само 
на л4вата му пазва едао парченце, та затова н взглъбнатит4 му и сухи 
гкрдв 64х* полуголи и приличахд на вгяжвена гайда. Кокалчето на гър- 
клана 64 много испытало. Отъ него се спущах* на л4во и над4сно,. 
да* сухи жили, конто образувах* едва дупка, въ която можеше да за- 
хрипишь гкше яйце. 

Лицето на д4да Коля 64 дългнесто и повече черно, отъ колкото 
жълто. Кагсго в4ждит4, тъй и мустацит4 му, бЬди и выпали, тана щото 
вакрпвах* горнята джуна и опирахк дори до долнята. Носътъ малъкъ 
к спл4снатъ на върхътъ. Д4до Колю имаше тъэшосиви очи, снлно ис- 
пытали я ваажни. ТЬ се покривах* съ голи, зачервени клепачи, по 
конто не видохъ ни влакпо отъ мигли. Не знамъ отъ що ги 64шо 
загубить, дали отъ старость, или отъ патила. ДЬдовото Больово чело 
64ше ср4дне на величина, но сочеше дребно отъ многою бръчки, по 
конто физиогномпстътъ може да прочете ц4дата биография на този 64денъ 
старчецъ. Ако да имаше д4до Колю коса, мог* наверно да кажк, че и 
тя щ4ше да баде б4ла, но той ходеше съ бръсяата глава, на която 
само върхътъ се покриваше отъ едыа малка, покрита съ киръ червепа 
Капица, ваквито носатъ всичкит4 селяне по назата. Че Д'Ьдо Колю па- 
лаше нито единъ отъ пр4днит4 си зкби, това мог* да ви ув4рд защото 
ввд4хъ съ очит4 си, вероятно, той дъвчеше съ никой оц4л4лъ кжт- 
някъ. Н4кои отъ пр4днит4 му з&би б4ше избнлъ чичата на последний 
селски спахия, Дели-Омеръ-бей, ва д4то 64 настлпилъ веднажъ неволно 
кракътъ на ловджийското му куче. Д4до Колю е принадл4жалъ къмъ 
спахвл&ка по насл4детво, т. е., по рождение, и билъ е привързанъ при 
него дори до освобождението, р4чи го, като молясь, р4чи го, като ра- 
ботнвкъ, р4чи го като — робъ. Осв4нь тови т4лесенъ недостатъкъ, д4до 
Колю 64 насл4дилъ и другъ едпнъ отъ своит4 господари, спахиит4. Л4- 
вото му кол4но б4ше повр4дено въ ставата, та ва това той не само че 
накрввваше, когато върв4ше, но при вс4ка стжпка м4таше така л4виа 
сн кракъ, щото оппсваше постоянно по едва парабола съ него : кол4ното 
си бклъ счупилъ ведн&жъ, когато посилъ на гърбъ пб-стария брать на 
посл4дния спахия, Кадри-Муза-бей. Беятъ билъ около двападесеть-годишно 
момче н билъ обакналъ да обяхва често д4да Коля и да го бие съ камшика, 
като конь. Като слизалъ веднжжъ съ беятъ на гърбътъ си низъ една 
урва, този го опасалъ доста явичко съ камшикътъ по главата, така щото 
на 64дния д4да Колю му се 8авърт4ло св4тъ и той падналъ въ несв4стъ. 
При падането си счупилъ си кол4ното, но беятъ останалъ вдравъ... На- 
истина, че д4до Моно видарътъ, отъ Новоселци, му правилъ кракътъ, 
сгЬгалъ го съ дъсчици, но незнамъ какъ, божемъ 8авдрав4лъ, но пакъ 
останалъ сакатъ, та сега криви. Избитит4 здби и счупепото кол4но на 
д4да Коля 64хк едни отъ пб-видиит4 му гЬлеснн недостатъци, наистяна, 

2 



18 

искуственно спечеденн, по сё се брожтъ за кусури. То! ииате, обаче, 
освЪнъ гЬхъ, н нйкодко друш отъ второстепенна важность. И гЬхъ то! 
доби, като незабраввми въспоминания отъ евоитФ господаря. То! бЬ обдаго- 
дФтелствуванъ съ гЬхъ въ эам'Ьна на новогодишнигЬ/ иди орагднячм 
подаръци. Така, наприм1фъ : на едниъ Ннкудденъ, черния хатъ на беятъ 
<№ отхапалъ одно парче отъ д*сното ну ухо и дЬдо Колю трЬбвашв да 
се задоволи само съ одно и половина ухо. ДЪсната ху вЪхда б* раз- 
вита отъ единъ какъкъ, който нладия бей хвьрдядъ съ прашка. Това 
било на вьрхъ день па Великдень. Раната заздрав&га още на вр'Ьмв, 
но бЬлегъть остападъ и сочеше колко едно бакярно дваесетачв, а кожата 
<№ше вабърчкана, като отъ еипаница. ПлЪшката, до л*Ьвото ну рамо, кма 
единъ бйлегь отъ посечено, на величина колко едипъ гущеръ. Той бе- 
леть ну е иаправилъ беговия багид-ахчибашия, Бекри-Мустафа, н то 
само эа това, защото д*Ьдо Колю, безъ да е искадъ, счупидъ единъ чанаш 
съ ягуртъ. Ахчпбашиятъ захвърлидъ съ сатхрътъ, както в&лцадъ м^со, 
н той се забил ъ въ пл^шката на Д'Ьда Боля. Това се случило на една 
нова година, а пр'Ьзъ това вр'Ьмв е било раназанъ. За другягЬ сувени- 
ри на Д'Ьда Коля, отъ третестепенна и четвертостепенна важность, азъ 
щ& ганълчш. ... 

Не се чудете, че дЬдо Еольо е иного патилъ: — много е жив'Ьлъ 
га това и много е патвлъ. Отъ потата си година той 64 захванадъ да 
опитва горчпвидата па госиодарския камшикъ, — да оаитва мжкигЬ на 
робството. Еой го е ниталъ за неговата свободна води, конто той оста- 
влять още въ майчината си утроба, щомъ се е исгьрснлъ на б&хъ свить ? 
Отъ д*Ь е чулъ, че хората се раждатъ и умирать съ равня права? Отъ 
какъ се е запомнилъ че сжществува на свйтътъ, отъ тогава помни едно 
и сящо: че правото е въ ржц'Ьгб наспдпигЬ н богатпгЬ, и че ках&ритб 
мжкигЬ и патилата с* дадпи само за сяабигЬ н б^днитЬ — само за ро- 
бигЬ ! И дЬдо Колю б*ша се свикналъ съ участьта, съ конто го б* урн- 
сала неговата урисница. Той 6Ъ навикнадъ да тьрпи. Ньвикналъ б* да 
търпи и пати всичко това, кето той вид*, че търиатъ и паттъ всичви 
като него: и майка му, и баша му, и братята му, и чича иу, и стрнна му, 
и крьстнпка му и — вспчкит* роби. Той виждаше съ очигЬ си, че по 
бунищата раст&тъ само нл Ьвелъ, коприва и бупика, и той энаеше, че едно- 
то тр*6бштъ като непотребно, другото пари, а третето — горчн и тро- 
ви. Верь е той кривъ, че е израсълъ на бунището? . . . 

Още пйколко думи, за да довърша иачепатяя портретъ. Гласътъ на 
д$да Коли 6% тънъкъ пискливъ и растЬгяать. Като говори, сё ти се 
сторва, че тукъ сълзи ще му бликнатъ нзъ очатЬ ; с&що като че оплаква 
и нарежда своитЬ скърбни въспоминаниа. Така оплакватъ и нарождать 
по нашенско жените па гробащата. ДЬдо Колю нмашэ единъ чуденъна- 
викъ. Кога тръгпе н'Ькад'Ь, или остане самъ, или стой въ черкова, ус- 
тата му постоянно шавахд. Все като че вишне, или мжрмори нЗицо, но 
зикаква дума неможешъ чу и разбра. Той говор еше самъ на себе си и 
на себе си. Често пяти т$зи свои разговори той прпдружаваше и съ по I 



19 

• 

«Ьвоя хинина: нли ведигнеше расперени пръстнгЬ отъ рената си рхка, 
*6хто къмъ челото, и шиаще съ малкия и другая до него пръстъ; или 
хвиеше джунигЬ си н ивблЬцеще очи, като да се чуди на н$що; или 
свиеше дЬсното си око и шавнеш* съ ливня си хустакъ, или, пъкъ сако 
лодигне длань на раиото си и пъкъ ей спустив раката. Азъ ху проща- 
вахъ тоя навикъ, стига саио да можете ог това да отуши своигЬ т*ги I 
Д'Ьдо Колю бЪше се женилъ още пр*ди тридесеть години. Баба 
Пьрва, стопанката ну, б*Ьше тоже отъ хората на снахнята* ТЬ се води* 
л х& петнадесеть годвяи, безъ да ихатъ челядь. На ведн&жъ баба Пьрва 
пророди: у седеиь годиня седеиь д*ца. Гооподъ хога дава не те иита 
тнито чий си синь, нито у коя пахла сЬдшпъ! . . . Отъ седеиь д4ца 

— саио три завьрт4х& жпви. ДругитЬ вагубих*. „По-добр4* — духа- 
ше баба Пьрва, — „що ще чернйять тука, таиъ нека си идатъ; хоже 
и на Бога да потребатъ хора га неговигЬ сиахви* — Незиамъ, хоже 
л да е ихала право! — 

Просх пзвииенне, че се иного замаяхъ да ви валвсваиъ съ д*да 
Коля. Може бн това да е едпичкпя спохеиъ за него. Азъ барехъ не в4р- 
вахъ да се е сиокЬяало неговото иие въ черква. Вадихава сиохенъ не 
«става, а поноветЬ пожать тевтеръ да пишатъ аерееии. 

Нева нродължш разкозътъ 8а моитЬ приключения съ бае Гета. 
Когато дЪдо Солю наближи да прЪдлож:! своитЬ челов-Ьколюбиви 
;услуги, бае Гетовдя Кулчо трепереше католистъ. 

— Бре какво сторпхте, бре брака, море, що би това чудо, бре е 
4, бре е е, гледай, гледай ... у лошъ часъ ... — протегиа на свои 
тънъкъ гласъ Д'Ьдо Колю, приступи къмъ добпчето, погледна го эачудено, 
сви джунигЬ си, пспустна нзлека едно подсвирвапе и вавьргЬ ту на 
дФсио, ту на л*Ьво своята обрьсната глава. 

— Уграниа . . . зли очи! . . . прошъпна Д'Ьдо Колю. 

— Да испръснатъ! добавя ядосано бае Гето, като хислешева 
дЪдо-ПоповигЬ очи. 

Д'Ьдо Болю не 64 заб&гЬжиль нашата срЪща съ дЬда пона, за това 
твърли едвнъ въпросителенъ погледъ па бае Гета, като чу неговигЬ 
.вдетви 8а злитЬ очи. 

За да посвети и д'Ьда Коля въ нашата ела срЪща, той добави: 

— Ср'Ьщни дяволъ, та прокопсай, и тутакси цвъкил плюнката си 
прйзъ 8&би. 

Д'Ьдо Колю, слисанъ още повече отъ лаконическая отговоръ на бае 
Гета, иабл'Ьщи очи и запита: — аиа какъвъ дяволъ? — 

— Такъвъ на, дяволъ нечестивецъ, цЬдъ цЬленичъкъ, хехъ на конь 

— обясни бае Гето. и хвана въ ряд* двата краяща па скясаната прыжка. 

Д'Ьдо Колю таиаиъ б* вдигналъ дЬсната ся р&ка да се прЪкръети, 
но вастана съ нея на челото, защото Гето поясни съ дв*Ь думя личное- 
теьта на нечестивпя, та добави: — Сврачевскяя попъ! 

2* 



20 

Чакъ тогазъ Д'Ьдо Колю равбра и, иалко угЬтнтелно, подзе пакъ г 
еъ евоя пискливъ гласъ: 

— Е, па, бре, братепце, срЪщна попъ — ср1шща, па защо на 
прйвиешъ колено? 

— Правило го него у сърдце, па го не пущило! . » . кога да при- 
одень, като оно лит и, като хала.... дод* да прйвиемъ колено, а, оно, 
Кулчо прйви дишлото, па това ти е, отвърна бае Гето. 

На ведн&жъ Д'Ьдо Колю се (гЬтиг, че тр4бва да се права нЬщо: 
съ чуденье и прикска се неспомага. Той впери пакъ очи въ Кулча, но 
Кулчо сё си продължаваше да трепери. Тогава Д'Ьдо Колю се обърна 
съ лице къмъ воденицата, тури ржц-ЬгЬ си на устата, като трдби, н 
нзвика : 

— Първо-о-о, Първо-о-о* ела тука! 

Не се пина иного и отъ къмъ воденицата се зададе една стара, 
одърпана женица. Д'Ьдо Колю вид*, че тя нде съ праздни р*цЬ, 8а това 
й иавика: — Конь уградпсадъ отъ уруки, донеси що тр*бва. Баба 
Първа се повърна и сд4дъ малко се зададе втор и пять, съ едно котле 
вода у дйсната р*ка и зелена паница и едно яйце въ л*вата. Когато* 
тя наблвжи при пасъ, отъ къмъ воденицата се подаде още една баба. 
Тя ходеше съвсЬмъ привита и едвамъ се подпиратае съ тоешката си. По 
едно врйме тя застана п тури дланьта отъ лйвата си рдка надъ очитб, 
за да впди лб-добр*. Щоиъ д$до Колю ш върна, той извика и на ноя: 

— Ела, стрино Митро, ела, тй разбирать пб-добрЬ отъ уруки; твоята 
рхка е пб-лйковита. Тязи бабичка б4ше стрина на баба Първа. Тя 
6*6 прочута по цЬло Сврачево. Кому какво да се случи: или д«Ьте се 
поболЗш), или наступи никой нЬщо, или лошъ вйтъръ го удари, или 
добиче ну се поболи — сё баба Митра търсатъ. Тя разбирашо отъ 
всЬка болка и знаеше вейка билкя коя 8а какво е. И магия внае да 
развали, и уруки да отвьрне, и п&пътъ да вавърти, и отъ настншеа да 
растрие, и отъ сърдце да запой, и ялови крави да захрани га да ста- 
натъ телни, н всичко и всичко. — „Да не е наша баба Митра, поло- 
винъ селото би 8апусгЬло* — думах* Сврачовци, и инахг право, ващо- 
то еж видели хората хаиръ отъ нея. 

Когато баба Митра паближя, двамата стопани се поотстраних* 
почтителио пр$дъ нея, т. е. пр$дъ нейнитЬ внания и способности. Тя 
м'Ьтна единъ погледъ на д'Ьлата катастрофа и спр4 очитб си на трепе* 
рящия Кулчо. Мълчешкомъ грабна яйцето н паницата отъ р&цОД на 
баба Първа, исправп се прЪдъ главата на Кулча, попрй яйцето до чело- 
то му, между дв*ЬтЬ очи, впи погледътъ си въ очпгЬ па коня и про- 
хжмра щгЬвъ зжби: 

— „Зли очи у каиъкъ глодали, камъкъ да пръсне, эли очи да 

р&бпръсне* * 

Като прошхпна трети млъ своята байка баба Митра удари съ. 
яйцето коня въ чел ото; яйцето се счупи н истече въ подложената па- 
ница. Тя потопи пръститб си въ паницата и намаза челото н ел4пнтЬ 



21 

•очи на Кулча. Ся'Ьдъ това, дръппа котлето съ водата и я мена вел- 
жата въ очигЬ на коня. Бае Гетовия Кулчо се посекла, испръха н 
отърси мократа си глава. Сд'Ьдъ т*зи операция, коньгъ, вато че се по- 
удрамн — поукроти. Баба Митра приступи бъмъ втора една операция. 
Тя прухи д^сната си ржка, подви на длань двата средни пръста, сблн- 
жи показалеца съ малкия и погледна у баба Иърва. Тлей се изведняжъ 
догади и се нфеде та взе отъ вемята една сломка, която и подаде на 
<5аба Митра. Слйдъ като намести сламката между сближений пръсти, 
та приступи, подпираейки се съ тоежката си, къмъ ср'Ьдата на коня к 
прйхвърли пр4зъ гърбътъ му сламката. Тя се наведе, пакъ я улови 
мЪжду сближений пръсти и пакъ я пр'Ьхвърли нрйзъ гърбътъ на 
жоньтъ; това тя направя три шьти, като сё продължаваше да шънне вгб- 
що си, но какво шъипеше — азъ не можихъ да я дочуа. 

Баба Митра, сл*дъ като свърши това, що 8наеше, обърна се мъл- 
чешкомъ и съ помощьта на своята тояжка опии се пакъ къмъ воде- 
ницата. Баба Първа си взе котлето и паннцата и търгна слЪдъ нея. 
Бае Гето иввади малко отъ сЬното, що 64 настлано въ талигата, върза 
коньегЬ за едно отъ вадпигЬ точила на талигата и го сложи отъ пр'Ьд'Ь 
ямъ. Д*Ьдо Колю разгледваше счупеното дишло н отъ движенията на 
дЪсната рхка и шаването на лйвия мустакъ, можвхъ да вакяючх, те 
той кроеше въ умъмъ си, като какъ ноже да со ноправи счупепото. 

Азъ щд оставя на грижата на дЬда Коли л бае Гета да поправатъ 
жакто знактъ счупеното дишло и скъсаната прыжка, и ще се отбиж 
жъмъ Д'Ьдовата Кблюва воденица. 

' (СлЬдва) 



ИЗЪ 1У-ТА ЧАСТЬ НА „ШШВ81МА УЕКВА". 

Басня. 

Единъ шопаръ стоялъ затворепъ ц4ло л-Ьто 
Бъвъ гЬспа и вонеща кбчина ... И само ялъ, 

Събиралъ лой, лежалъ и спалъ . . . 
И най-подирь, когато 

Билъ вече хубавпнко затлъсгЬлъ, 
Ступанинътъ му го продалъ . . . 

А новия му притежатель, 
{Своеобравенъ н'Ькой си мечтатель, 
Монахъ старонланияеки, на животпит* приятель,) 

Кош&ра, кбчина, кафёсъ — не можалъ да тьрпи ? 

И скотъ аатворенъ счпталъ за пзгуАнъ скотъ. 
-За туй и на шопара си свобода далъ ... Животъ 



г 




22 



Наетавалъ новь за огоеното прасё . . . 
Подладило се то въ гората да пасе, 
Да хрусва жълхди и въ доквигЬ да се тога, 
Да прави щото ще, самостоятелво, 
Безотлагателпо • . . 
Но н4ма вечь просб при новий господарь; 
Но н*Ьма сЬки! день мисиръ 

Въ свободний божи ииръ . • . 
ЛЪсътъ, свещенний то8ъ озтаръ 
На правдпнигЬ свииски, 
Не е вито хамбаръ 
Нито пазаръ . . . 
Самйя жълздъ, тозъ рахатъ-локумъ планявски, 
И той се вивдги не срЪща! 
И нашата свиня адочеста 
Захванала вечь да си не дояда, 

И ввела да отпада, 
Ивгубила корема си и всичката си лой, 
Изсххнала, И8немощ4ла 

И погрозн'Ьда, 
Кат' никой старъ копой. 



На тъ8И басня искашъ ли, читателю, превода? 
Шопарнгб не с* родени 8а Свобода! ♦ 



• • 



АФоризми. 



Не се сдружавай съ хора ели, макаръ 
Да искать да те ваведхтъ и въ божия олтарк 



Не се страхувайте отъ злостни критикари, 
Но бегайте отъ снисходителни другари. 



Куче I Цървулк 

Басничка. 

Едяъжки Еучето обули 

Въ цървули. 

И то си и8*ло краката . . . 

Тъаъ басничка 

Е кратичка — но ясничка 

И съ поучения богата. 

• Ст. Михайдовски. 



23 



ИЗВЪНЪ БЪЛГДРИЯ. 

Пхтнн записи*) 



Плуване по Черпо-Море. Пристшане въ Одесса. Русскиттъ журчали* 

Праздникътъ на Пушкина. Надсонъ. Одесса. 

„Нахиховъ" единъ отъ голЪнитЬ параходк на русскою параходно 
дружество, бързо плува кънъ Одесса. Макарь, че схе още въ 8иха, — 
20 януариВ, Черпо-Моро е гладко, като огледало. Морската болесть, 
прочее, (Инне отстранена, и азъ свободно хожахъ да се наслаждаванъ на 
бескрайни! видъ на хорето. Нахираххе се тъкно ср-Ьдъ него. Отъ всадЬ 
— едно небе. Погледътъ не хожеше да се спре на никаква точка, и да 
сх почине. Сахо на нстокъ, на сахий хоризонтъ, като хиражъ въ безкрай- 
ната водна пустиня, се вгбркаше другъ параходъ, той вероятно, б-Ьша 
хахЪзълъ отъ н4кой азиатски порть, и вьрвеше успоредпо съ паший, като 
че бЪше сЬнката ху. Едиообразнето на гледката доварваше х&котия. Мрахорно- 
Морен Архипелаге съ евоэтЬ картинни брЪгове и разнофорхеннн островя, на- 
селеня съ кзасически въспохинания, услаждать зрение го и душата на пятника 
х пнихаватъ постоянно любопнтството ху съ нови видов*. Черно-Море 
едпячкото въ свита, съ исключение на п'Ьсъчняя насипъ пр'Ьдъ устието 
на Дунава, който носи название „Змпйнп Островя 41 , е безъ островя; то иха ше- 
хетната безбрежность па океана или на вечностью. Ц4ли часове плуваме още 
така изь тоя тайнственъ воденъ крдгъ, па който наший параходъ бЬше п&па» 
Сльпцето отнваше на заходъ. Азъ янстяктивно впивахъ очи на сЪверъ давно 
зърпа бр'Ьгътъпа Русяя, конто приблпжаваххе. Носушата б'Ьше невидима. Сахо, 
кога се схърчи, далеко на вападъ въ оризонта, появи се чьрвеникаво 
плахъче, ковто ту блеснете, ту гасиеше. То бйшв фара на Змнйня Островя» 
Нощьта скоро наста и растящата хладовпна хе прогони въ кабинтата хи... 

Зараньта, кога погледнахъ изъ прозорчето, нящо не видЪхъ. Г&ста 
хжгла, ладиала още ир-Ьзъ нощьта, стоеше, като непроницаема завеса» 
Параходьтъ б-Ьше вахедлиль ходъть си отъ страхъ да се не чукне съ 
никой другъ параходъ. Това хи причини силна досада. Азъ не щяхъ да 
хог* да въсприех* върлото впечатление отъ пьрвото виждане на 
Одесса. Изл'Ьзохъ на пахубота. Мяглата т4сно охващаше парахода* 
Бб-далечъ отъ двайсеть аршяяа не се видеше. БЪххе потопенн въ бее- 
хсходепъ хаосъ. Трябата на всяка минута ревеше ва да пр^дупр^ждава 
-лраходигЬ, защото при наближаването на одесското пристанище, опас- 
остьта ва сблъскване се увеличаваше. Но звукътъ на тр&бата се губеше 



*) НасгоящвтЬ пхтни записки конто ще се нродължжтъ и въ нЬкок 
гь сяЪдующнтЬ книжки на „Денница" сх ялодъ на едпо путешествие по нЬкои 
рграш на въсточна Европа (Русия, Австрия и Сьрбпя), извършено не твьрдЬ отдавна 
отъ единъ нашъ съотечественнпкъ. Като ги наяираие напнсани обектнвно и не ли- 
шня отъ културенъ ннтересъ за бъдгарснигЬ читатели, ние ихъ даваие гЬсто въ 
, Денница". Р. 






24 

вь буйната и&гла; капятанътъ хвана серпозно" да ее страху ва отъ не- 
щастне. Пр'Ьди вгЬколко вр'Ьме еданъ английски дараходъ, въ такъвъ 
единъ случай, б*ше искърмушилъ съ носътъ си едяо по друго два русски, 
и като нарочно, както подовирахд. Ввди се, това предположение да б&ше 
осяователно, защото капитанътъ на „Нахимовъ*, именно отъ ср1>ща съ 
английски параходъ се боеше. Джонъ-Булъ даже въ мирно врЪме вою- 
ваше съ русигЬ, п то даже въ гЬхнитЬ собстЁенни води. . . Наконецъ, 
подиръ дЬли часове пр'Ьдпазлпво лутане изъ непропицаемата влажность 
параходътъ вл'Ьзе благополучно въ одесского приеганище. 

Сл'Ьдъ като се освободихъ отъ матарството на мрачпий паспортенъ 
чиновпикъ и на нитнпцата, азъ се качихъ. на леката дрожка, и та же 
понесе къмъ гостнлиицата. УлицягЬ застилаше глета м&гла и азъ, макарь . 
въ Одесса, не я внждахъ още. СлЬзохъ въ „Славянская гостинница*.. 
Пьрвнгб лица, конто ме намЬрихж. въ тон чужд и ва мене градъ, ббх* 
<5ългарвтЬ студента отъ университета. ТвьрдЪ приятно мя бЬше заиозна- 
вапето съ тие младежи; отъ гЬхъ мо^ахъ да паучк куиъ ннтереснн сви- 
дания за Одесса и Русия, въ конто прьвъ п&ть стяпяхъ. Половпаата . 
отъ гбхъ се поддьржатъ отъ българското съкровище. ВсичкигЬ ел около 
трдйсеть души. Въпр'Ьки ожидапието ми, узнахъ, че юристигЬ не съетав- 
ляватъ болшпнетвото, и положягелпигб науки, специално, математиката, с* 
привлекли най-мпого охотпици. Фнлологията пмаше единъ само, кол- 
кото эа ц*Ьръ. 

Бдиа скоро спечелена настинка ме принудн да стош около петнай- 
сеть дона затворенъ въ стаята си. Благодарение, обаче, на любезностьта. 
на никои отъ студептигй, конто ми донасях* книги и журнала изъ уни- 
верептетската библиотека, азъ можахъ лесно и даже съ полза да прЪна- 
сямъ м&котията на затвора си. Тукъ имахъ случай да се запознаа харно 
съ драмигЬ на покойная Островски. Прйдм-Ьтъ на драмигЬ му служи жи- 
вотътъ на русский похЬщици. НеговитЬ типове са начьртани ярко и 
живо; малко хуморъ, по много художественность, съедииеня съ необик- 
новенно наблюдателенъ талаитъ. Швечето му произведения сд иечатага . 
въ „Отечествени записки*. РуспгЬ считать гол^ма загуба за литературата 
си насилствеипото прекратяване на това списание, д*6то работях* най- 
даровити улове, като захванешъ отъ БЪлински. Днесь излазятъ въ Русин 
вгЬколко журиали още внушителня по обемъ и съдьржаппе, каго „ВЬст- 
ннкъ Европи", „СЫраийвЬетилкъ", „ Русский в Ьстпикъ", ДЬло* и пр» 
РусскигЬ периодически издания надмипуватъ по достоинство подобаягЬ 
у западнигЬ народи и даже съ уеп'Ьхъ се надварятъ съ 8па*впитягЬ 
английски гет1е\\\ Това се обяенява чрезъ осветеннй лигературенъ обичай 
въ Русия, по който творенията на пьрвокласнигЬ писатели, пр4ди да из- 
лизать нл отд'Ьлна книга, иоявяватъеена страняцитЬ на журнатитЬ и тава 
имъ увеличаватъ интереса и чятателигЬ. НЬ&ои редакции даже праватъ 
мъничка експлоатацяя съ общественпото лю5оиитство, като обнародватъ 
лестовно купеною съчпиение, за да хване на повечэ броеве, и даже го 
оставить недовьршепо на края па годината, за да си обезиечатъ спомо- 



25 

• 

ществователнт* и за другата. На редъ съ рускят* произведении тахъ 
се печатать и много, приводи на чуждес гранях рэнани — прЬнхущес- 
твеино английски, французски, даже — поиски» Въ тоя случай редак- 
цпит$ не се отнасягъ всегда критически къмъ избора ся. Така> никои кур- 
вали часто нодпасятъ па читателит* сп прйводъ па порнографически 4 
прикавняцн, как в ито се доявяватъ само въ сгьлновегЬ на „Й^аго* и 
,Ш1В1аз*. Това явление е дань па нераввития нля на просите ия вкусъ 
на голйха ^асть отъ русската читающа публика. Литературннй отд'Ьлъ 
се донълня отъ крцт и ката я поезията. И едната и другата инатъ рва- 
-листнчсска подкладка. Ед;шъ куп ъ могуществе ян я талантя, поднръ Пуш- 
кина, създадох* трезво въззр1шие вьрху лнтературата н тя тръгйа изъ 
свой, сахобятнн пять, я това рЬзко я отличава отъ ванадиитЬ хитератури. 
Одесса не еумствеяъ цеитръ па Русия. Съ исключение на универ- 
ситета, руската хясьль не намира друго прибЬжяще въ кипящего дви- 
жение на тоя чисто търговскя градъ. Часть отъ публичпяй нечатъ е даже 
въ рад* па евреигб, конто ихатъ и еконохического, а чини хи се, и чис- 
ленпото преобладание въ Одесса. Ни единъ знамени гъ литературенъ 
талаитъ не е бялъ ограснатъ въ нейната прозаическа срЬда, ако не хва- 
щахе кратковрЬхенното неволно прЬбивание'иа Пушкина, коего не е било 
иного весело 8а пего: 

Такъ я въ ОдеесЬ жллъ поэгомъ, 

Безъ дровъ вшой, безъ дрожекъ л^тожь . . . 

Одесса обаче се голблй съ великий поетъ русски, счяга го за свой га- 
ленъ синъ и съ гордость още пази, като свегиия, вЬгата кяща на Пуш- 
кянска улица, дЬго поэтъть е наяясадъ нЬкои главя отъ Еиения Оигыинъ. 
Скоро тя яма сгода да прослави слоя нЪкогашэнъ случаенъ госгъ. На 
32 Януарий бЬшз петдэеотгодишний юбилей отъ схьртьта на Пушкина. 
Него день аивонътъ, катедрата, сцена га со надварях* съ пеяата въ рве- 
"нцето да почетдтъ, както подобава, паметьта на славпий синь на Русяа 
и да изобразить васлугптЬ му кьмъ отечество™. Дъждъ книжки съ образа 
н биографията ху се прьскахд и нопадпахя въ ржката на последний 
грахотень ванаятчия. По причина на болЬдувапето си, азъ, за голЪха 
моя скърбь, не хожахъ да 8вм& участие въ тържеството и непосред- 
ственно да прежив1>1& сичкитЬ радости вълнения, за ко и то бЬше спо- 
собна само едва славянска душа. Това ликование, тоя култъ къхъ чо- 
в4шката хясьль, обхваиа цЬла Россия. Русското народно чувство прьвъ 
п&ть, хоже-бя, нспятваше силяото ощущение отъ едпа нстннска народна 
слава, слава, конто не е костувала ни една капка кръвь, пи една вдо- 
вишка сьлза. Отекътъ па това тържествуване цЪлъ нЬсецъ още трая въ ' 
гичкий русски печать. Бззчетни статни, стихотворения, воспоминания, 
поленики, биографически изсл1;двапия, посветени на Пушкина — д'Ь та лите- 
ратура — освГтлпх* още пб-добр* нравствепий ху обликъ, гений и тра- 
.оческа схьрть. КнижарницитЬ пуеяахд евтинп до баснословность изда- 
ния на пушкиновитЬ творения, конто се разграбвах* съ десетки хилядн. 
.Русин, официал па н народна, сичкигЬ партия и лигературня лагери въ 



26 

едгаъ хоръ, прнпоэнах* Пушкина за най-ведикъ русски поетъ и поло- 
жих* възъ б.гбдпото му чело вйнецътъ на безсмьртнето. 

Въ сащото вр-Ьме, когато Одесса гърмеше отъ Пушкиновнй юбилей,, 
язь уняцигЬ й мниуваше едно печаяно шествие — прйкарвахх гЬюто* 
на единъ другъ, рано покосенъ поетъ, Надсона. Той бЬшо умр*Ьлъ не- 
скоро въ Ялта, въ Крнмъ, д'Ьто се х&куваше огь охтнка, воято го и 
хвърда въ гроба па 2 2 -та му година. Тая нова загуба за русската. 
поезия нЬмй на часътъ голЪмъ отекъ : пушкиновнй юбилей го загдушаваше^ 
Но Надсонъ е новь поетъ и въ халкото, което е наппсалъ, личи живвй 
му поетически тадантъ. Неговата поезия е медапхолич<гска и т*жна. Въ 
нея днша дълбоката гага па едяа разочарована душа, рано сломена огь 
живота. Тон мраченъ песимизмъ е господствующа чьрта въ съврЪменпат* 
русска поезня. Недоводството огь настоящею, разочарование въ непо- 
стигнати идеадн, недоверие въ бддлщето, сумнйние въ себе си: ето- 
гллвпп мотявъ на русската поезия. Явно е, че това е отражение на самата 
хЬйствнтедность, не весела, безцвЬтна и противорйчуща на надеждигЬ в 
мечтигЬ на новото поколение. Подъ гнета на това горчиво съзнание^ 
русската Муза н$ма високн полети, и прилича па човйкъ съ нрйчупепъ 
крьстъ. . . Ц'Ьла плеяда млади поети 8ап4хк пйсеньта на разочарованием^ 
и отрвцанието, воято, отъ съврЬненна, стана тенденциозна. Тендециозиостьта 
ее вмъкна въ русската поезия. Некрасовъ, пръвъ внесе въ нея, като главепъ* 
елементъ, гражданската скърбь. Това явление си им& причината. Полити- 
ческий и социалний строй въ Русня породих* въпросн, на конто литера- 
турата стана силенъ проводникъ въ обществото. Единъ редъ талантлива 
писатели станах* краспорЬчивп защитници па свободата н свободолюбпвигЬ 
начала, конто създадохх новата въ русската литература либерал на школа.. 
Нейното влияние не б*ше безплодно. Тя постави вадача на русската 
мисьль, расшири умствепиий вр&гозоръ на русското общество и виесе въ 
съзнабието му ндеягЬ ва свободата, правдата н прогреса. Но, както 
вс&ка школа, воято е изражепие на нЪкакъвъ протестъ, и тая се увлече 
и падна въ крайность. ВелпкодушпигЬ начала, конто и дадохд живота, 
се скЬсих* съ политически доктрина и сгЬснихд искуството. Некрасовий 
гьрмовитъ уеп'Ьхъ поради подражатели; гЬ оставихд субективната почва ^ 
единственната па която е възможенъ искрененъ, високъ лиризмъ. Фалшътъ погу- 
би много млади дарования. Защастие, Надсоновото бЪше твьрд* силно и то мож&, 
да се прояви независимо и въ самобитна форма. Но Надсонъ {йипероденъ за 
поетъ-мечтатедь, а пояска да стане и общественъ борецъ — и сбърка^ 
Гениятъ безнаказанно се не просили. 

Да евьрша думата си за чествованието Пушкина въ Одесса, и за 
самата нея. За да не остане назадъ отъ Москва и Петербурга и тя р-Ьшн 
да въздигне паметникъ Пушкину. Самъ Пушкипъ, обаче, не е бид$ твьрдЪ» 
нЪженъ кыгь Одесса и тя помни отъ него не една бодлива епиграмма^ 
Така, нфкжд!* въ ^Евгений ОпЬгинъ," той дума: 



Въ Одессе пильной я сказалъ; 

Я бъ жогъ сказать въ ОдессЪ грязной, 

И туть бы, право, ие солгалъ* ...» 



2Г 



Видн ее, че тогава Одесса е ихала много пудра, ващотго к 
поговорка казва: „Кто въ Одесс* не бывалъ, тотъ пыдд не видалъ." Но> 
хинах* не Минах* и трийсетъ годнни, а Одесса се сдоба съ чисти, широка 
послам удици, обсадени съ акации, хубави здания, градини, расходки, булвари,. 
мигни в&щи на края, конто я нраватъ твьрд-Ь приятна 8а жившие. Кац- 
нала на хорский бргЬгъ тя се радва на чудеспата панорама на Черно- 
море. Сахото пристанище, което вндове въ морето д'Ьл&тъ на нйколко. 
прегради, по сгодностьта си е отъ пьрвигЬ въ Европа. ПараходигЬ се 
дохЬпятъ до самий бр-Ьгъ — искуственъ насипъ въ водата, — а добри— 
вата на това хогять да оц!шдтъ само оние, конто зналтъ пристанищата 
на Варна, Бургасъ и Цариградъ, дЗзто само съ ладни се еъобщава пара- 
хода съ бр*га. П/Ьлъ д*съ кораби, враници, баркасн, натрупани гясто,. 
н параходи, конто редовно посЬщаватъ Александрия, Бомбей, Хонгъ- 
Конгъ, Ню-Йоркъ, Сан-Франциско, отб'Ьл'Ьжватъ голймото търговско дви- 
жение на тоя черноморски порть. 

Одесса е новъ градъ. Въ края на миналий в-Ькъ на това мйсто е- 
стояло татарско село Ходжа-Бей. Въ не дълъгъ относително, срокъ, тя на- 
прЗодна и цъфна и днесь, по многолюдность е отъ пьрвигб градове на. 
Русия, а по търговсвото си значение се ударя съ самий Петербургъ: 
тя е главенъ паэаръ на въшпната руссва търговня. Населението й е> 
твьрд4 пьстро н, справедливо, нарпчатъ Одесса ко8мополитически градъ. 
Схщо и по външний видъ тя п4ма физиономия на въсточенъ, още пб-малко 
на русски. — Най-хубавата й улица е Дерибасовската. На набр1шсиет<к 
стой бронзовпй паметникъ на графа Ришелье, пьрвий градоначалникъ на 
Одесса, вомуто много дължи 8а благоустройството си. На близо се въз- 
вишава величественного вдаиие нановий театръ, германски стилъ. За ту- 
риста, обаче, тукъ н$ма много гол-Ьмъ интересъ : като новъ градъ, Одесса 
ие притежава никакви исторически паметници или други забЪд'бжител- 
ности. Но за това, нейиото благосъстояпие напр^два, а то е най-главпото._ 
Като новитЬ градове въ ОЬверна-Америка, конто въ ибколко десетки го- 
днни Н8никватъ, порасватъ и процъвтяватъ, тя има само една история:; 
мсторията на своето обогатяване. 

П 

ЛЬ на аъверь. Украина. Кгъе&ь. Днгъиръ. Русскитгъ жсггъзници* . 
Русскитгъ селяне. Зименз еидъ па Русия. Заточеници. 



• • • • 



Азъ казахъ сбогогь на гостолюбивата Одесса и курмерский 
тлакъ хе понесе на сЬверъ, прЪзъ бевкрайнигЬ полета къмъ 
►лагодатнаЛ Украина. Еойто не е п&тувалъ изъ Русия, безъ друго си> 
л прЪдставлява плоска и хориаоптална, като тихо море. Иэмама, ноято» 
лично опитахъ. Въобще, поврьхностьта на Русия е вълнообравна; безко- 
неченъ редъ полегати възвишения вахващатъ пб-голЗшата й часть — 
ерйднята. Само краечерно-морскнгЬ и ирнкаспийскитЬ страны с&. 



28 



«* 



«чуьвабмъ равпи и голи. Въобще, думигЬ безкрайно и грамадно 
ся впи*ети повелнтелня, когато думата става за Русия. И наистина, 
главною, което поразява ирЪсниятъ чуждепецъ въ * Россия е, без- 
крайностьта, грамадносгьта на ксичко, що я съставлява: степи без конечна, 
пространства необятнн, крягозори безпр'Ьд'Ьлни, планиня гигантски (Кавказъ) 
лйсове безиеходни, езера — моря, губерния — царства, р^кя велики 
и плавателни, средства неистощими и сили богатирски. Колко вЬрно е 
прйдставена великата и всесъкрушающа сила на Русия въ простоиарод- 
ната картпна, която стон аатблена на иного сгбни у насъ! Тамъ единъ 
русспнъ съ кралпмарковскн расть, съ една рдка мачка ц*ла войска соя- 
.датн, съ друга иъха въ джоба си едппъ укрйпенъ градь, съ л*вий ея 
чпвънъ стяпа възъ никоя гол'Ьма р'Ька, която вапащя, съ доений — 
закрпва и смаэва една планина, като мишка! Челов^къ неволно стой за- 
пл±сиатъ йр^дъ тая алегорическа картина, съедание на наивната русска 
народна фантазия ... 

СутрЬпьта се озовахме вече въ широкигЬ степи на Украина. Тя 
сега снеше полумрьтва, и съ ппщо не паумлваше излюблената страна на 
русскигЬ ноети. Ыо прол'Ьтесь, съ своитЬ раскошни зелени стен» и 
богати пашп, лазурно небе и уноителнп ароматп, конто я правать 
плЗшитслно хубава, та е вдяхнала оние чуднн пЬспи па Шевченка, Го- 
голя и Пушкина Бурпо мпналоеимала тая страна: цйли вйково борбя 

за да запази своята буйна воля; не веднажъ мечь и огънь е мапувалъ 
надъ нея, като ангелътъ на емьртьта, и ос га вял ъ сл'Ьда отъ кървавя 
порой и пожарища. Въ края па XV в$къ тя подпадна подъ нолящггЬ. 
Богданъ ХмЪлницки, дивъ юпакъ на степи гЬ, сломи ярема на Украина и 
покъртя за всегда нолското могущество. . . Украина вид* какъ се стопи 
.въпейнигЬ равнняи непобЬдимата армия па Карла XII. При Петра Великий тя 
се присъединикъмъ Русия. Огдавна вече малорусит*, отъ диви и юпашки дру- 
жвни, се ир-Ьвьрнахя въ мнрци землед'Ьлци. Отъ рицарскигЬ чьрт*' съхра- 
нила се е у гЬхъ само отвращенпето къмъ търговпята, сега въ ряц&гЬ 
на евреигЬ, въдворени тука при п*когашното полско владичество. Мало- 
русигЬ ел добри домакини, силпо прнвьрзани на родиото си м$сто. Пое- 
зията пмъ е задушевна и меланхолическа, като българската, а нарЬчяето 
пмъ стоя много иб-близо до пашето отъ колкото русското. УкраинцигЬ 
назвать: добртъ, харчо, 7иьма, Великдень. На една станция чухъ сле- 
дую щата фраза въ разговора на малорусигЬ: его пгьма дома; иииюль да 
работать! Това ноказва, че и граматическигб формя ся нб-бдизко до 
нашигб. Своеобразно въ това нарЬчие е твьрдЬ частото прЬхожд&пв на 
буквигб о и е въ 1: евггъ (св^тъ), впъ (волъ), дхвка (девица) и пр. 
Шевченко н Основяпепко ся написали прикрасил пЬспи на малорусски 
язикъ, съ конто оплакватъ мппалото на родината си. ... 

По об'Ьдъ зьраахме Киевъ, старата столица на великитй русски кпя- 
^ове. Той е кацяалъ амфитеатрално на високия днепровски бр^гъ, обико- 
ленъ съ богата растителность. Високит* му звънарнпци и гигаптскя 
сини куполи па черковигЬ се издпгатъ гордо въ небето, а позлатата нмъ 



29* 

блеска ваойпително на слънцето. Повечето отъ тне Храмове, назвать,, с& 
заб&гЬжителпи паметпвцп на старото величие и благочестие на Киевъ. Най- 
знамеяитата по богатствата и светннигЬ сн е Кяево-Печерската лавра. 
Та привлича богомолцн отъ всичкигб краища на Руссия. Между многою - 
мощи тамъ се пазатъ и останкигЬ на лйтописеца Нестора; . * Пр'&стояхъ 
само .дЬколко часа въ Киевъ и не можахъ почти ннщо да вид*. Азъ 
съ скърбь го оставихъ, като си обйщахъ другъ п&ть да погостувамъ 
и* ко л ко дни у него, и то прйзъ прол'Ьтьта, когато раскошиатата му при- 
рода е въ пълний си разцв'Ьтъ и снния ДнЬпъръ раскъса леднигЬ си оковвд 

Дв4 версти извъпъ града мипахме по гигантский мостъ на Ди'Ьпъра. 
Той е още замрьзналъ. Тая плавателна р*Ька, едва отъ най-гол'Ь- 
митЬ водни артерии па русската земя, е играла важна роль въ истори- 
ческий и економический животъ на южна Русия. По нея с* тръгвали 
см^литб дружвни на Игоря и Светослава за дадечнитЬ походи па югъ. 
Единъ о^тровъ въ нея, Хортпцъ, б-Ьшо люлка на знаменитата Запорожска . 
ОЬчь. Гоголевата повесть, „ТарасъБулба," изображава безаокомнитб нрави 
на тие дрьзки нехранпмайковци. Но ДнЪпръ има едипъ иедостатъкъ, . 
който вр&ди силно на неговото търтовско значение: пб-долу отъ Екате- 
ринославъ се. захващатъ прочутигЬ му прагове — нискп падводни канари, 
протегнати шейсеть версуа на длъжъ изъ р*Ьката. ТЬ пр*късватъ на 
ср'Ьдъ паль плаването на корабигЬ, които носатъ произведеяията отъ. 
вмрЬшноетьта къмъ Черно-Море. На послйдне вр'Ьме правителството ис- 
харчило милиони за да просЬче пять изъ тие камънаци, но, както се в иди, 
малко е усгсЬло. 

Азъ пакъ жаляхъ, че не б'Ьше л4тось, 9а да вид* Дп^пръ тъй; 
величественъ и поетически хубавъ, както го изображава Гоголь. Той 
сега се сливаше съ полото, подъ б-Ьлата снежна завивка хвьрлена 
въвъ т^хъ. Но б^днитЬ му русалки тр'Ьбваше жестоко да зъзнатъ 
подъ това одЗигао. Азъ изглеждахъ пр'Ьзъ проэорчето пеизгледнит'6 
б'Ьли равнини какъ се см1шявах* една друга съ шеметна бързина. Пж- 
тувахъ съ московский куриерски по$здъ, който вимаше 50 верста въ 
часъ. ВагонигЬ на русские жел4зпицн еж извънредно сгоднп и покойни. 
Комфортътъ намалява мякотяята на тридневното и трянощно наду- 
вале прйзъ тие еднообравни полета. Макарь, че па въпъ <№ше силенъ 
мразъ, вятрЪ въ вагона имахме постоянна температура 18 градуса. Рус- 
скигЬ вагонп се топлатъ съ пара, прокарвапа въ тряби лзъ сгЬнит* и 
подъ пода. Строгостьта на климата е научила руссигЬ цай-масторски да 
•се пр^дпаввать отъ него. Който си има брада има си и гребепъ. Бспчки домов» 
иматъ двойни стъкла на проворцитЬ, които с* единъ или дванай-много на стая, 
дебета сгЬни, дебели врата, херметически эатворепп, огромии кирпичин 
лещи, които давать продължителна и равна топлипа съ малко дръва. 
Об такива удобства русската вима е почти най-приятното вр'Ьме на го- 
дината, тЬ с* общи и въ градоветЬ и въ селата. „Русская кость тепло 
любить 41 има една руска дума. Само пне мръзнемъ зюгао вр'Ьме въ пашигЬ. 
к*шя. Русинътъ такова лЬщо незнае. Грижливата природа, която е дала на 



30 

русската зеия сквернит* иразовитп вихри и дълготрайни внми, надарила 
я съ такова богатство отъ гори, каквото никоя страна н4ма. Тие велико- 
-хЬпни брЪзовн и хвойии л*сове покриватъ съвс&мъ сЬвериата половина 
на Русия, закачн отъ Москва та до Ледовитнй океаиъ. Заодно съ топли- 
вото т4 давать въ грамадно количество скяпоц'Ьнни зверски кожи, главенъ 
'членъ въ взвозната русска търговия. 

Отъ Шгжинъ иататъкъ азъ минахъ въ третий власъ, зада другару вамъ съ единъ 
<лриятлеь студенть, който сдщо п&туваше за Москва. Обществото ни състоеше 
повече отъ русски селяне мужицн,съ конто букв^лно б*ше натъпкаиъ ва- 
гона. Тукъ се сбщаиъ, че до сега говорихъ за Русия, за вейната природа, 
и гражданска културность, но за русскитЪ селяне, сирЪчь, за русский народъ 
шочти не обЬлнхъ уста. Въ тоя случай праведно хог&тъ да не сравнять 
съ „любопитпия" въ Ериловата басна, който вид-Ьдъ на пазаря сЬкаквн 
дреболии, а слона не вид*Ьлъ. Но моятъ случай се обяснява чрезъ бър- 
зотата и срйдствата на п&туването ми — За да видишь русская народъ 
нуждно е, вместо релсовигЬ, да уловишь междуселскптгЬ пдтища, като ее 
подрускашъ на русскнгЬ „кибитки", а да го уиовнаешь — тр'Ьба да по^ 
^гостувашъ повечко въ глухата ну „деревня*. Такава не до тамъ лека ж 
падко разнообразна расходка изясква, при другото, и годЪиъ аапасъ отъ 
воля и търиЬливость. Макензи Уолесъ, англичанниътъ, ги нм&: той пр1и 
жив'Ь шесть год пни изъ губернии* мйжду прости й народъ ва да го изучи. 
Плодъ на тая англяйска уиоритость е книгата ну ж Русия и вЪриа, до 
•строгость, картина на русский бить въ всичкигЬ му проявления. 

Ние, впрочеиъ, скоро се сприягелпхме съ нЬколцина иб-прикаадиви 
мужиця. Отивахж въ ярославска и московска губерния за да търсятъ ра- 
бота, 8анаятътъ инь 6Ф горосбчение н зидарство, тЬ съставдявах* дружества 
— артели — съ обща касса. Между гЬхъ пЬкои се улучихж отставня 
солдатя, воювали въ България, за която захванахне да ги распитване, 
като нмъ обадихке, че сне българн. Разговорътъ ни скоро събра ц*лъ 
купъ любопитпи; отъ краткигЬ пояснения, конто солдатит* инь давах&, 
раэбрахме, че България за гЬхъ е схщата Русия, и народътъ тамъ в 
-<сё „ крещенный, и и за доказателство посочих* насъ. Ш-далеко пе се про- 
стирахд гЬхнигЬ понятия за странита, въ която проливах,* кръвьта ся л 
Единъ ни попита боатъ ли се турцятЬ отъ „Хеперала" Дондукова. То! 
го нислеше, че и днесь управлява България! За политическитё нром'Ьни, 
конто посл^двах* русската окупация, ни то не б'Ь стпгпало до ушит* на 
•Чк&дния работникъ, който и нищо не губеше отъ това, та и нЬмаше зато. Панаше 
нищо чудно въ това: селений народъ помай само войнигЬ, който ставать па 
неговъ гръбь — политические имъ резултати слабо му ся известии, 
още пб-иалко — облагигЬ имъ; даже мировк събития често остаятъ за 
него неизв^стни, щомъ не внасятъ никаква промЗша въ мпоготрудний 
му животъ. Когато Наполеопъ I се върпалъ отъ Елба въ Франция, 
той попиталъ единъ селянинъ въ Греноблската планина : обича ли френ- 
•ския царь Наполеона. Селякътъ го поглэдналъ въ недоумение, па отговорилъ, 
•че не е чувалъ за такъвъ царь, и че въ Фрапция сн царува её царь 



31 

Лудовнкъ. Излйзло, не до подудивия горецъ небгаъ стнгналъ шумътъ ни на 
революцията, нп на наполеоновскит* вой ни, ни на реставрациям! . . . 
Тежка шгбсница за Наполеоновою тщеславие. 

Еолбото отивахме на СЬверъ природата вимаше пб-наирхщенъ видъ. 
Зимата . владЪеше въ силата си. ПолеяигЬ стоях* мълчаливи и хрътви- 
ГолЪиигб пространства завита съ снежна покрнвка, еднообравно се про. 
таках* до сивпй кр&гозоръ. ДодЬто погледътъ се иростнраше, сн4- 
гътъ вастядаше зенита съ студеного си халище, н оставяше да уг&ждашъ 
додъ бЪлигЬ ну подпухнувапиа нвопр1*д'Ьлената форма на пр'ЬдмЬтнгб, 
с*що както плащаницата покриза едипъ мрьтвецъ. Не сдществувах* 
вече пи иятпща, пи р-Ьки, пи нпкакви разграничения. Само еден леки 
релйефи и вълпопяя па почвага вь всеобщата болота. Не можешъ да сн 
лрЬдставнмъ странною и т&жно величие на тая безкрайно била равнина, 
жоято прЬдставлява видътъ на пьленъ мЬсецъ, гледаиъ прЬзъ телескоиа. 
Чини ти се, че се намнрашъ па едиа ирьтва планета, вЪчно вамрьзиала. 
Вьображепието пе иска да пов-Ьраа че това огромно натру п^а не оть снЪгъ 
ще се растопи, ще се испари, и ще иде въ морето съ параслигб възаи 
на р"ЬкигЬ, и че едннъ деиъ прол'Ьтьта ще раззелени и разцьфти тпе 
зюнотояни пространства. Намусеяото пепеляво небе прЪхлупваше ниско 
вемята и придаваше още повече меланхолия на нейззажа. За* 
агёрках* се пб-често гжсти »^цйщчи* дЬсове отъ брЬзи н 
(йшлкожи липи, и мЪжду тЬхъ кичести годами села, обраслн въ дървета, 
ч^ега голи п беэлистни. Природата спеше, рЬкигЬ гдъхнях* подъ леда; 
дебедпгЬ л^сове, гдстигЬ високи гори гробно мълчахж. Осв'Ьнъ вла- 
кътъ съ своитЬ черни облацц думанъ и гръховито тръкаляне, никакъвъ 
другъ прязнакъ па жнвотъ не показ ваше, че минувахме пр$8Ъ най-про- 
лишлАнната и населена часть на Русия. Ни най-малъкъ дъхъ отъ прм- 
•ближающата пролить не б*ше пробудилъ още тие сЬзерни предки, но 
тоя пустипенъ и мрачеиъ видъ на просто ригЬ имаше н^що страшно и 
величественно въ себе си. Азъ съ пен ас и г но любопитство впивахъ по- 
гледъ въ сн-Ьжнигй равнини, по които тукъ тамъ со чернЬях* д*Ьсовв, 
приличии на армии, които пъплятъ мълчаливо. За жалость, желЬзницитб, 
като давать толкова улеснепия па пятника, иматъ едиа гол'Ьма несогода 
-ва туриста : лишаватъ го отъ възножность да види мЬстата, които прЪ- 
жниува нощемъ. Но тая причина азъ неможахъ да вид* харно голЪмитЬ 
русски градове па пятя ва Москва. Още по видело влакътъ спрЬ щу&дъ 
Курската гара. Тамъ не порази едпа неприятно врйлище. ВпдЪхъ 
дванайсеть вагони съ осжденп на каторга, които откарвах* въ 
Сибирь.. Пр-Ьзъ жед-ЬзнигЬ цръчки, които пр'Ьпр'Ьчвах* прозорцнгЬ на 
тие вагони — тьмпици, се показвахк блЬднит'Ь н жестоки лица на не- 
щастпицигЬ, съ половина обръснати глави — позорний бЬдЪгъ, който 
замени жигьтъ съ пажежеио железо. Азъ съ любопитство, смЬсено съ 
нячителио свнвапе па сърдцето, изглеждахъ образнгЬ на заючепнцпгЬ. 
Не аахИйгёжихъ, обаче, отчаяние, или скръбь въ изражепието имъ. На- 
шротивъ, нЬкои хвърдях* иронически и дръзкн погледи на публиката, 




I- . 






?• 









32 

която гп поглеждаше боязляво отъ далече, пли гаужя». Верпга солдата - 
пазяхх пр'Ьдъ вагон игЬ. но едпа баоячка усхгЬ да подаде на едйнъ аа- 
творникъ н'Ьщо, кптка ли б'Ьше ила друга вещь — не съзр-Ьхъ. Еиди 
се, б'Ьше му майка. . . Но можахъ да усва* политически ля бЬхж тнв 
пр'Ьстхннпцн, но заключавамъ, по грубитй имъ, лишена отъ внтелигеаг- 
ность физиономнп. че с* обиквовенв злодМци. А мохе и да сб ляха . . . 
Както и да е пзъ побървахъ да се отдалеч* отъ това зрЬлвще на чо 
в4шки окаяв«тса, тесленъ я отъ студента, кейто ьи штлнеше, че яе е- 
благоразумно тука .юл'Ьмото любопптсгво. . . Азъ съ олагодгфеиие еаом- 
нихъ, че Бъмшрй нвма каторга въ зёмята си, ни. о ъоаятието й въ язивд» 
си, и желаш винаг* да пр'вбжде въ тая вавидг,: ондиось. 

За самий Еурскъ ниш о незнаи; да кахз. освЬлъ, че то! се славя 

съ оггледване сдадколойно славен — „курсив головы', — пыгго*Оргак» 

край който мянахъ пб-нататъкъ — съ олагороддитв « о.гье ,ри&и»й" 

конто восатъ на врфпускааица нетербуюгеката аристо«.р;-дьа оо невской 

проспекта и ;>аглийск«тг ^бережня. Тулй, последний гу«№|_н1сд;н градъ 

до Мосьвл, е знаменитъ сь орждеейнитв ся ф-брвко и -чшл а во пци. Азъ 

си купихъ въ станц&ята »/ една чекпйка, са ••.„ пмаъъ памо-ъ лоне отъ 

, него, тъй като отъ Орелъ яакога боговегЬ -^маше да ме саабддтъ съ. 

.^А двойка огненвр , рысака". 

?Щ'Л Надвечерь вид'Ьхме Москва, на която 8латшгг6 к)ноля отражавахд. 

лосд'Ьдви'гЬ бл'Ьди лучи на едъвцето. 

(СдЬдва) 



БЪСПОШШАНИЯ 

отъ сръбсасс-б'ьдпглрсэквста, воДв». 

ОТЪ МАЙОРА С. КРАЕВА. 

ВсЬка година до 1885-та, мйсецъ августъ за софийский гарниэонъ 
б'Ьше единъ отъ най-шумнягЬ, веселит* и приятии м^сеци прЬзъ годината. 
Въ тоя кЬсецъ ставахд най-усиленитй нолеви занятия и най-гол1*хитЬ 
маневри на войскитй отъ гарнизона, а но н*кога, и на войскит*, распо- 
ложенн на около София. Маневригб се завършвахд съ веселия и праздну- 
вания, особно 30-й Августъ, тезоименниятъ день на Князя и праздиикътъ 
иа Софийсвин полкъ. Пр^зъ мйсецъ Септемврий лагерътъ пусгЬеше н се 
уволнявахх запаснигЬ войници. Въ пьрвигЬ дни на тоя мйсецъ войни- 
цигЬ си почиваха и се готвех* да си ходатъ по домоветб. 

Августъ н Септемврий мЬсеци 1885 год. за Софийскня гарнивонъ 
дрЬминатд съвсЬмъ незаб'кгЬжпо н не тъй весело, както другигЬ годинн. 



за 

* 

Нанстнна, Софпйскпятъ полкъ пмашо лагеренъ сборъ, но самъ, беэъ 
Струмскня полкъ. Той пмаше стрЬ.тба и маневри, но но въ присутствием 
иа шефа си, а въ прпс&тствкето па воепнпя мипистръ н бригадния ко- 
жандпръ. Занятията (И*х& вяли, безъ пптерееъ н н'Ъкакъ си л&щво и 
несполучно. 30-й Авгусгь дойде, но и той се прйкара скучно и почта 
неваб&гЬжпо. Причвната на вспчко това бЬше отс&тствието на княза 
Алекетпдра, който тогава се панпраше въ лагера въ г. Шумепъ. 

Въ това вр*Ьме Софийскиятъ полкъ се командуваше отъ полковпикъ 
Всеволожски ; 1-ва дружина — отъ капитанъ Рпку но въ, 2-ра — отъ капитанъ 
Погоридки и 3-та — отъ капитанъ Стеиаповъ; заведующиятъ домаккнството 
б4ше капитапъ Фреймапъ, РотпгЬ се комапдувахж. почти отъ русски офи- 
цери, съ взятие на 2-та, 4-та, -та, 7 та, 11-та и 12-та, коато се коман- 
дувах& отъ български офпцери, а ихспно : отъ каппт. Н. Никифорова, Г, 
Н. Петкова, Ц. Атапасова, Н. Бопевч, А. Бахчеваиова, X. Попова и Н. 
Желявскп. Пр'Ьдп нйколко дни капитанъ Поповъ задшна за академията и 
неговата П рота нрие поручпкъ Митовъ. Въ полка лмаше около 6 — 7 
фелдфебелп руси, оставались б'Ьхд българп. 

Въ началото на 1гЬсецъ септемврвй, врЪие за уволнепие на запас- 
нигЬ войпидп,- наместо да се уволи&тъ, правяхх. се усиленп занятия и 
разсипной строй, н*Ьщо пеобикповепно за полка по опова вр'Ьме. Причи- 
ната на това б±ше копфядАпдпялното распореждане на воеикото мини- 
стерство: запаснигЬ да се пе уволняватъ и занятията да се усплятъ, по- 
неже ронжнскигЬ войски заелп силистренската табяя, а пашето правптел- 
ство искало тя да се очисти. Тъй усилени занятията, слЬдвахж вс$ки- 
дневпо до петъкъ, зпамепитиятъ въ нашата история 6-й Септемврнй 1885 
год. Тозн день съ пищо особно пе се отличаваше отъ другие дни; за- 
нятията сящо така сн продължавахя до об'Ьдъ. Само слъпцето пб-весело 
и силпо печеше връхъ лагернигЪ палатки, като принуждаваше войнидигб 
да ги запрятать, за да се расхлаждатъ отъ св&кпя и ароматиченъ въздухъ, 
хойто така благодЪтелпо услаждава и възстановлва сллигЬ на изнуренигЬ 
войнидп, конто, подъ пеговото духанье, забравять всички войпишки тег- 
лила и въ съня наыиратъ успокоение. Часътъ б'Ьше 11 въ този день, 
когато ротптЬ б'Ьхж се върпалп отъ ученпе п б'Ьхж се пао6']$двалп. Едни 
отъ войнидпгЬ почивахж, други чистяхд пушкигЬ и принадлежноститЬ 
си за носл*-об*дпото учение. Мнозипа отъ войпицигЬ лежишкомъ при- 
хазвахд п се снЗшхх, като критикувах* гр'ЬшкнгЬ стапали на учепието, 
Еакто и несполукнгб на противника при победит* на двйстраппото учение. 

Около това вр+.ме въ щаба на полка бЬхх се събралн повечето 
офидери, ваедно съ нолковия командпръ, подполковнпкъ Всеволожскп, чисто- 
кръвенъ русинъ. Разговорътъ па всички се въргЬше връхъ дневнигб ра- 
бота, особито върху необходимостьта на учепията, понеже и офпцеритй 
се обременявахх съ гЬхъ. (Въ тоя день трЬбаше азъ да зампна за Ру- 
ста, за ноето б4хъ получилъ и предписание, но поради друтаря 
си, поручикъ Е., остапахъ да го чакамъ н да се снабд* още съ никои 

О- 

з 



и 

Часътъ около 12 повечсто офицерп потеглпхме за града, да се 
храпимъ, тъй като столоваята въ ангора бЬше се растроила. Като при- 
«тигнахте въ клуба, нървата повина, която научихме, б'Ьше свалянето 
на румелийския генералъ-губерпаторъ и провъзглашението съедипепието 
подъ скиптра на българския кпязь Алекеандръ 1-й! Тая новина, колкото 
нечакана н приятна, толкова чудна и невероятна ни се вяждаше на вснчкя 
т отъ първомъ. ВсЬкп се питаше какъ стана това и какво ше б*де? 
Русскитй ни коллеги ииструкторпгЬ, само подигах* рамепа, като незнаяхд 
да одобр&тъ ли постднката на румелийцитЬ или да я укоржтъ, понеже « 

още п1шах& инструкции какъ Руспя ще ногледне па него. По пй-прямо- 
дупшигЬ отъ тЬхъ открпто се исмзвахж, че постжпката е за похвала, 
но со бояхл; Русия да се не сънротнви, попеже бнло сганало безъ ней- 
ното съдЪйствио. Обаче нашит* братя „молодые офицера," открито се 
исказвахж, безъ да миелатъ кой как и о те каже : че това било же л ан пето 
на парода п нпе смо длъжия да иделъ на помощь. Оббдътъ бЬше много 
шумепъ и буень, но пе като други пхть. Сега се чувахя само гдвсовет* 
на българскигЬ младежи. 

Сл1;дъ об'Ьдъ, всичкигЬ почти офнцери отидохме въ градпната да 
се учимъ новини. Тукъ узнахме, че румелийскигЬ поиски се мобндд- 
«иралн и ваминували за грлницата подъ главното пачалство па майора 
Николаева. До вечерьта къспо стояхме въ градината, като не испусках- 
же никого отъ офицеригЬ на воепиото министерство, да не го нитаме 
за новпшггЬ, конто тЬ ихатъ отъ Пловдивъ, но почти пикой огь гЬхъ 
неможа да удовлетвори жадното ни любопитсгво. Нощьта ни се вид* 
много дълга и на сл-Ьдующия день, на мЬсто да идеме на занятие, но- 
вечето офпцери отъ рано со намЬрихж въ градината и съ иапрегнато 
внимание слушахя всЬка новпиа, която се расказваше. НовиниТ'Ь въ тоя 
день б'Ьхд нб-опр'Ьд'Ьлони и новече, но любопитството не се' удовлетворяв 
ваше, новитЬ телеграмми се грибЬхж и чстехд отъ жаднигЬ читатели. 
Въ тоя день военного министерство показвашо необикиовенпа д^ятел- 
ность, чииовинцигЬ работЬх& твърдЬ усилно и къд г Ь пладнЬ се паучпх- 
ме за мобилизация на войскпгЬ и че кпязътъ ирпелъ съедипението. Тая 
новина се прпе съ радость, попеже, както пародътъ и войската, така и 
пресата, исках* да се помогне па пяпмгЬ братия румелийци. Военппятъ 
мипистръ генералъ-майоръ князь Кангакузенъ, комуто трЬба отдадезгь 
справедливость и да му благодаримъ, бЬше неуморимъ въ ньрвигЬ 3 — 
4 дни. Отъ рано до ср-Ьдъ нощь той тичаше на телеграфпата станция 
да говори съ княза и подиръ лравеше съотвйтетвеппото расио- 
реждане. Благодарение на неговата двЪ годишиа дЬятелпость ни! мо- 
жахме да имаме пб -необход ими гЬ и&ща за мобилизиранэ на войската. 
Българското воинство ще му баде вЬчпо привнателно, понеже той един- 
щъкь б'Ьше отъ минпстрпгЬ, кой го валягаше за доброто уреждане на 
войската. На с&щяя день вечерьта се распръсна страшната новина, че 
Русия не удобрявала съединепието н, че русскнгЬ офицер и не можазга 
да слЪдватъ сл'Ьдъ частит* си! Тая новина бЬше страшна, не за това, че 



35 

-•рускитЬ офицерн ще пи оетаватъ и чо безъ гЬхъ пе можемъ, по главно- 
то, че, това служоше 8а противодействие на пашето съединеппе и обезку- 
ранен ваше, както народа, така к войската, които ив бЬхх павикиадл на 
-бълглршггЬ офицер п. Тая повипа пе б4ше иодожигедяа и нпй се над'Ь- 
вахме, чо е пусната съ никоя лоша ц1ш>, затова ив ев очайвахме. (Въ 
одщия день азь ходихъ при военная мннистръ да искаиъ равр'Ьшеива 
да остапж, по той но ми даде положителен ь отговоръ, като каза да по- 
чакамъ още 2 — 3 дни, дод'Ьто се рааясн&тъ работ«гЬ, тъй като до 
тогава н1;иа да се витать и пашнгЬ офицеря оть Русия). На следую- 
щий день, 8-н Сепгемврий, обяви се мобилизацията иа полка и азъ се 
назяачихъ за комаидаръ на 15-та рота, а за командиръ на 4-та дру- 
жина се шзиачи капитапь Зинковичь, полякъ, твьрхЬ ночтеяъ и любимъ 
-офпцеръ, какго по скронпоегьта, така п по доброта га си; до тогава той 
б'Ьше председатель па нриемната ком\гисия. ИослНва слЬдъ това рас- 
пределение на офицерпгй и на долгой гб чинов*. Тоя нриказъ зарадва 
инозина отъ насъ, защототой до нЪВдФ опровергаяаме вчерашняя слухъ, но- 
неже руситЬ се назначаваха на нови длъжности. Ото въ сящий день 
<5в отдел их к кадри за 4-та дружина по 1 взводъ огь в^/Ька стара рота. 

Но вата дружина заедно съ 3-та дружина мпнчхк въ казармитб за 
мобилизация. Вь тоя допь се получнхк телеграмм, че киязьтъ в 
тедеграфцралъ иа Императора да иска съдМствио и самъ тръгналъ за 
"Търново. 

На 9-пй начепахк да дохаждатъ запаспигй войппци и да се рас- 
прОД^шать но ротигЬ, за коего б'Ьше съетавеиа приемиа коммиспя. 11а- 
*каръ, че този день всичкигЬ руси ходихк ири своя коисулъ и получнх* 
лриказъ „ Государь Императоръ не удобряет ь дййсшя князя и офице- 
рамъ воспрещаете принимать какое либо въ томъ учасш и выступать 
ва границу", по оте положителяо не се знаете за испращаниего на 
наши \Л\ войшг въ Румелия. Сиоредъ това, по привичка, русигб въ нрн- 
емпата комисия нзбярах&ва себе подобритЬ войиицп, а па 4-та дружипа 
иап&хих& пб-слабигЬ и евреигЪ, защото кап. Злнкевячъ, по своята 
честность и добрниа не исваше да се кара съ каиптаиъ Рнкуповъ, ирЬд- 
-сЬдательтъ на комиспята и кохапдпръ па 1-ва дружапа. Канитапъ Ри- 
куновч», макаръ ид нзбпраше за своята дружина иб-красивнт'Ь и едрм 
войнпдп, но на всЬкиго шкъ се жалваше „че какъ можно идти воевать 
<съ подобиую шволь" (войннци), конто щ'Ьли да го осгаватъ пр1;дн да 
впдатъ и е приятеля, че иеструвадо ва тЬхъ човЪкъ да умира и др. т. ТЬзм 
негови взгледове се разд-Ьляхж и отъ други руси, като капитапъ Подго- 
рецки, Ливнцкн и нр., но нмаше руси, ко и то инакъ гледахд на работата, 
и трЬ6а да пмъ отдадсмъ справеддявостьта, доста усърдно и добросъкЬсгно 
работихл; за мобилизацията. Въ чисдото на после днигЬ б'Ьше отъ 
чало коиандирътъ па полка, подполковникь Всеволожски. Ецерглята 
българекитЬ офицери се удвояваше отъ съзнаппе дълга си я св*Ъ- 
тостьта па дЬлото. Драго и весела се работеше, когато чов-Ькъ 
чувству ваше, че настана врЪме, когато тр*ба да се отилащаме на отечее- 



1 

I 



36 

твото. Приятно б*Ьше да гледа человЪкъ какъ пагаягЬ българи б'Ьгахх^ 
нареждах* и устроявахх своитЬ пови роти. Тая веселость и суетливость* 
ее 8абЬлЬзваше п по лпдата па войницпгЬ. Съ косого отъ войпицягЬ и 
да вапрпкаввашъ, не со ст'Ьепявах* да те вапитатъ „какъ е, г-пъ пору- 
чикъ, скоро ли ще замипемъ за Пловдивъ? ние сме вече готовя, защо- 
чакаме? ами ако турцигб наступать какао ще праватъ румелийцитб" ?*" 
Наистина, пьрвя п&ть ни се срйщна въ живота да испятвамъ подоб- 
ии осЬщания, но дълго още ще гя помнж. При вепчката дЪятелность,, 
която се разви, намъ се чинсше, че мобилизацията стаза мною мед- 
ленно, особнто за новпгЬ роти отъ 4-та дружина, която отъ начало ни- 
що нЬмаше: за най-малкото н'Ьщо пскашо да се тяча въ цейхауза до- 
командира на полка, до заведующая хозайството, или до пазаря да га 
куппмъ. Огъ друга сграпа и търиението пе хваща, пскагпъ но скоро, а 
препятствия на всЬка стжпка. Распръсна се слухъ, че руснгЬ пр-Ьият- 
ствуватъ на мобилизацията, но той не 64 осповеиь и бЬ пуетнатъ отъ 
нетърпеливитЬ наши офнцери, конто исках,* 8а два дни да мобилизиратъ. 
полка и да тръгнатъ. 

На 10 число мобилизацията со усили, отъ запаснигЬ гол'Ьми партия 
идяхх, и сб съ китки и икни, консулит'Ь се чудяхк и не можехх да 
нзгь се нагледатъ какъ тЬ съ гайди п иЬсни, накячеяи, дохождатъ. Т& 
не очаквахж подобно пЬщо, а п миозина зловр'Ьдниця б*Ьх& нусналя даже,. 
че 8анасицгЬ со отказвали да дойдатъ. Съедпиението б'Ьше народпо Д'Ьло, 
всички до най-простяя селепииъ бЬх& проникпатп отъ светостьта на. 
дйлото, н'Ьмаше слЬдоват. сумнЬние, че не ще се отрече никой да му нри- 
тече на помощь. Въ тоя день стана положепието знай но, — че рускиятъ 
нмператоръ неудобривалъ съедипеиието, и, че военниятъ министръ князъ 
Кантаиузепъ телеграфически си подалъ оставката по заповедь на своето 
йравителство, която била нрнета отъ княва. Тая повипа много опечалд 
офицерството, понеже Кантакузепъ бйше любимъ отъ българпгЬ и въ- 
етя важпп мипутп, той б'Ьше мпого необходимъ эа насъ. Чуваше се, че 
н^офицпално той щ'Ьлъ да помага, косто и паправи. Не смотря на ос- 
тавката па воепния министръ, рускнгЬ офицери останахж на служба до 
нова заповедь. По пр'Ьдетавлепието па Каптакузепа за управляющий воеппото- 
министерство, до нова заповедь, се назначи капитанъ Никифоровъ, младъ. 
(уьлгарнпъ, артплеристъ, който пр'Ьдц година б'Ьше свършплъ артилер* 
академия. Челов'Ькъ способенъ и развить. Изборътъ б'Ьше снолучдивъ. 
РуспгЬ останахд недоволпи отъ това назначение, защото щ'Ьли да ги, 
управляватъ капитани, и още българе, но сё пакъ продължавах* да по- 
лагать. Капитапъ Рачо Петрове се назначи въ сящия день за начал- 
ннкъ на щаба при главпата квартира и още него день замина га Плов- 
дивъ. И тозя изборъ бЬше много сполучливь понеже той е твърд'Ь спо- 
собенъ, развить и епергичеиъ челов'Ькъ. Той е свършилъ академяята на 
Генералния Щабъ съ усп'Ьхъ п е едтгаъ отъ пай-старшигЬ между пашите 
офицери отъ генералния щабъ. 



37 

Въ сжщия депь мяпистерскпятъ съвЬгь постанови да се обяви стра- 
шата въ военво положение. 

На 11 септемврий русигЪ вторично ходвх& при Коянцера, руския 
тепералепъ консулъ, л се върнах& крайпо раздражит противъ княза ж 
еъедянението ; т$ открпто осдждахд поведение™ на кпяза и много ни 
нападахя, че това било пеобипслепо, противъ желавнето на Руспя и т. 
я. ТЬ по скрпвахж, че те пи оставатъ, но щ'Ьли да пр*Ьдадлтъ чаети- 
тЬ при заминуването ни за Нловдивъ, на 13 септемврий. 

Въ 11 часа подполковнпкъ Всеволожгки еъбра въ капцелярията 
вспчкпт'Ь офицери, обяви нп за волята на Императора, чете пи по вгЬ- 
коп нотации и тогава назиачи за комапдиръ па полка капитана Бонева 
за 1-ва дружина капптапъ Бахчезановъ, ва 2-ра опита пъ Атаиасовъ, ва 3-та 
каиитанъ Петковъ н за 4-та капитанъ Желявскн, а зан'Ьдугощи домакипство- 
то каиитанъ Македонски и адютаятъ поручпкъ Узу новь. РотигЬ ир'Ьдо- 
-ставп всЬкн да си избере която ше, (при всичко, че авъ бЬхъ служил* 
ц*ла година въ 2-ра рота и 4 згЬсеци я командувахъ, но жадно ми б*- 
1пе да оставж 15-та рота, която 4 дни устрочвахъ денонощпо и д4тэ 
заради мене б'Ьхж. се привели 4 — 5 добрп войника, като Впзовъ, Нико- 
лаевъ и др.) Отъ полка остапа една 5-та дружила, която щ^ща да ко- 
яапдува ];апптанъ Модевъ, бивши ротепъ командиръ въ воеппото училище, 
понеже со учидището расформнрува, но тоза поел* со отмени и намйето 
него се назиачи подпол козппкъ Всеволожски, а за ротня комапднри — 
^явшягЬ дружиипи, а бившятЬ ротнп — за субалтеръ-офицери. . . Ц*Ьть 
день войницитй 6Ьх& па работа, като готвпхк нуждпигЬ п!>ща эа ш>- 
:ходъ. Еднп отъ гЬхъ точахя щпковегЬ, други устроявахл амушщията> 
четвърти обмупдируването п пр. Побил изацията въ тоя день се завършж 
и вейка рота лакайте по 229 души и 214 щпка. РотигЬ бЬх& се снаб- 
дили съ всички принадлежности. Тоза което не достигаше въ цейхауза, 
купувахме отъ пазаря, ва която ц^ль б'Ьхя отпустнати пари въ авапсъ. 
За вепчката 4-та дружина се заркчаха портупеи н реиешки; напб-б4д- 
яигЬ войниди купиха се каз^ини опипци, а пб-богатигЬ сами си кунпхя. 

На 12 септемврий полкътъ бЬше съвсЬмъ готовъ да тръгпе; спо- 
редъ приказа по полка българскигв офицери се назвачихя да нриемать 
^астигЬ отъ рускигё офицери пр*Ьдъ тръгването на полка. Сутреньта 
имахме съ ротата учение и словесни занятия, като имъ се расправпхд обязан- 
-ностпт'Ь въ това извънредно положение. ВойиицпгЬ б^хх много внинатслии, 
чяушахя охотно и имахж много веселъ видъ, драго 61нне всЬкиму да гледа 
жакъ войяццигЬ добро и весело слушахд. Тъкмо въ 4 часа полкътъ въ 
лълна иоходиа амуниция се пестрой покоем* иредъ фронта на лагера. 
Чакахме да додатъ рускигЬ офицери, на гЬ не додохд и тогава безъ 
тЬхъ отецъ Генадий отслужи молебеиъ и сетп-Ь, полкътъ се сне на нор- 
треть безъ гЬхъ. Сл^дъ молебона чакъ доЗдохя капитанъ Зенкевичъ, Ер- 
аповъ н Цогорецки да се ирощаватъ" съ войигщитЬ отъ 2-ра дружяна, 
която подъ ко манда та на каиитанъ Дтанасова ш/Ьшо да тръгне веднага 
за Нловдивъ, като авапгвардъ на отряда и въ прикрагке на дв* батареи, 



38 

конто сжщня денъ зажппахж за Пловдива Капитанъ Ногорецкп, сл'Ьдъ- 
като поздрави воЯшщит'Ь, напомип нмъ, че гЪ биле вгсиитани отъ ру- 
ситЬ ы че не тр^бало да ги забравштъ, но да си спомнатъ за гЬхъ. Не- 
гов1п4 думи пройзведох* неприятно впечатление на офиц<>рнгЬ, а войшщнгЬ/ 
отговорих& на това съ мълчанпе. Отъ лагера 2-ра дружина замина за 
Шовдивъ, а останалпгЬ се върнахл въ казармпгЬ да се ст'Ьгатъ за сл'Ь-- 
дующпя день. 

Още сдщиятъ день подполковникъ Всоволожгкп заодно съ п'Ькок 
офпцерн русн си подядох* оставкит* и до вечерьта обл']>кох& евонтЪ 
рускн мупдири илп цивилни др'Ьхи. Тъй като гЬ нЬлашо да останатъ- 
то капитанъ Бопевъ остана да командува запасната дружина и да баде 
комевдантъ на града; а за командпръ на полка кинза назпачп капитанъ.. 
Попова, който получплъ запов'Ьдъ да се завърпе отъ Шукепъ. Заиасната 
дружина не 6"Ьше още сфоржпраиа, н поне;ке всичката войска отъ гарни- 
зона щ'Ьше да замине, то караулит* се поварих* на народного оиълче- 
вне оше отъ 9-то число и до края на войаата. Чуднобглне сф«»рмирапо 
това ополчение, което броеше въ себе си хора отт> вспчкигЬ слоево на. 
софийското общество ; тука б'Ьхх бивши мниистрп, гзавни секретари, на- 
чалници на отдЪлеиията, прокурорп. председатели на садилишата, дпрек- 
тори, учители, чиповници, адвокати п пр. хора не само разни но заня-г 
тие, но н но убеждения, понеже б!шкотъ вскчкитЬ партии най-върлигб . 
партизаня. Повечето отъ опълчеяцпгЬ имах* свои форми, но всичкитЬ. 
имах& отличптеленъ зиакъ на шапката, левъ. Иб посл'Ь на опълчеиието- 
се възложн, осв"Ьнъ караула по града, но и увр'Ьпяването на столицата, 
така че то стори пе малка заслуга па отечеството. 

Сиоредъ приказа по полка, остана л игЬ 3 дружи ни тр'Ьбашо да 
тръгнатъ отъ София въ 5 часа сутрииьта па 13 сеитемврий, а въ сущ- 
ность тръгнахме въ 8 часа. РотигЬ се дпгнаха да:ке въ4часа, по лмаше- 
гогЬдго главоболие съ обоза, за распределенного на което командирътъ* 
на пестроевата рота никакъ не 6Ь се погрижплъ. Н4>кои роти патова- 
риха вспчкнгЬ си вещи на 5 — 6 — 10 коля конски, а други на 3 — 4, и 
то волски или бпволекп. Между това котлигЬ тр-Ьбаше да вървжтъ на- 
нрйдъ, за да готвагь госба. ВсЬкой войникъ взе врьзъ себе си хл'Ьбъ 
за 2 деиа л м^со за ц*Ьлъ день, понеже пощуването бйше назначено въ* 
Вакарелъ, д'Ъто щ^хд и да вечерятъ. 

Въ 5 часа рогшй б*хж ностроени пр!>дъ фронта на лагера, подъ 
командата на капитанъ Бахчевапова, който ирие полка до иристигането- 
на Попова. Отецъ Генадий, нолковпятъ свещенникъ, свети вода, поръсн 
войницигЬ и на дв4 ни трп каза имъ р1>чь. Сл^дъ него капитапъ Бах- 
чевановъ поздрави войницигЬ съ добъръ и славепъ пять, като имъ по- 
жела честпто свършване па впеоката н патрпотпческата задача, за конто» 
тЬ отиватъ на помощь на своигЬ братя. ВойницигЬ весело и сзгЬло от- 
говаряхж, че ще се ностараь&тъ. 11ри водосвета, освЪнъ българскптЬ. 
офицерп отъ полка, б-Ьхл подполковникъ Всеволожскп, кап. Фрейманъ 
и оше н'Ькои. Сл^дъ словото на капит. Бахчевапова, съ негово разрй- 



3& 

шеппе Всеволожскп се прост л съ всичкигЬ дружили, като имъ пожела 
да слуясатъ така вЬрпо и честно, както е& служили подъ пегово начал- 
ство; той така умшшо пзр'Ъче посл'ЬдиятЪ думи, щото самъ се расплака 
н разеьлви войницит*. Капнтанъ Фреймапъ се прости съ своята любима 
4-та рота п съ своигЬ унт»>ръ-офнцери. Подиръ това, гЬ се нростпхА съ 
всичквгЬ офицери, като пи йожелах& благополучно свършване па Д'Ъдото- 
Пожеланвата бЬхд мпого топли п искренни и до толкова ни расчувство- 
вахд, щото въ тан минута ний вабривихме всичкигЬ минжли педоразу- 
жЗшия съ гЬхъ д това, че гЬ ни оставях* въ такава критическа минута. 

(Сл4два) 






/ 



МАНКО КЛЕТА. . . 






Майко клета, мученице ж ал па! 
Отъ кла* се эе у тебе сила 
Да издьржвшъ тазъ борба фатллпа, 
Да принесешь толкова теглйла? 

Какви горки ти пе пи отрови, 

Каква сгръбь те, майко, не пагави! 

Около тебъ нэникнахд гробове, 

И всякъ — късъ отъ твойто сьрдце пази ! 

Не чухъ клетва грешна да пэшшиса 
Твойта душа чиста, кат' светння. . . 
Не чухъ злоба. • . Сб тъй кротка, м&жка, 
Сё тазъ славна майка героини! 



* * 



Не можахъ щастлива да те сторя, 
Не можа крыло ми да те спази. 
Самъ азъ надахъ, ти зпайшъ, и подпора 
Въ твойта пакъ любовь памирахъ ази. 

И какъ чудно твойта дума н*Ьжиа 
Дигаше ми силигЬ сломепи! 
Ти сами,, разбита, безнадеясна — 
Духъ и бодрость даваше на мене. 




40 



Не веднажъ длъж& ти азъ живота — 
Колко идти въ менъ ти възроди го! 
Ахъ, но твоятъ. . . Твоятъ 6* Голгота: 
В'Ьчепъ трауръ пего затъмня го. 



«г 



И сега изъ мрака безысходен**, 
Накъ простиралъ къмъ-то тебь р&ц&тФ; 
Твоятъ образъ т&жепъ, благородеиъ, 
И тукъ въвъ чужбпната мя свЬти. 

Той едпнъ, о манко, дпесь крЬпи ме, 
Той единъ въеъ мойта нощь не гасие, 
И вЗшецътъ ку тръиливъ мири ме 
Съ буригЬ на тозъ жпвотъ ужасни. 

2. 



животъ. 

Библейскою сказание расправ я 
За чуденъ ссждъ пр4пълиенъ съсъ елей 
Елеятъ се безъ сипръ изъ него лМ, 
А той сё пакъ пеисчерпимъ остава. 

Това не е сказание несв'Ьстпо, 

На болната фаптазья само плодъ, — - 

Чов'Ьшкиятъ животъ 
Въвъ него е нзобразенъ чудесно! 

Т}'къ той се л'М безспирно, па свобода, 
Изъ лоиото на чудотвориий ссздъ — 
Изъ лоиото на май ката природа. 

И Господь знай ще спре ли никой пять. . 
Блаженъ е който пий отъ тозъ елей — 
Страдае, мисли, любя и кушгЬй! 

П. П. Славейкэвъ. 



41 



КРИТИКА И БИБЛИОГРАФИЯ. 



Г 

Което въспоминание отъ Еменъ, отъ Д-ръ И. II. Любсновь. София 
1890, цЪча 50 ст. 

Его одна свЬстня, пспретеицпозно написана, п отъ живь иигер^съ книга. 
Д-ръ Лю6епоиъ<<фЯМВрммя}, който се е въсшггавалъ, както жшклша още наша 
сънародиици, въ императорского яедацппеко училище вь Цариградъ, ян даваоии- 
санието на своего нжтешествяе къиъ Еленъ (Честпта Арабия) л на сама га тал 
страпа, дЬто е бплъ назиачеиъ отъ турското правителство за докгоръ при една 
»военна ексиедицяя, испратеиа да потуши нЬкакъвъ арабски бунгъ. — Подобно 
-едио пазпачение, както за него, така и за другарягЬ ну бъ 1гарк, внпага се е счи- 
таю за голЬмо злощастие, и всякой, кой го е сзьршвадь науки гЬ си не добивалъ 
диплома, съ тревожно тупане на сьрлцего си о надавал ь въироса: „да ли где на 
исирататъ въ Еяенъ? Тамь ли или вь Вагдагь где осгавнль косгигЬ сл! а И тая тре- 
вога е била основателпа. Зато го турското нравпгелство, по политически съобра- 
жения, е пспраншло свьршившигЬ паукнгЬ си быгарп, за да изслужать обязагел- 
ний срокъ на лЬкарска служба, при нЬкой табуръ находящъ се съвсЬмъ на про- 
тивоположна поеока отъ Българпя: или въ Херцеговииа, пли выБагдатъ, пли пъкъ 
съ Еменъ. СамигЬ турски чнновпицн еж сматрлли иснращаието ияъ въ тяя азпят- 
ски далечпни, като едяо заточоиие въ наказание за нЬкои гбхии нрЪст&нленяя 
или ирЬгрЬшения противъ пачалството си. 

Но д-ръ Люоеновъ трЬбвало да се покори на схдбата сн и да тръгие за 
фаталшшъ тропически крап; тоза е било толкозъ пб-тежзо и м&чигетио за него, 
че въ това ежщо врЬме, когато той се отдалечавалъ огъ Бьлгарин, тя 
-ехтяла отъ радосгиай гърхежь па освободи гелната война, и вече разгръщала топди 
-обятпя за всичкигЬ си чеда, нрьснатп и прокудепн по чужбиии. Той трьгяаль съ 
парахода па 17 септемврий 1877 г. Учасгьта на д-ръ Лгооенова сподЬлягь и 
^единъ другъ бьлгарннъ, тьрповчаипнъ, д-р г» Полъ-Маряъ, схщо вьоиитаияикъ 
на меднцинското училище при Сарай Бурну. Той, жакаръ че балъ изсдужадъ срока 
«и, а ото старъ и боленъ, бить исмращаиъ сжщо да служи въ Еяенъ, за нака- 
зание, че пмалъ познаиство съ генерала Игнатиева, у когото по нЬкога ходядъ. 

ПрЬди да ни заведе въ Еяенъ, авгорътъ ни расправя бЬглэ, но твьрдЬ живо, 
пхтешесгвието си за таль. Ньрвото сииране на иарахода, слЪдъ нинуването Дар- 
данелиг!*, сгапало па остро въ Лнмноеъ, дЬто трЬбвадо да излЬзатъ сехействата на 
наскоро загоченигЬ тамь паши и други турскп голЬмци, направени ответственна 
ва несиолукигЬ на Турция въ още трающата война. Между гЬхъ се нампрадъ н Абдулъ- 
Керпмъ паша, главнокомандующий™ на ту рскигЪ войски въ началото на воЗиата. Заедно 
<-съ друга велможя и топ самъ доигьлъ на парахода. Огь разговора имь съ едннъ 
наша, д-ръ Любеиовъ ушалъ, че т1* биле пратеня тука, за да се чуе, че ако не 
<>4хж станали нрЬдателп, Русия не можеше да падвие. Самъ Абдулъ Керим ь 
паша доста раздражепо казаль: „Аз?. прЬзъ 37 годшниого си С1угуваие не сга- 
нахъ предатель, та сега ли? Най-носдЬ, ако азъ проиустнахь русихгЬ прЬзъ Ду- 
нава, то защо тЬ пе га спржяъ на Калкана ? и Падиаляягь фелдмаршал-ь умрЬлъ 
не сл1цъ много на тол с&щи островъ. Авгорътъ под.чръ това ни расправя за 
Порть Саидъ, пристанище на сЬверннй край на Суезскпй кана.1ъ, за неговигЬ ве- 
ликолепии и богати магазин съ индийски и китайскя нроишеденая, силио тьр- 
говско ожпвлепие, миоголюднн улики и пр. При п&гуването нр^зъ самий каналъ 
^гой бнль свидетель на сл*Ъдующата характерна случка: „Въ парахода ияаше, казна 
той, турска войска — новобранци, конто се испроваждаше въ Еяенъ. Въ това 
врЬме нЬкои отъ вониицпгЬ захпанахж да се хвьрлятъ огь иарахода въ водата я 
лрЬхинувих& на отсрвщиня брЬгь. ТЪхния офацеринъ (колъ-агас&) като вядф, 



42 

че но тоя иачипъ отъ парахода ще избЪга повечето войска, посочп револвера ев 
иа нзбЬгалптЬ, но въ това врЬме другь единъ войиикъ бутна офицерпна вь во- 
дата, а слЬдъ него н той се хвьрли та пзбЬга!* А при огивапего огь Суегь, юж- 
нното червеноморско приставите на капала, топ расказва другь едииъ кохнченъ 
еннзодъ — тоя пять ва Поль-Марка. „Моягь другарь, Нодъ-Маркъ, за налко- 
щеше да остане въ Суезъ: той обнчаше всЬкога и всЬк&дЪ да закьенява, но при- 
ввчка п по прпнцппъ. . . Но благодарепне па иеговага шнкоша вьнкашпость, като 
бЬше съ форяа, съ ноявяваието си па брЬга, лочна да вика, та лрннуди каия- 
танина да спре парахода, (койго билъ тръгяалъ вече) и да го црибере. Ако да" 
не б*Ьх& вевдтЬ щу вь парахода, за него бЬшо добъръ случай да лзокга". Огь. 
Суезъ иатагвдъ, ирЬзъ Червёното Море, корячил на парахода биль едииь голь ара- 
бннъ, конго няалъ едиа нрЪсгилка па корема н една бШа чалма па глава га. Ко 
гато се нобьрквалъ п&тя, той слазялъ въ мор»»то да разгледа дыюто му и да 
управя нжтя иакъ... Интересътъ на кнвгата расте съ всяка страница. Читательгь 
съ удивление гл*\да прЪдъ себе си единъ новь п любопнтенъ миръ. Занимагелекъ 
е л расказа ва турскигЬ хаджин въ парахода, конто отивала за Мекка. 

Самиягь Ечень, крайната цЬль па н&гешествяето си, д-ръ Любеаовъ ошгева 
оше п& подробно н прнковавн впиманието па читателя чрезъ яркигЬ, любом а гни и 
новп очерки на тоя отдалеченъ н почти фантастически за пась крав, конто той е 
инаяъ случай да обпкола и кръстоса по вслчкитЬ посокн. Очевидно, че авторъгь 
не е остапалъ паспвепъ къиъ тая чужда и умразяа за него страна, дЬто е отпвалъ 
яротявъ волята си, и е вааквалъ въ всичко, коего рЪзко я отлачава огь Европа, 
распнтвалъ е, шггересувалъ се е, почтп изучавалъ земята, ва която е билъ р1> 
шилъ да ни напшие въепомппавпята си. Така, той ни пзображава Еяеиъ и главшггЬ 
иеговп градове н местности; нрародата му, климатически г1; условия, иравигЬ па 
жителигЬ, жнвотъгь имъ, културата, економического съдашине, администрациям п 
ир. Честита Арабия Н31азя нрЬдъ очигЬ па чптатея съ сичкага си релнефпость; 
единъ новъ миръ, рада кал и о противоположен ь на европейский. Въ своя га добро- 
еъвЪстиостъ и досЬтлива точность д-ръ Любеиовъ не е забравплъ да ни даде и 
нмената на другигЬ българи. конто с& живЬля като военни доктори вь г&пхата 
етрапа, нхенно: д-ръ Хр. Стамболски, конто сега е градски лЬкаръ въ Казаплжкъ, 
д-ръ Жел'Ьзъ Драгановъ, градски л Ькарь въ Силистра, д-ръ Васплъ Марков ь, градски 
дикарь въ Коирнвщнца, (тозъ послЬдивятъ е нрЬжпвЬлъ 7—8 годпни въ Емеиъ 
съ жена си — еднпчката българка, която е била въ Арабия)*) Но въ тоя да- 
леченъ прЪдЬлъ еж оставили кости н нЪколко наши българи, въенитаиниця на 
цариграшкото медпцпнеко училище: д-ръ Петръ Димитровъ, самоковецъ, когото 
варнчали обикповенно Пиеръ. Той бплъ последняя бьлгаринъ, койго остапалъ и 
слФдъ освобождеяието на Вългарця въ Емет . Но нрЬзъ 1881 год. заболЬлъ и г 
вероятно, като прЬдчувствовалъ смъргьта, пожёлалъ — и гЬ му позволяли — да 
ел дойде въ отечеството, та да умре. на родпата зехя. Нещ,а<:тния1Ъ нЬналъ това 
утЬгаеипе. Ото на пьрвия день въ парахода издъщглъ и гЬлото му било хвьрлеио 
въ морето на рибигЬ ! Още нб-трогателна е кончнната па д-ръ Никола Карагьозовъ 
тьрновецъ. Споредъ мн^нпето иа дръ Любепова, съ когото били другари, него го 
убили пр'Ёждевр^мелво двЪ нЬща: грубою отнасяне и постоянна присл'кдвапия на 
командпрътъ на табура м отчаяпието огь невъзможпостьта да се възвърие въ сво- 
бодного сп отечество; той билъ умр'Ьлъ отъ скоропостижна смърть." Азъ б^хъ 
се впждалъ съ него прЬди 5 — 6 деия; той б'Ьше съвършенио здравъ и ми казваше: 
ехъ да можахъ да чуг& огь некого българския маршъ! (за конто челъ въ нЬкой 
фр^ьекп вкстникъ, че се вахващалъ съ думитЬ : вгопйе Мап1ха 1в1п(;е (1е зап^.. 
(Шуми Марица окървавена), и да умр& не ш,е ми бжде жално! И той, горкиягь, 
умр-Ь бевъ да чуе българскнягь маргаъ, безъ всЪкакъвъ обрядъ, безъ яонъ, безъ. 



*) Т|гЬбва да прибавнмъ тука и д-ръ Черневъ, уэгр^Ьлъ по-лани въ Пдоадивъ. Р. 



4&* 

«игёшо, безъ да пма кой да му вида гроба и да ну запала една свЬщь, а така за- 
вършва д-ръ Любеповъ. 

Но ние рискуваие да перефразпраме, илп пр-Ьппшемъ цЬлата книжка, пълна 
гь такъвъ постоя нъ иптерееъ и лоучнтелность, затона осгавяме на чнтателигЬ си 
удоволството сами да я прочетжтъ. Тая кнага е едио доказателетво какъ ноже да 
бжде човЪкъ полезенъ въ вспчко п на всякадЬ» стига да е вникналъ добрЪ въ. 
работата, съ която се е натоварялъ, п да знае честно и добросъвЪстно да я пз- 
вьршн. Д-ръ Любеновъ вавръшва въснонпианието си за Ехенъ по сл1гдующпйначппъ: 

„Съ една дума,, въ Еяенъ не вижда челов-Ькг друго, освЪиь голо население 
■ пусти жЪста, голи скалп съ безводна пустпии, съ нажежеиъ отъ слъндето пЬсъкъ 
н ц&ш страна, въ конто нЪма на рЬкичка, нито трЪвпца. Ижтппкътъ тамъ, осв'Ънь 
тегота п утомления, друго нпщо не ус&ща. Огъ такша п1нгьчлпва, безплодна и 
безжизненна зеня, каква ля облага може да очаква Турция? Тя е просто една 
язва га нея, но ако би да я напустне, може да изгуби светпгЬ м г Ьста, дЪто 
©громи и богатства иохождагъ отъ всичкия мюслюмаиски свить. 

А кой знае, — може бп н тази земя да очаква своя вЪкъ. НародитЬ еж.. 
жато цвЪте. ВсЬко цвЪте цъвтп въ своего врЬяе. Ща дойде, може би, врЪие, ко- 
гато отъ днешна цвЪгуща Европа, отъ нейннгЪ художества п нскуства да неоста- 
нааъ никаквп сл*ди, а въ гЪзи затъятени м1>ста да се развпе индуетрпята, худо— 
жеавата и, въобще, вспчкигЬ науки. Меже би да се исиълнатъ думигЬ на ве- 
ликая иоетъ-фплософъ В. Хюго: „Цнвилизацияга, която днесъ цъвти въ Парижъ,. 
Берлинъ, Лондонъ ще дойде врЬме, когато ще цъвти по пространнпгЬ нустинн на 
Африка я Азия." 



Записки на единъ оежденъ, отъ Ив. Ев. Гегаовъ. Часть I. (Пер. Сипе. на. 
бълг. кн. дружество, книжка XXXIV). 

„Къмъ васъ, забравенп герои, съ копто съмъ охкалъ подъ истий нокривъ. 
к п&шкалъ подъ ^ящата стр-Ьха, къмъ васъ л'ёти нървата ми мпсъль, като почваяъ 
да пиша тия стравици пзъ пзсторията на общигЬ ни страдания. Очевидецъ па 
страхотпнгЬ, които вие видЬхте, сънрпчастникъ вь н*коп отъ теглата, конто виа 
теглихте, ааъ никога не щж заборавж пито гол'Ьмината на вашпгЬ страдания, нито 
величието на вашпй геропзмъ. Ломих ви, скромни труженисти, какъ вие тръгвахтв 
ш б^силото, като древни доблестна стоици въ тоя новь разваленъ св1лъ, безъ~. 
да пустите въздишка, безъ да пороппте съл&а. И вднъ, страдалци за невкусспа 
свобода, мхчрипцп за неопптани народпн нравдпни, светцц на нова България^ 
вамъ поднасяиъ тоя спомеиъ, ваиъ иосветявамъ тия страпицн!" 

Съ това прочувствовано и натетнческо обращение захваща г. Ив. Ев. Гешовъ 
своптЪ интересни записки, които обзпматъ периода на неговъгь затворъ въ Плов- 
диву пр*8Ъ 1877 година, и трагическигЬ сцени, на копто е билъ свидетель въ. 
сжщото врЪне. Запаски гЪ на г. Гешова ние бьхме в^ече слушали едниъ н&ть, още 
отъ р&копись*), но н по напечатването имъ, ние съ още нб-год-Ьмо наслаждение 
иг прочетохме. Иие му благодаримъ, дЪто се е потрудилъ да подЬдя съ насъ 
вречатленпята си отъ тая трагическа екоха, съ която ре захваща новЬншата на по- 
лнтическа история; да ни ги прЬдаде вЪрио, просто п изящно, а главного — н то е 
такава редкость вь нашата литература отъ подобепъ родъ — непретенциозно, 
безъ желание да блъсне другигЬ въ очпгё съ свонгё иатила пли заслуги — к< 
да за паз и за скрижялпгЬ па историята паметьта на тие неиознатп героизяп, па 
тие мрачна ресигиац&п, на тие джлбокп и мълчаливп страдания, пълни за насъ съ 
такъвъ трагическа емвеълъ и назпдателноеть. Като четешъ въепоминапията на г. 
'ешова, чини тя се че, орЬжавявагаь самъ оиие страхове, вълпенвя и нжкп, които- 
гой е испитвалъ въ затвора си, ожпдающь на вс$ка часъ да дослЬдва участьта,. 

*) Въ лнтературыата вечеринка дадепа'лапн въ столпцата. 



44 

на другаритЬ си, ос&деня на смръть, като иего, конто едяяъ по едпнъ се извяк- 
ватъ п прикачватъ на б1>свлото . . . 

Г. Гошовъ е билъ арестованъ въ вр'Ьмето па русско-турската воина, за дЪто 
е съобщавалъ на европейская печать п на европейца путешественница за баташ- 
кото клане и за нечутпгЪ страдания на българигА. Мрачна е картииата конто 
ни дава на затвора сн, но мрачна е п опая, коя го е пзъ въиъ него, тя е мрачна 
до подлость. Вцждашъ пашшата, конто е пспълнила всяка бьлгарска душа н ма- 
лодушием, коего диктува най-ниекнитЬ и уништеани действия. Тогава се под- 
ппсвагь адресе» до „честитлятъ и благословениятъ Сулганъ, царь на царегЬ* 
и пр., съ заявление на гореща предаиность и безконечна благодарность за бла- 
женния жнзотъ, конто раята вкушава подъ сЬнхата на „всемилостивая царь," и съ 
-благоножеланпя за съкрушепието на „ирага" (руссигЬ). Тогава се пзмпелговать 
отъ св. Спнодъ и п'Ьягь въ чррковпгЬ молитв и, въ конто се призовава божията 
мплость н десница да даджтъ победа „самодержавнейшему господарю нашему, 
Султаиъ Хамиду п да покорять подъ иозетЬ му всЬкп врагъ п супостать"! . . 
Такпва чудовиипш работп лк-хж да бжджтъ яеобяснпки, а още пй-малко иростпмн, 
ако да не бЪхж ирЬдлзвпкалн отъ ужасътъ па едпнъ чудовищелъ терроръ, конто 
е р'Ьдкосгь г.ъ историята па народпгЬ. . . . 

Но взображението па тпе грозотпи, както я на картннпгЬ на турскигЬ ти- 
нпця, па тЬхиитЬсвир'Ьпп аргус» — заптяетата, п на варварщпната на начал иицигЬ 
нмъ, осв'Ьгляпа се отъ бл'ЬднтФ» героически образа на пашигЬ братя, копта 
съ мълчалпво сбогомъ къхъ Бъ-дгария п къмъ свЬта, безь ридания, бззъ вопли, 
отиватъ кротко, за гвоята нескриваема преданность къмъ отечесгвото, да мржгь, 
и да се пряпесжтъ жертва пскупптелна за свободата му. . . 

Като чете челов'Ькъ тпе трепещут» страниц» неможз, като българинь, да 
пе каже съ джлбока възджшкка: „да, само тогава е имало истннекп нагрногизмъ, 
само тогава* човЪкъ в можелъ да бжде истипски патроогь — зшдото е можалъ 
-безкориетно да се жертвува за отечеството! . ." И самиятъ авгоръ въ заклю- 
чение евьршва съ слЪдуголшгЬ размлшлепия: 

„...ТЬ нн дадоха едпнъ велякъ примЬръ. И дпесь още тпя покойниц» отъ своптЬ 
студенп грабове ни учагъ едпнъ урокь, конто никоя жпвъ съ пламенна душа не 
може ни прЬподава — какъ тр'Ъбва да се прЪзпра жпвотътъ, какъ трЪбва да се унлра 
за огечеството." 

Г. Генмвъ ни явява, че това е иьрвата часть само отъ запискигЬ. Не ще 
ли впдимъ скоро обнародвапа п осталата чаегь отъ гЬхъ ? 



„Горгулята, БрЬзникъ, Трьнъ, Пиротъ, или БрЬзнпчко-трьнскин отрядъ 
въ ерьбеко-българската вийиа" Исторически разборъ отъ X. Г. X. София 1890. 

Това е една обширна п твьрдЪ нодробпа критика па кнпгЯта: „Горгулята, 
Бртьзникъ, Трьнъ и Пиротъ или Бръзничко-трънский отрядъ въ сръОско-българ- 
ската война иртмъ 1885 година* (материал» за онисванае исгорията па ерьбеко- 
българската война) огь II. Г. X. Тоя критически трудъ принадлежи на перото 
на единъ 01Ъ цашпгЬ офпцерн, както и горЬноменатата книга, разборьтъ на конто 
е прЬдмЬга му. Като нратурпмъ п Военно-исторический • очеркъ па българо-сръб- 
ската война иртьзъ 1885 година огь К. И. — това еж едпнственнпгЬ сери ознн сача 
нения, конто съетпвлявагь склада на пашата воепна литература но ерьбеката война, 
или пб-добр'Ь да кажемъ: на пашата воепна л птерагура,;шицото пне не включаваже 
въ нея „Военная Журналъ", какго и кулътъ учебипци и брошурн по разпнгЬ кло* 
нове на военното дйло, служащи за руководства на офпцерн и солдат». 

При такава оскудность на книги, пясаии оть воении лица, конто още 
повече норазява пря огрозшата пи масса огь офацери, почтенна часть отъ коп го 
еж добили висше образование, нпе съ удоволствие носачаме труда на г. Г. X. Г. 



4 



45* 

Пне н*маже нито иужиптЬ спецпалии знания, пято ц-Ьльта, да оцЬняваяе оеповател- 
иостьта на твьрд1ш«яга, ни нравотата на оцЬикигв и правда га, конто г. кри- 
тикътъ правя по рааглеждането кингата яа коллега си II. Г. X. Нив толкогь нб- 
жалко ножзиъ да направим ь това въ случаи, кат о се трети рать действия и случки 
станали въ театрмъ на оамата война, дЬто лпчно не сне ирисжтетвували. Но нив- 
жохенъ да копстатираме, че имаме прЬдъ себе си едко сэгЬло, в^що и литературно 
Написано кратичееко сгчппенко, ст. пълнп владение на прЬдмЬта и съ богатъ ба- 
гажг отъ незнания по воеината наука. Между многого факти, в Ьрпостьта на конто 
авгорътъ успорява, или 01рича,тон сь особепна строгость посача на нристраотното рас- 
хваляне способностью и заслуги гЬ на начал пика на Ерштичко-трьискиИ отряд* 
(капнтань Понова), отъ автора па крнтпкуемата книга, коЗго, крптикътъ 
дана да се разбере, че е пакъ самъ началппкьтъ на Бр&шцчко-трьнскпй 
отрядъ. Той го обвинява даже, че съчинява, като туря въ устата па сящии 
отрядовъ начал ни къ рЬчи, „въ конто вече мирише на Наполеоновъ лугь; - така, въ 
устата на К. II. сх турени нодобпи дуип къмъ солдатнгЬ ну: „Надъ васъ днесь.. 
гледатъ пашигЪ другаря 01Ъ вьрховегЬ на Слнвница!" конто наполнять 
Наполеонови*!* думи прЬдъ нирампдитЬ. ... Но не това е най важиото въ кри- 
точеския рааборъ на X. Г. X., а нриициииалнитЬ разс&жденян но коенпата так- 
тика, стратегията и всичгсо що влазя сь шпроката область на воеината паука, 
евьряадо съ г.пецпалпото разглежданс дкйствпята на некой части отъ нашата арии» 
въ ерьбеко-българската война. Гиъ X. Г. X. часто, на да нодкр'Ьлн аргумеитигЬ 
си, прави силки пзь воеината история п цитира нрнаЪрн отъ прочугпгЬ пълко- 
водци. Заедно съ освЪтлепоето на много факти отъ войната, той дава едппъ 
сернояепъ матероалъ за исторпята й и въ сжщото вр'Ъме единъ прочить отъ 
гол'Ьма поучптелность за военпя челов'Ьци, за това и ние не можемъ да не поже- 
лаем ь размножаването на книги ио военното Д'Ьло, като тая вЬщо и свЪстио наннсаии.. 



РодопитЬ и рилската планина, отъ Ст. Георгиевъ. (Сборппкъ на Мин. па 
Нар. Иросв'Ьщеиое книга Ш). 

Кресненската кл исура, отъ В. К. (библиотека Св. Клпиептъ, книжка XIII— XIV). 

Нашата дескриптивна литература е бЬдна до крайность. Нозпапствого съ нри- 
родата на отечеството ни е най-малко било пр&длЬгь за, нисане у пишущнгЪ у 
насъ. ЧудеенигЬ и разнообразии картппи, съ конто България пора-гяпа почти на 
всяка ст&ика, твьрхв малко еж иривличала и привличатъ внияаиисто на иейнигЬ 
обитатели. По тая причина пне и-Ьжаже още не само свЬдЪпяя подробнп и точни 
ва характера и особенпоетпгЬ, ако не на всичкпгЬ прЪд'Ьлн па отечеството еа, то 
ионе ва най-важппгЬ и пай-пнтереснптФ, по даровегЬ па своята природа. Но не е 
това само — ние до скоро нЬнахме даже евЬстпа и п&-в*ориа география па България, 
о нещехже още за дълго вр$ме да я ижаме, ако да не бЪше се нотрудилъ едпнъ. 
чехъ, г. Шкорнилъ, да пи съетавя географяята на България, както единъ другъ 
чужденецъ, отъ сжшдта народность, г. Нричекъ, ни подари една добра българска 
история. 

Гор'ЬозначепптЬ два труда еж едно приятно явление въ тая пустиня, н ние 
ги прив*Ътствуване отъ сё сьрдце. 

Г. Георгевъ, който е ботанпзиралъ по двЬтЬ гражадни планиип на България,. 
РодопигЬ и Рила, въсиолзувалъ се в огь случая и заедно съ коллекцията отъ гЬх- 
вата флора, ноднася ни и описанието ижъ въ оро и ндрографическо отношеипе, 
иаедно съ клижатическит* ижъ условия. Ние пръвъ п&ть ер-Ьщаие тажъ нжената на. 
купоне бьрда, вьрхове, р4ки и ж1>стностп, за копто никанво понятие не е имало 
у повечето у пасъ. Колкото това и да е написано бйгло и сухо, пптересующпятъ. 
се читатель ще го прочете съ благодарение. 



46 

А статпята на г-нъ 6. К., пи оипсва едва живописна клпсура, при Кресна 
планппа, конто е непозната дори и съ илето си на голЪма часть отъ българагЬ, 
-вагцото е въ Македония, за която много впкане и много малко янаеиъ. Сгагий- 
ката е много малка, а авторътъ й, конто се вида да жпвЬе въ М&кедоиая, бн мо- 
гълъ да нп даде още много нови п приятии картпно отъ тая страна, лонежэ эа 
прнродата й, много отлична отъ прнродата на собственна Българня, пае зааежь 
♦само толкова, колкою на еж предали европейски пдтешественшщи. 

X. 



Прпех* ее въ редакцпята стЬдующнтЪ нови книги и издания : 

Библиотека св. Клименте, книжки ХШ— XIV, София, 1890. 

ВЪнецъ, брой 2 и 3. иадатель-редакторъ Д. Ц. Коцовъ, Руссе, 1890 

Домашенъ приятель, гЬсечио списание, брой 12, пздава бълг. евангедок» 
дружество. София 1890. 

Сждебна библиотека, книга П, година третя. Редакторъ-нздатель И. Н. 
1Липтовъ. Пловдпвъ 1890 год. 

ВеликитЬ сили: умътъ, гениятъ и енергията, редактпралъ Ю. К Вост- 
рена, пр'Ьвелъ отъ русски А» И. Гуджевъ. Свпщовь, 1890, цЬна 4 лева. 

„Гургулята, БрЪзникъ, Трьнъ и Пиротъ, или Бр-Ьзничко Трьнский отрядъ 
въ срьбскобългарската война/ Критически разборъ отъ X. X. Г. София, 
1890 ц1ша 1 левъ 20 ст. 

Убийството на Регина Шишманова и на внучката й Даринка Пав- 
ловича (Изъ год-Ьмит* и знаменита бьлгарски процесса) отъ * * # София, 1890> 
ц-Ьна 50 ст. 

НовЪЙша история, отъ френската революция до диешпото врЗше. Оьста- 
видъ по запискит* на профессора Григоровича, Димитръ Д. Агура. София, 18901 
Ц*на 2 лева 50 ст. 

Наль и Дамаянти, ипдийска повЬсть, пр-Ьводъ отъ русски. София 1890. 

Д]/Ьна 1 левъ. 



Жпв'Ье само онвк, който има 
Въ душата си неаиблемъ лдеалъ, 
И съ вира чиста, непоколебима 
Всецело нему той се е пр*далъ. . . 
Пр'Ькалъ се е не само па слова, 
А труди се настойчиво и см4ло 
То8ъ лдеалъ да въплотп въвъ д*Ьло; 
Еой пр-Ьдъ сждътъ на хорската мълва 

Свойто чело 
Въ смущение не свожда недостойно, 
Л агЬдува изъ п&тьтъ си спокойно. 

С. 



47 



въсти. 

Новий романъ на Емиль Зола. Бмплъ Зола обпзродва въ „6К1 В1аз* 
ионий. си романъ: 1/Аг#еп1 (Пари). Въ това ново съчинеппе знаменитин глава на 
-яачуралпнмъта, е иекалъ да нредстави въ образите на героитЬ и героинпгЬ се 
иеодолнмия бЬеъ п жажда за бръчо обогагяван^, чрезь помощьта на спекуляции*!* 
и пгригЬ въ бурсата, на общеетвото отъ XIX в*къ, б'Ьсъ, който е н главная 
двигатель на всичкигЬ грандиозпи предприятия, изобретения, соцпалнп трусове, 
и нрогресь. . . 



Императоръ Вилхелмъ за класическитЪ язици. Въ Берлопъ еж се 
открпли заседания га на кохисията, нлтоварена да се занимав съ въпроса на школ- 
ската реформа. Германский имперагорь еанъ се е пагЬрнлъ по тоя случай тамъ в 
лично е огкрнлъ заседапията съ една рЬчь, която е произвела сплна еансацпя въ 
цела Германия. Шлазя, че гоеподарьть на Германия, псключптелната страна на 
клаепческото образование, нма твьрде реаленъ п дори отрицателеяъ вздгледъ па 
въпроса за изучение™ класичесхпгЬ язици въ немскитЬ училища. Той положително в 
отрЪкълъ нуждата отъ непременного знаяне латинский яшкь п даже грьцкий и нанпра т 
че немските училища не ее грижагь достаточно да нриготвагь хора я за борба съ 
живота". „Пскакъ, казалъ между другото, да видя шщпоналннй елемептъ укрБиепъ 
чрезь изученного на псторията, на географаятаи легенларите придания, а пай-паче 
нсторпята на намекни народъ." Това авторитетно и неожиданно заявление, над- 
пило отъ такова високо мЬсго, твьрд'Ь смутило умовегЬ на гермаислите иро- 
фесорп н учен и, копто както е известно, ел твьрд'Ь нровязани на традицингк 
на класицизха. 

Юбилей иа „ВЬстникъ Европы." Вь края на мниадата годипа редакторъ-па- 
дателыъ иа русский журиалъ „ВЬстннкъ Ероны" г. М. М. Стасюлевичъ, е от* 
иразднукалъ двайсеть и петь годпшиото существу вание на тоя журналъ, конто ток 
е осноналъ. Масппий деятель е посвегилъ сичкпй си жнвотъ на уснЬха на това 
списание. Вопреки миогото препятствия, топ уснЬ да създаде пстннско литературеяъ 
и политически органъ,*воденъ сё въ едко определено направление и въ духа на 
свободата и евронеизмътъ. Въ „Весгннкъ Евроиы и с& вимали участие цЬль редъ 
блестящи имена, като: Иогодинъ, Костомарову Снасовнчъ, Соловьевъ, Кавелинъ, 
Шнинъ, Гилфердинп., Тургеневь, Гончаров!», Цолопекий, Салтиковъ (Щедрпнъ) к 
пр. „Вестнпкъ Европы" минува днесь за органъ на либералпата, „западническата" 
наршя вь Руссия н въ вънросн отъ въишната политика той нсказва възреннж 
твьрде смели п даже чес го противоположна на оние, конто еж усвоени 011» вис- 
шиге ржководящи сфера, тьрппмоеть необясниха, ако се верва на онова, което 
е праето да се нроноведва за сгрогостьта на русската цензура. 



Цезарь Каскабель. Зяэненитнй френска романисть Жуль Вернъ, съ нЪнов 
чуть фантасгичееките н&гешественнк романн иа когото е запозната бьлгарската чтя- 
тающа публика, е напечатать като подаръкъ за нова година, новь романъ: „Це- 
зарь Каскабель". И тоя романъ, по разнообразие н драматически епнзоди, не пада 
ий- долу оть иай-добрите му. Жуль Вернъ правн героятъ си да нзвьршва и&тешес- 
твието сн отъ Америка до Европа но съвсемъ новъ нхть и нова п осока, бевъ да 
преплува Атлантический океанъ: той нннува отъ единиц матернкъ на дру- 
гнй презъ сЬверний полюсь, по ледоветЬ на полярного море. Ромаиътъ е рас- 
кошно пллюстриранъ съ прекраенн картлнп п пейзажи, конто осветляватъ текста. 



48 

Награда на г. Верковича. Народпото Събраиие е отпускало на г. Верко- 
вича пенсия отъ 300 лева на уёсрцъ. Както е известно, г. Верковпчц ако и еьр- 
бипъ отъ Босиа, в заслужить много па българското дЬло чрЬзь свията дЪятел- 
ность. Той е събирательтъ па извЬстнигЬ „Несло македон?лслхь бугара", както в. 
на п'ЬснитЬ подъ название „Веда Слозена". При вепчката осяорамосгь на пъд- 
яата авгентпчиоеть на тио българекп пЬснн, тЬ накъ представ га ват ь гол*Ьмъ нн- 
тересъ за фолклориста и филолога. Последнего дЪло па г. Верковича е „Егногра- 
фията п статнстиката па Македония". 

Сказки въ Плоздивъ. Въ Пловдявъ сд се здхвапаля, както венка годпяа- 
ио това врЬяе, вечериигА злхяи сказки. Пьркатае бала дзденаотъ г. д-ръЯиколова. 
вьрху д-ръ Потового изобретение, а вгората огь г. Баламезова, вьрху „Народ- 
ннческата литература въ Руспя и нейяяй представитель ГлЬбь УсШшскип".. 



Подписка за памятникъ. Въ Германия се събяра подпаска за пздигаи» 
въ Линиска паяятнпкъ на трината велики пзобрЪтателп на печагното д?ло: Гу- 
теабергъ — изнаяЬрвачь на печатаного, Зенефелдеръ — на литографаята, в 
Фридрпхь К'лшгъ — па скоро- иечатната машина. 

Изложение на г. Мрквичка. Мпиалпй ноемврпй бЬше открито въ столпцата^ 
въ раетоянпе на дв*Ь недели, изложение отъ орлгилалип картпнп, 01ъ г. 
Мрквпчка, преподаватель по рисовапието въ тукашпата мжжка гимназия. Картпниг!*- 
на брой до 60 прЬдставлявахж сценя пяъ българеккй жлвотъ, разил български 
типове, п впдове <?1Ъ българската природа. Имаше н'Ькоя оть тле произведения 
твьрд* сполучеии и гЬ прнвличахх особенно виималпето. Ако се не лъжомъ, това 
е второго картинно изложение, елЬдъ г. Дпмптрозото (на 1884 г.) въ София. 



„Въ 0ЖИДан1и а . Подъ това пазвапие е обняродванъ на рускп въ Жевское 
Слово валкий расказъ на И. Вазова „Стоянчо огь ВЬгрепъ",*) на ко} го сюжета 
е изъ сръбскага война. Сдщпй прЬводъ е бялъ прЬпечатапъ п въ други 
русски издания. 



Награда. Г. А. Бэзепшекъ, ирЬиодаватель на стенографпятА въ нловдпв. реална, 
гпжназвя, бялъ удостоелъ огь фрепскнй мииистръ на просвЬшението съ награда 
Ьез раЬпез сГойпчег сГАсаЯенне, за своего дЬягелно участие въ международиий 
стенографически коигресъ въ Иарижъ, както и за една кппга, обппродваяа на 
словенски язпкъ, по нарижкото всемирно изложение, и приведена вече и на друга 
язпдп. 

Григорий Данилевский. Помипалъ се е въ Петербургъ известная русский 
ромапистъ Григорий Данплезскпй. Той се е отличплъ съ своигЬ исторически ро- 
мапн, зетп изь русското минало. Огь гЬхъ най-забЬлЬжителня с&: „Девятый Валъ ц ^ 
„Черный Годъ ц н пр. 



Поипналъ се е известили французски ромаписть Октавъ Фейё (Реш11е*).. 
Най-добриять му романъ е:' Ьа готап <Гип ]еипе Ъотте рашгге. Той епрЬведенъ 
иа българекп огь г. II. Р. Славейковъ подъ пазвапие: „Исторпята па б-Ьднпй мовъкъЛ 

Ц— въ. 



*) Надечаганъ въ 2-1 томъ оть Хрпстомагаята на От. Костовъ и Д. Мишевъ. 



ГОДИНА П ФЕВРУАРИЙ 1891 КНИЖКА 2 



I 



* 



. ДЕННИЦА. 



ЕШПТОПЪГЬ, 

(Въспоюгаанне) 

огь 



^ Помех го още' харно : "Ьдъръ, пъленъ, високъ, широкогардястъ б г Ьш& 

4 д$до хаджи Енчо. Шанина човйкъ. Но кротъкъ и безврфденъ. И сега 

ясно виждамъ неговото черно, годгЬмо, дълго лице, съ благодушно, добро, 
тмгао изражение, нашарено съ широки грапели отъ дв'Ьтй страни на носа, 
съ малки подстригани мустаци, разрезано съ голыми дебелобрънести 
• уста, изъ конто иэлазяше на талази гръмовитъ тласъ, отъ който екнеше 
ц'Ьлата класна стая, дЪто се учахме. Виждамъ го хубаво и сега съ сукнената 
ну тьмнокафява салтамарка съ ожуленпгЬ отъ пр г Ьдъ рисови кожи, съ ши- 
роки! пъстъръ тараболузъ, който му припасваше атлетический и могущес- 
твенъ кръстъ, и дьржеше многодиплястит* му съ гол4мо дъно черни 
шалвари. Хаджи Енчо б^ше епитропъ училищни. Проста, малограмотенъ, 
но твьрдЬ усьрденъ. Той само, единъ отъ всичкит* епитропи, навйща- 
ваше училишето обикновенно по единъ и два бжтп въ нед'Ьлята. Азъ 
го помн& в4чно епитропъ. Общината всяка година го прйизбираше : 
янаяхА, че какъвто и да бжде съставътъ на настоятелството, хаджи Енчо 
като б^ше вжтр* — всичко отиваше на редътъ си. Той пр^двнждаше 
сичкитЬ нужди, доставяше сичкит* потреби, поправяше всичкигЬ недо- 
статки на учидището. Чешмата ли училищна приставе, стъкло ли се счупи 
на прозореца, мазилото отъ стЬната ли се откърти и падне, дьрва ли 
за вимасъ дотрйбватъ за да се палатъ собигЬ на училищата — на всичко 
това на срйща стоеше неуморимиятъ хаджи Енчо. . . Хаджиятъ се б4ше 
свикналъ съ тие грижи, редовпото габикаляне училището б4ше станало 
за него една потребность, въ която не липсваше при желанието да бвде по- 
лезепъ, и известно тщеславийце: той чувствоваше, че е станалъ 
необходимъ въ общината, и това гордо съзнание утрокваше рв$нието му 

Денница кн. 2 4 






50 

да вапаги за всегда това завидно положение. . . Зли язици пошушвахж, 
че рйвностьта на хаджиятъ не б*Ь съвсЬмъ безкористна, че той поико- 
номисвалъ ва себе н4що при харчовегЬ, конто правялъ за училището, 
но това б4ше чиста клевета, свойстиенна на малкпгЬ души, конто подъ 
всяко добро д4до виждатъ лоши побуждения. . . Но тоя добросъв1>стенъ 
чов*Ькъ не се ограничаваше само съ това; часто той понадничаше и въ 
классното отделение за да контролира вьрвежа на образователното дЬло 
въ градеца. 

— Добъръ ви день, даскале ! Сл} г шатъ ли, слушатъ ли младенцитЬ ? 
изгьрмява съ гороломния си гласъ хаджи Енчо, като влазя ненад-Ьйно 
въ класътъ и прЬсича на най-интересното м$ето учителя ни, който нл 
расправя эа Реформацията, по Шулгиновата всеобща история. 

Избухването на хаджи Енча поср'Ьдъ урока, причини внезапно мрьтва 
тишина, па посл*Ь хвапатъ да се чуватъ глухи кискания по чиновегЬ. 

Учительтъ става отъ столътъ си, и съ една приятелска, почгителна 
усмивка на устнит*, кимнува нълчишката на епитропа и му пом'Ьстя стола 
си да сЬдне. 

Хаджи Енчо еЬда, като силно въздиша отъ умора и си прави 
в'Ьтъръ съ чьрвепата кърпа. 

Учительтъ продължава стоешкомъ урока си за Лютера. 

Хаджи Енчо слуша съ гол&жо внимание. Очевидно, тоя достоенъ 
челов'Ъкъ твьрдЬ го интересува епохата на реформацията. . . Но той не 
стой много тукъ ; сл'Ьдъ като хвърли б'Ьжливъ погледъ въ сичкигЬ чинов» 
да види заняти ли еж, и на ниския потонъ, и на пола, който тукъ тамъ 
се е продънилъ и има нужда отъ поправка, хаджиятъ стане, поздрави 
съ малъкъ темена учителя и си изл^зе. 

Класний учитель тогава пакъ се приятно усмихна, земв си стола, 
и продължава урока си, ср*Ьдъ едно ново весело шушукане на чиновегЬ, 
съ което се испраща епитропа. 

Подирь малко отъ вънъ се чуватъ виковегЬ на хаджи Енча, койп) 
още отъ двора се кара на шумящигЬ дЬца въ началното училище, което 
отива сжщо да ннспектира. 

Истина, тне невинни инспекции развеселявахж учителнгЬ, но ги дьр- 
жахж и въ респектъ ! ГолЪмото грапаво и благо лице на епитропа, което 
на всяка минута можеше да нмъ се испрйчи, заставляваше ги да бадятъ 
точни на часоветй си. По тоя начинъ хаджиятъ даваше и нравственъ потикъ 
на успеха на просвЗщението въ градеца. 



И ние с&що бйхме привикнали на честитЬ посещения на епитропа. 
Т*Ь винагн се почти случавахд вогато бЗгхме на урокъ, гЬ ни доста- 
вяхж скдпо развлечение всрЪдъ скуката на класното занятие, състояще 
отъ пр-Ьдаване на наученигЪ уроци и слутане утрйшнигЬ. Всички съ 
нетьрпЬние се извръщахме къмъ вратата, колчимъ тя се бутне отъ не- 
кого, съ надежда да видимъ обичната фигура на хаджи Енча, която да 



51 

внесе освежително разнообразие въ положенного . Нйколко задушени и пр&- 
къснати кяскания &Ъх& тъй приятии, тъй сладки тогава! Защото епит- 
ропътъ, при всичко че се вардеше да говори повече отъ обикновеннигб 
си поздравителни слова: „Добъръ ви день даскалъ! Слушать ли, слу- 
шать ли младен щггЪ ? " но въ неговото гол'Ьмо лице, въ изражението на 
спокойниятъ му и честень погледъ, въ отпуснатото му, тежко и достол*Ьпно 
€*6дене на учителския столъ, криеше се такъвъ необяспимъ комязмъ за 
насъ, щото пие тозъ часъ си запушахме устата и навождахме главитЬ на 
чпповете. МладигЬ души еж присм-Ьхулни — не отъ элость, а отъ нео- 
долима потребность 8а живи вълнения. Когато го срещняхме на п&тя, 
тоя челов4къ не пи докарваше никакъвъ см^хъ, н^маше въ себе си нищо 
смешно — и той като всичкигЬ други хора — но въ класа когато дойдешв, 
единъ потокъ отъ веселость напояваше атмосферата. Може-би и прият- 
ната усмивка на учителя тогава да ни заразяваше и да окура- 
жаваше къмъ подобна невъздьржима веселость, макаръ, че тая усмивка 
имаше съвсЬмъ друго побуждение, защото тя стереотипически с&щата 
лъсваше на устпите му и при срйщата му съ всЬки другъ епитропъ или 
продень гражданинъ въ общината. Имаше въ тая приятна усмивка вгЬ- 
каква смесь отъ привична вежливость на просветенъ челов^къ и рабо- 
лепность на български учитель, който внае че срЬщнатиятъ господинъ 
може да повлияв па садбигЬ му — ако му скимне. Едно невнимание 
къмъ влиятелпия гражданинъ, едно упущение да го поздрави, иди какво 
год* друго небрежно отношение къмъ особата му, можеше да хвърли въ 
душата му еЬмето на едно недоволство, отъ което се изхлупваше една 
умраза, една интрига, едно гонение. . . • Нашиятъ учитель, който бешв 
вънкашенъ, но вече васеленъ въ града, жененъ и съ челядь, энаеше, че 
едно остаяне безъ работа беше гол'Ьмо нещастие за него. . . Прочее, тая 
красноречива усмивка б4шо единъ щитъ за учителя, единъ гръмоотводъ 
противъ възможнигЬ молнии на едно неполно разсьрдено чорбаджийсво 
честолюбие. И тя му беше станала обикновенна, и почти не му косту- 
ваше нищо, както това бе въ началото на неговото настаняване тука ; тя 
се появяваше вопреки волята му, като единъ инстинктъ вече. Усмивка 
пълна съ далбокъ трагизмъ. Въ тая усмпвка в целата история на Гол- 
готата на ония сюблимни герои въ турско време, конто се нарйчахх 
общински учители. 



При всичката простотия, доброта и наивность на хаджи Енча, 
учительтъ ни, изведнажъ, слЬдъ обязателната усмивка, добиваше при- 
нужденъ видъ, фразата му ставаше твьрда, гласътъ строгъ, почти тре- 
перлпвъ; очевидно, той се стесняваше и даже вълнуваше. Хаджи Еачо 
нищо не отбираше отъ онова, което се расказваше тамъ, но той знаеше 
че едно най-нищожно обстоятелство можеше да подЬйствува на епитропа 
г да го направи да излезе недоволенъ тоя п&ть отъ классната вала, а 
хаджи Енчо беше единъ факторъ въ с&дбата му. . . Внди се ва това 

4» 



52 

ж учителътъ пмаше грижа винаги, въ присжтствието на епитропа, да из- 
вшсва най-добритй отъ насъ да ги испитва по урока имъ. Ако случайно 
н&кой не даде нравиятъ отговоръ учителътъ не даваше съ никакъвъ. 
неудобрителенъ знакъ това да се разборе отъ епитропа, но въ своята 
добросъвйстность поправяше ученика по единъ ловъкъ яачннъ. По урока,,, 
напримйръ, 8а физиката. 

— Какви биватъ гЬлата, конто с& въ природата? пита учителътъ. 
Ученикътъ се затруднява да отговори; но каэва смйло: 

— Т4дата състоштъ отъ мънички частички, нарЪчени атоми г 
конто. . . 

— Да, да, пойма учителътъ отечески, тйлата, тоесть, биватъ твьрдаг> 
водни и въздухообразни ... да! 06дни! 

— Аферимъ, Еолчо, забйл'Ьжва хаджи Енчо. 

У^итедьтъ употрЪбляваше тие иънички хитрости, ненужни впрочем, 
прйдъ хаджиятъ. Това бЗипе.още една причина д*Ьто тъй ни благода- 
реше, а особенно, лйнивигй отъ насъ, дохождането на епдтропа. 



Но не сё така безбурно се свьршвахд тие инспекции. 
Веднажъ, единъ урокъ отъ риториката разсьрди твьрд'6 много хаджа 
Енча, и тури въ трудно положение учителя. 
Испитваше ни по периодигЬ. 

Между другигЬ той попроси единъ ученикъ да му даде пртгбръ 
отъ раздйлителенъ периодъ. 

— Раэдйлителний периодъ се свръзва съ съювигй: или, или. 

— Добро, дай пршгЬръ. 

Испитуемиятъ помисли мал ко, за да комбинира периода, но нонеже 
прюгЬрътъ не идеше лесно, той се заозърта наоколо изъ училището, като 
*е го диреше да го улови. Най-послй отговори високо и самоуверенно: 

— Нашего училище или ще се иоирави, или смаьля ще пропадне! 

— Добро! отговори учителътъ бръзо, но изведнажъ го иэби потъ 
по челото, като схвана пелйпостьта на тоя примйръ. Хаджи Енчо скокна: 
той пръвъ пять разбра смисълъта на тая непостижима га неговия умъ 
наука — риториката. 

— Хубаво, даскале ! Та такова ли учение учишъ копелацит* тука ? 
извика той. Нашето училище щяло да пропадне дибидюсъ ако се не 
поправи ! ! Че какво има непоправено, бе муле недно ? обърна 'се епит- 
ропътъ къмъ вахласнатия ученикъ ; — дядо ти хаджия какво прави тука ; 
мухи ли лапа? ... Я си отвори бе, магарски сине, зъркалитй та по- 
глодай и ми кажи дЬ ще пропадне училището ! . . . Толкова пара хар- 
чимъ, училище като Севастополъ-калеси. . . Ама ние за това ви тука 
учимъ и плащаме за даскали, и за дьрва, и за джамове и за карти, та да 
ни лайте, като кучета ... Па свиня кладенчева вода, и вамъ хаджи 
Енчо епитропъ! 



* 

ф 



53 

Епитропътъ сё повече и повече дохождаше въ негодование; широ- 
чсигЬ му гдрди се вълнувахж и пздигахд високо отъ запъхтяване, очнгб 
ну пущах* искри и просълзихд. Никой не б'Ьше виждадъ хаджиятъ тъ! 
сьрдитъ. Самолюбието му се нарани до крьвь отъ думигЬ на ученика; на 
той не рйче ни една горчива дума на учителя, само по играющий му бузи 
се чувствоваше че има много още скърбь и гнЬвъ задьржани, конто киибхд въ 
душата му. . . Б4дниятъ хаджия, какъ злй се ценили неговигЬ трудове! 

Учительтъ измънка ы'Ьщо за обяснениея, но гръиотевитаниятъ вита 
на хаджи Енча 6*6 го накаралъ да млъкне. 

Когато хаджи Енчо си изл*зе, учительтъ се обърна къмъ вкаме- 
ирния ученикъ, виновникъ на тая буря, и му каза ср*Ьдъ пълната тишина : 

— Дуракъ! 

Урокътъ по риториката се прйкьсна, Учительтъ вл-Ьзна въ стаяга 
«и, мраченъ. 



ИЗВЪКЬ БЪЛГАРИЯ 

Пжтни записки. *) 

IV 

Москва. Красная площадь. Василий Блаженный Кремль и сякро- 
"вигцата му. Храмъ Спасителя. Руското благочестие. Физиономия на 

Москва. Трафь Левъ Толстой. 

Москва! какъ много въ этою звук* 
Для седрца русскаго слилось! 

Пушкинъ. 

Ш дали има чужденецъ, (отъ каквито чувствата и да се въодушев- 
лява спрФмо Руссия), който да е вид'Ьлъ прьвъ пять Москва безъ да му не в 
забило ерьддето отъ странно вълнение. Името . на Москва е евьр- 
эдшо съ такива велики исторически въепоминания, повдигало е толкова 
пламени ентузиазми и страпши ненависти, щото то е мпнало на ц4лъ 
русски народъ и се е эапечатало д&лбоко въ историята. Едно непонят- 
но чувство отъ трепетно удивление, както кога влазяшъ въ Римъ, иди 
виждащъ Ерусалимъ, обхваща душата. Чувствовашъ че се намирашъ прйдъ 
градътъ на велики исторически еждбини. Москва е люлката на оная въд- 
днебна мощь, която съ нЬколко размаха порасте, укрйпна, въвмужа, уго- 
згЬми се до богатирски размори и подчини си половината отъ старий свить» 
Поставена между Азия и Европа, тя, като единъ възвишенъ боръ въ 
лустянята, привл-Ьче вихрушкигб на въетокъ и дочака ударит* на западъ» 
И победи. Мамай се разби въ нейнигЬ бронени гжрди, Наполеонъ ее 
-стопи въ нейний пожаръ. Но ранит* отъ тие енически блъсъци б4хх 
много дълбоки и много славни... Великий Петъръ грубо я разв^нча. Той 

*) Продъджение огь 1 книжка. 



54 

паправп Петербурга глава на Русия. Тя остана сьрдцето й. Москва е* 
стражътъ на светннигб и прйданията на русский народъ. Тя дьржи клю- 
чътъ на скрижалит^ отъ русската история, и когато е потр^бвало да 
се запшне тамъ никое голЗшо слово, то Москва го е произнасяда най- 
ннлрфдъ. Москма е нулсътъ, по който се познава радва ли се или плаче 
русската земя. Русската поговорка казва : „Новгородъ — отецъ, Шевъ — 
мать, Петербурга — голова, матушка Москва — сердце!" Отнемете на 
Русия Новгородъ, отнемете й Киевъ, Черно Море, даже Петербурга, Ру- 
сия ще остане само изуродована : тя е и безъ гЬхъ е живала. Отнемете и 
Москва, тя умнра. 

Заодно съ великото си нсторическо значение Москва е славна и по 
чудесннй си и орнгиналенъ видъ. Качете се на Воробиеви Гори я поглед- 
нете на гсЬверъ : прйдъ васъ се растила едно развълнуваяо море отъ живо- 
пясни кжщи съ разноцветий покриви, а надъ гЬхъ цель л'Ьсъ отъ звънар- 
ници, позлатени куполи съ блестящи крьстове, кули едни въ готически 
сталь, други въ въсточенъ, други съвсбмъ фантастическа форма. Особенно, 
въсхитителната группа на кремлевский събори и кули. . . Вснчки бл4- 
ндаь ярко на слънцето, като шлемовегЬ на едпа войска отъ гиганти, 
охаивать погледа съ армонический си безпорядъкъ, добивать видъ на 
феерия, и те прЗшасятъ въ никоя прикаска на Шехерезаде. 

Казватъ, че само индийски градъ Дели произвождалъ подобна 
впечатление. 

Вейки гость на Москва счита за пьрва своя длъжность да се по- 
клонп на Кремль. Това нанравихъ и азъ. Б&хъ слйзълъ въ гостипница 
ж Болшая Московская" тъкмо срйщу ИверскигЬ врата. Пр-Ьвъ тЬхъ вл*- 
зохъ въ „Красная Площадь* конто дйли Китай-Городъ отъ Кремль. Тоя 
мегданъ е служилъ нйкога за сборно мйсто на московский народъ и бо- 
яри, при важни случаи. Три заб'ктЬжителни паметника украшаватъ това 
м&сто. Пьрвиятъ 'в бронвовитй статуи па Миппна и Пожареки, закр*- 
пеяи на гранитно подножие; втор пять е Лобпото мйсто — убива- 
лището, на срйщу Спасший Врата. То е околчоста платформа, издигната 
надъ эемята, д г Ьто с& падали подъ сЬкирата главитй па дьржавнит'Ь. 
прйстяпници. Показахд ми до зидътъ на Кремль параклисътъ, п4кога 
кйошче, отъ което Иванъ Грозний се в наслаждавалъ на кьрвавитй зре- 
лища — веселби на старигЬ му годипи. Азъ отвърнахъ очи отъ скръб- 
ний ешафотъ, ва да изгледамъ третий монументы чудний храмъ на Ва- 
силия Блажений, р'Ьдко създание на зодческото въображение. ПетьгЬ 
жу великолепии съ кромидообразни върхове куполи, издигнати стройно и 
величественно въ небето, въехищаватъ погледа съ фантастичностьта на 
фориитЗ» си и причудливата пъстрота на украшенията. Тая грациозна трупа 
стой вънъ отъ всякий стиль. Тр г Ьбва да я видишь лично ва да испиташь 
обаянието и. Тя прилича на изящна мозаична игричка въ гигантски раз- 
мерь. ЦЬлъ часъ гледашъ заил Ьснатъ и не знаешь : византийски храмъ 
ли е щИЬдъ тебе, готически кастелъ ли е, минарета ли с*, будийска 
даго да ли е, феерия ли е) Единъ ноетически сънъ вкамънененъ! 



4 
Г 



55 

Саматз черкова е сжщо образецъ на ексецентрпчность. Отъ въпъ тя в 
прилична на турска мечеть и цЬла е исписана съ разноцветий арабески. Вдт- 
рйшностьта й е единъ лабрииитъ отъ прйградки и тъмни олтарчета въ 
конто можешъ да се изгубишъ. И тукъ сгЬппгЬ с& нашарени съвьршено 
въ въсточенъ вкусъ... 

Тоя храмъ е билъ съграденъ на 1558 г. отъ йванъ Грозний, въ 
наметь на покорението казанското царство. Споредъ легендата, своенравий 
тирань повелилъ на никой сииталиански архптектъ да направп черква, 
конто но великолепие да иЬма подобна. Зодчинтъ му ностроилъ Василия 
Блаженнй. Като се надивилъ и начудилъ на зданието, царьтъ го попиталъ 
може ли той да направи още пб-хубава? На утвърдителния отговоръ на 
майстора Грозний веднага запов4далъ да го убиятъ, за да не би друга- 
д4 на земята да въздигне пб-хубава черква отъ тая. 

На 1812 год. когато Наполеоповата армия влйзнала въ Москва, 
френскит* солдати зели тоя храмъ за мечетъ и се спуснали да го раз- 
рушавагь. Нанолеонъ запр^тилъ това, като эаб'Ьл'Ьжилъ на свитата си: 
,Да не кдтнатъ това чудо! Нека то свпд'Ьтелствува че сдмъ водилъ 
война съ Азия!" 

При вспчката си умраза противъ азиатщината, поиска обаче да я 
направи. Когато слЪдъ малко испраздняше Москва той заржча на гене- 
рала Мортиб да хвьрли на въздухъ Кремль — друго едно чудо. За 
щастие, избухътъ на лахдма повреди само часть отъ него. 

Кремль — московскиятъ Акрополъ, — сега е ц4лъ градъ състоящъ отъ 
черковн, монастпри, дворци, арсенал и, орджейна палата и музей, наварим, 
крепости и други здания. Кремлъ е обиколенъ съ високи э&бати стЬни, 
сяабдени съ много готически кули, колосални врати, бойпици. Всички 
храмове въ него с& паметници на исторически събития и хранилища на нацио- 
пални светини. Въ тйхъ с^мощигЬ на натриарситй м на московские 
царе. Ако отъ вънъ тие черкови удивляватъ повече съ гол^мина, отъ 
колкото съ архитектурно изящество, то вАтр* еж кипналя въ элато, ср$- 
бро и драгоценности. Тукъ лежятъ отъ в*кове трупани съкровища, кои- 
то просто вашеметяватъ ума. Въ Орджейната палата, находяща се въ 
Новия Дворецъ, стоштъ подъ стъкло царскигЬ шепки на русский гос- 
подари — отъ Мономаховпй каукъ до короната на Александра II — 
всичкигб буквално обсипани съ ялмази, дияманти, туркоаэи, смарагди, 
сапфири и рубини, отъ равни величини и изделие. Тамъ сд още пр4сто- 
лйт*, оржжията, сядовегЬ п покжщнинигЬ на царегЬ — сичко злато, 
сребро, бронза ислонова кость. По стълповегЬвисжтъснопове знамена — трофеи 
отъ двайсетина народи, съ конто е воювала Русия. Между многото вабЪ- 
хЬжителности вижда се и подвижното легло на Наполеона 1-й; мрамор- 
ната му статуя, която го прйдставлява ц^лъ, въ тогата на римски цезаръ; 
каляската и лодката на Петра Велики, и чивмигЬ, конто савъ си е ошилъ; 
богатигЬ оружия на полскигЬ крале, ивнесени изъ Варшава, подиръ 
покорението й. Съ една р^чь, ц*Ьлата история русска, документъ на ц*ли 
Быкове отъ борба, успехи и растяще могущество на русский държавенъ гений. 



56 

Грановитата палата, старъ дворецъ, съ чьрвеникави егЬни, дава 
гостоприемство на русский императоръ кога дохожда да се коронясвавъ 
Кремль — въ УстгЬнний Соборъ. Впд-Ьхъ в прочутото „ Краснов крилцо" 
отъ ковто, по придание, новопомаваний царь се показва на народа. 
То е широка каменна стълба, прйдъ входа на грановитата палата. СрЪщу 
нея стърч&тъ два дълги реда топове зети отъ побйденитб народи. По- 
вече отъ тие топове носатъ французски надписи. ТЬ с& ндячка отъ На- 
подеоновата армия. На чело стой колосадний Царь Пушка, който по го- 
лймина и тяжесть, наверно не е билъ назначаванъ да служи въ бой. 
Блиско стой друго едно чудовище — Царь Кодоколъ. Тая исполинска 
камбана се била скъсала, като я вдигали, и паднала на зенита. Едшгь 
късъ се откъртилъ отъ нея и щуЬзъ отвора се влазя, като въ една 
пещера До Царь Еолоколъ се издига камбанарията на Ивана Великий, 
най-високата кула въ Москва: тя била сьградена отъ Бориса Гадуновъ 
за да даде работа на народа въ една гладна година. Азъ се качихъ 
на вьрха и и отъ тамъ видЬхъ Москва, като на блюдо, въ всичката й 
живописность, окр&жена отъ тъмни гори и били поля на оризонта. Въ това 
вр1ше зазвънтяхя камбанигб на Ивана Велики и на околнигЬ звънарници. 
Понеже б*хъ надъ т$хъ звукътъ имъ дойде до менъ гърмотевиченъ и ваглу- 
шитвленъ, като че се хвърляхд топове, и трьсеше кулата. Въобразявамъ 
си какво ще да е когато, въ голймъ праздникъ ударатъ хилядото кам- 
бани. Каква хаотическа армония ще ц4пи въздушното пространство! Ка- 
захъ хплядо, трйбва да ел повече камбанит* въ Москва, дето само чер- 
кови има до 500 п всяка отъ тйхъ има по н^колко камбани. Никой 
градъ на св'Ьтътъ ги н'Ьма толкова много. И русската поговорка е заб'Ь- 
дЪжила това: „Славится Москва невестами, колачами и колоколами' 
(Москва се слави съ своигЬ годеници, краваи и камбани). 

Но най-пьрвокласенъ, както по архитектурно съвьршенство, тъй и 
по величие на исторически въепоминания паметникъ, е храмътъ на Христа 
Спасителя, изъ въиъ Кремль. Това монументално здание е дозършено не 
откол* въ паметъ на избавлението на Русия отъ Наполеона въ 1812 
год. Тая сграда е посл'Ьднето изражение, въ най-съвьршепниг& й форма, 
на руската въеточна архитектура. Гол'Ьмит* бйлокамени сгЬни на храма ел 
украсени съ мраморни барелиефи (испъкнали фигури), които представдяватъ 
сцени изъ черковната русска история и иэъ библията. Лъскавъ финляндски гра- 
нитъ, моравъ цвЬтъ, служи за подножие на храма. Куполътъ, единъ и коло- 
сално гол'Ьмъ, е обдЪченъ въ златна броня. Той е херкулесътъ на московскиНЬ 
архитектурня гиганти. Гдавата му пламти на слънцето и 8асл1шява зрй- 
нието. Вир* сичко: полъ, стЬни, олтаръ, колони — емраморъ. Сводътъ 
е чудесна работа на живописътъ, както и иконигЬ. По б&до -мраморнит* 
сгЬни на двйгЬ к рила на храма съ златни букви е написана цЪлата 
история на войната отъ 1812 год., съ царскигЬ укази, имената на пол- 
ководцнгб и героигб. Тая черкова съ своята грациозность, великолепие 
и красота произвежда шеметно впечатление, както Василий Блаженний, — 
съ своята фантастичность. Москозското благочестие буквално в насЬяло 






^ 



57 

Москва съ богомолий домове, винаги пълни съ православенъ народъ. И 
всячкит*Ь с& прймйнени изъ в&тр'Ь съ златни, срЬбърни, мраморни и 
<>исерни украшения. РусскигЬ царе с& давали съкровищата си и русский 
мужикъ копейката си да въздигнатъ тяе светини. ОсвЬаъ черквитй, на 
улицитб ще видишъ на вейки жгълъ, гиздави маяки, островрьхи часовня 
(параклиси), дЬто се трунатъ богомолци да цалуваръ образигЬ. Мину- 
вачягЬ сящо свалять щепки и се крьстатъ. Това става обязателно подъ 
арката на СпасскигЬ врата, въ Кремль, пр-Ьзъ която излЬзъль Наполе- 
онъ, кога напуснаяъ Москва. Ако нЬкой прйнебрЬгие нли забравя да 
свали шапка, сваля ну я веднага поставеннй тамъ полицейски. Това се 
случва само съ чуждеяцигЬ, незапознатя още съ мЬстнитЬ обячаи. При 
вебки параклисъ стой кутийка, въ която богомолецътъ пуща гривеникътъ 
си, (десетъ копейки), който отива за поддьржане други богоугодни и 
челов'Ьколюби учреждения. Часознята на прочутата йверская Богоматерь 
привлича най-много поклонниц». Отъ утриыъ до вечерь навалица мяже и 
жени се натискать за да цалунатъ чудотворний образъ; нощ*, той п&- 
тува по разни благочестива домове, за да имъ приносе благодатьта си, ж 
когато сутринъ го донас&тъ на часовнята, прЬдъ вратата й чака вече 
цЬль роякъ богомолци, дошле още въ тьмно. Мноэина отъ гЬхъ нощу- 
ватъ на уляцата та съ това усьрдие да си обезпечатъ милостьта напо- 
кровителницата на нещастнигЬ. Св. Богородица Йверская в прославвна по 
д'Ьла Русия и отъ сичкпгЬ и крайща, и отъ Сибирь, идатъ поклоници да ко- 
леничатъ пр'Ьдъ светил образъ. На вредъ въ кадит*, въ трактиригЬ, въ 
магазиигЬ, въ лавкигЬ, въ етаигЬ на гостилицигЬ, на стълбиг6 имъ даже, 
виси иконка, пр'Ьдъ която гори кандплце. Изъ улицигЬ на всяка стдпка 
виждашъ лавки, а по н'Ькжд'Ь ц1ии чаршии, съ скапоц'Ьнни кръстове и 
нкони — за продань. Въ това отношение Москва много наумява Римъ. 
Това д&лбоко-религиозно чувство, което д$жи въ основанието на ц4лото 
русско мировъззр'Ьние, е било главний охранитель на русский народъ въ 
нногов^ковнпй му исторически жпвотъ. ВЬрата, съ която е свързана прй- 
дапностьта къмъ царя, и днесь е най-силната нравственна пружина, ко- 
гато в потребно да се разбуди пословичния героизмъ и самоотвьржеиия 
на тоя великъ народъ. Едва русска поговорка най-в'Ьрно изражава тая 
нстина: „Русскимъ Богомъ и русскямъ царемъ святорусская земля держится.* 
Москва не е се съвсЬмъ управила отъ гибелпий пожаръ на 1812 
год. Наистива, освЬнъ Кремль и черковитЬ, тя притежава нЬколко добри улицн 
и много нови великолепии сгради, но пб-гол'Ьмата часть отъ нея съетои 
още отъ криви улицн, прости дьрвени кхщици, направени на бърза р*ка, 
скоро подиръ пожара, широки запустили дворове, ниски и бЬдни лавкя 
и гнили стобори. Сячката тая вёхторпя е размЬсена съ новигЬ евро- 
пейски постройки. Тоя контрасъ дава на града полуевропейски, полу- 
авиятски видъ. При това, матушка Москва има си още доста калчица и 
вояица и други подобии антики, наследие отъ старомосковската култура. 
Въ дъждъ, пли при тоаепяето на сн'Ьга, въ улицит* протичатъ йо^ои 
отъ тиня непроходима. Това силно опровергава поговорката: „Кто въ 



58 

Москвй не бивалъ, тотъ красоти не видать." Но даже и това я правя 
©ригинална. Заб'Ьл'Ьжителенъ е силно развитии вкусъ на московцигЬ 
кыгь чьрвений цв'Ьтъ: повечето кади, стари п нови, ел вапцани въ 
чьрвено, както и покривит*. Б4лигЬ здания сегубатъ. Епитетътъ „бело- 
каменная" не прилича на Москва, както другигб й петь епитети. Кузнеч- 
ний Мостъ е най-добрата улица на Москва, както Тверския булеваръ — 
наи-добрата расходка. На него се красува Пушипновий наметпикъ. Брои- 
вовата статуя, огроменъ размЬръ, на подножие отъ Сердоболски черъ 
мраморъ и финладски гранитъ, представлява поета правъ и мечтателно 
замисленъ. Москва му е давала дълго вр'Ьме нЬжно гостопрнеметво. Но 
тя в родила и гилила не едного Пушкина: тя е била дентръ на научна 
и дитературна д^ятелность и ц'Ьлъ куиъ таланти ел взлезли изъ ней- 
ната назва. 

Единичкия живъ представитель отъ тая плеяда, н съ конто се гор- 
дое Москва е — графъ Левъ Толстой. Въ Москва прочетох?» току-що*) 
изд'&злата му драма „Власть тмы". Сюжета, и зетъотъ селский животъ, е 
твьрд* мраченъ. Младий селянинъ Никита, слуга при другъ имотенъ и 
старъ селянинъ, се залюбва съ въртоглавата му жена, отравятъ стареца и се зи- 
*ат*Ь. Никита наслйдва имотиг6 на жертвата си, нроппва се, бие жена 
си вейки день, и съ нейио съгласие пзнасплва едната и дьшеря. Моми- 
чето става родилка. Майка му за да потули работата, кара Никита да 
убие дйтето и съ това преступление да прикрие пьрвото. Той се опира, 
възмущава се. Най-послй и майка му го ирисиля и той послушва. Граба 
дйтето отъ болната родилка и го вовира въ исконаний трапъ въ избата. 
Тогава туря дъека надъ нещастното създанпе, стжнва на нея, натиска 
и слуша настръхиалъ писъкътъ на д г Ьтето и хрущението на костигЬ му. 
Сл4дъ нЬколко дена, като не може да понесе мжкигЬ отъ угризепията, ис- 
новйда се прйдъ съсвлянегЬ си и се пр-бдава въ рлд'ЬгЬ на властьта. 

Тая драма, написана съ свойствепнй на Толстой талантъ, и съ ана- 
литический похватъ па Достоевски, повдигна шумъ въ нечата. Едни па- 
паднах* и обвинихж писателя въ несправедливось и въ нарочно желание 
да окаля русский селенинъ. Други, наиротявъ, възвт'ихж впеоко досто- 
инство на нроиэведението и реалната му правдивость. Т г Ь виждатъ въ 
него ошв и краснор'Ьчивъ отиоръ на крестянскй култъ въ известна часть 
отъ русската литература. Сега сме въ разгара на пр-Ьнията. Проезда окон- 
чателна въэъ „Власть тмы" критиката ще даде пб-поелй. Но тя отдавна 
се е произнесла вече надъ самия авторъ. Въ неговото лице Русия се 
покланя на единъ могущественъ гений. Славата на графа Толстой расте 
и въ Европа, д'Ьто романътъ му „Война и Миръ" со туря твьрд'Ь ви- 
соко. Графъ Толстой е вече старъ чов'Ъкъ и твьрдЪ богатъ. Той живйе 
усанотенъ въ селото си Ясна-Иоляна, блиско до Москва. Тамъ се зани- 
нава надъ разрешение™ на фплосифско-религиозии въпроси. Цйльта на 
живота той намира въ физический трудъ нсъ него обусловя възхожи<.т> 



*) Въ начал ото иа 1887 година. 



59 

щастие на земята. Той измисли и друго учение : Непротивление па злото. 
ХристовитЬ думи: „не сядете да не бадете садени" той приима въ 
букваленъ и широкъ смисъдъ. Християнекото смирение и покорство прЬдъ 
насиляето тр'Ьбва дя се прилагать на дбло въ живота: тъй само мог&тъ 
да се намал&тъ лошевииигЬ му. 

ПочитателигЬ му, които отиватъ да го навйстжтъ, заварятъ графа, 
въ чьрвената селашка риза, уцааанъ съ каль и упрашенъ, че поиравя 
килнатата колибка на бабичката, коятому пази двора, или стяга плетътъ 
и д^ла колци съ теслата. На витринигЬ на всичкигб книжарници въ 
Одесса и Москва ще видишъ една хубава картина, конто прЁдставлява 
единъ старъ русски мужикъ че оре съ два коня. Той е графъ Толстой. 
Неще сумн4ние, че тоя патрнархално-философски жпвотъ на мнозина се 
внжда, като чудатость па гениятъ, а философскптЬ му умствования — 
плодъ на мистическо настроение, свойственно на староетьта. 

V. 

Тврювското значение на Москва. Характеристика и нрави на мое- 
квичиттъ. Трактиры. Представители па старото вргъме. Славпщфилска 

партия. Аксаков*. Катковъ. 

Ако Петербургъ вема пьрвенството и главппт* умственни сил и прй- 
дехА въ него, то Москва въ економическо отношение малко има да ва- 
вижда на столицата. ГолймитЬ търговски обрати и русскигЬ Ротчилдовци 
еж въ Москва — не въ Петербургъ. Нейний Сйу — Кятай-Городъ, е 
средоточие на грамадната московска търговня. Като се намира поср г Ьдъ 
най-населената и промишленна часть на Руспя, Москва е влагалище на 
чуждестраннигЬ стоки, които распраща по вепчки русски панаири и въ 
Азия. Въсточпата търговпя ц^ла е въ нейни ржц*. Благодарение на 
охранителната тарифна система, развитието на манифактурната промиш- 
ленность въ Москва и губернията й така се засили, щото сега има въ 
тЬхъ нЬколко хиляди фабрики, които нскарватъ изделия на новече отъ 
100 милиона рубли въ годвна. Както казахъ, богатството на московски- 
тЬ купци е пословпчно, и съ него се удря само щедростьта имъ, кога 
чуять по8ивътъ на отечеството. . . . 

„Кто хочетъ знать Россш — побывай въ Москве* казалъ е Ка- 
рамзина Москва е въ съкратенъ видъ Русия. Москвичътъ обладава 
главнитЬ характерни чърти на русинътъ, и когато познавашъ него — 
познавашъ руситЬ. А гЬ иматъ свой особенъ, националенъ типъ, който пя- 
какви исторически влияния не с& изменили. Ние българигЬ немаме 
една опрЬд4лена типичность. Земи чистокръвнигЬ русн: всички си при- 
личатъ, като две капки вода: сё тие открпти добродушии лица, мъпичкн 
сиви подвпжпп очи, малъкъ носъ вирнатъ на края, руса мека коса, 
мздадени брадички и късъ врать. Тие общи очъртания, часто нашьрбени 
у мджете, още пб-строго еж запазени въ лицата на рускинигЬ, които 
еж хубавици. Както вънкашно, така и вдтрешио, москвичътъ е 



60 

вавардилъ русската си природа. Той е радушенъ и гостоприемливъ. 
Старою славянско хл*босолство се е запазило въ пай-високъ степенъ въ 
Москва. Всяко познанство, всяко ново приятелство, вс*ка радость, мое- 
квичътъ я освещава съ единъ об*дъ и не жали пари да го направи 
раскошенъ. Об*дътъ, пр*дшествуванъ отъ лакома закуска, обязателно се 
полива съ кавказски или кримски випа, конто распущатъ сьрдцето ж 
разврьзватъ язика. А москвичит* и безъ това ихатъ природна слабость 
къмъ многоглаголанието — врагъ на скуката. Москва между многого 
си епитети, има и прикачката „словоохотливая". Коренний руснакъобича 
да си развесели душата съ винце; въ това той остая в*ренъ на старо- 
то придание. „На руси есть веселье нити, и безъ него не можетъ бити" 
казалъ е още пр*ди деветь вика д*до Несторъ, л*топш*ецътъ. Това 
благорасположение къмъ ситий об*дъ, (той въ Москва, подъ разни на- 
звания се повтаря петь пжти на денонощието) покавва че русский желздъкъ мели 
добр* („Въ русскомъ брюх* и долото егшетъ"), а когато желадъкътъ 
е доволенъ и сьрдцето е добро. Русинътъ е милостивъ, велико душенъ и не 
гони мьсть. Той самъ казва за себ* си: „Русский челов*къ — добрий 
челов*къ*. . . Добротата и щедростьта отиватъ до крайность и се рав- 
няватъ само съ безгрижний му характеры той е способенъ да се раз- 
сиае въ единъ часъ, безъ да му мисли. „Широкая русская натура", 
какъ в*рно е казано това! Въ думата „ничего" съетои сичката житейска 
философия на руснакътъ. Мнозина знаятъ за Бисмаркова прьстенъ, съ 
подписътъ „ничего". Москвичьтъ казва еднакво равнодушно „ничего" ко- 
гато си изгуби кърпата на улицата, както кога му изгоржтъ Москва. . . 
Той е фаталисть както и турчинътъ. Тие основни чърти въ русский ха- 
рактеръ — добродетель и недостатки въ еялцото вр*ме — се проявляватъ 
нагледно и въ пб високата область на русский исторически жнвотъ. 

Една отъ славит* на Москва еж трактирит* (ресторантит*), прочути по 
лакомит* си блюда. НЬкоиотъ тие заведения, като Ермнтажътъ и трактиръть 
въ Болтая Московская, по грамадность и великод*пие ел ц*ли дворци ! 
Въ вейкой такъвъ рееторанъ колосаленъ орг&нъ растреперва свода съ 
гръмотевичнит* си звукове. Подъ тая эаглушителна музика, която му 
свирн къеове отъ „Аида" и „Марта" москвичътъ яде пб-сладко. Въ тие 
раскоши храмове на чревоугодието вместо лакеи съ черни фракове шьтатъ 
рояци красиви момчета, ц*ли обл*чени въ б*ло, като анагиости, което 
очудва странника. Простит* московски трактири еж. тоже оригинални. 
Тамъ вечерь е пълно съ тумби гости отъ п6-б*дната класса. Повечето 
маси с& зхванати отъ семейства, конто пиятъ чай, поел* водка, дод*то 
се распЬятъ епчкит*, подъ басъть на органа, който скърца, като сто не- 
намазани кола. Викътъ, см*ховет*, димътъ, п*снит*, бацканията по 
бузит*, пияната оргия достигать до врьха си кжд* полунощь... Въздухътъ 
е смраденъ и задушливъ. Чиста струя отъ него не влазя пр*зъ ц*лата 
зима въ тие вонещи вертепи. Въобще, простий руснакъ е мрьсенъ и не 
пази чистота. И въ това отношение и въ въздьржанието наший селянинъ 



61 

далеко стой отъ него. Голыми грижи ще тр4батъ още да се поправи 
нравственно прости! русски народъ. * 

Висшата класса съетавляватъ богатигб купци, конто захващатъ м$с- 
тото на исчезналото боярство, както и самото му гнездо — Замоскво- 
рЬчието. Еато наследниц» на дрйвнето московско дворянство, купцигЬ 
пазатъ строго прйданията и в^хтигЬ обичаи. Старите отъ тйхъ още 
носатъ облйкло, каквото с& носили дйдитй имъ при Ивана Грозний и 
Василия Тьмний: черъ, дълъгъ, ышрокополъ и великъ, като Русия, ко- 
жухъ, съ вратникъ отъ Соболева кожа; на главата огромна староврЗшска . 
шапка отъ черно кадифе и бухнали боброви кожи. На тая имъ важна 
осанка дава още повече величественность б'Ьлата брада до пояса. Кога 
жинуватъ изъ улицата тие строги и намусени старци, чини ти се, че гЬ 
ще идатъ не въ Китай-городъ, въ складовегЬ си, а въ Кремль — да при- 
сутствовать на нёкоя Царска Дума. 

Модата, своенравата мода, потьрси новото въ старото. Тая зима 
венчки госпожи носяхж кошурообразната ж шапка на Мономаха ". И какъ 
прелестно стоеше килната на кржглитЗз златокоси главички на москов- 
ский дЬвойки! 

Друго одно съеловие на Москва не е, обаче, до тамъ безобидно. 
Азъ говор* за прочутигЬ московски касапи. Тоя кръвожаденъ народъ, 
консерватявенъ до мозъка на костите, се мржщи на всяко нововведение 
и гледа на криво Петербургъ, отъ дйто, споредъ него, нЬмцигб пущатъ 
всички едини въ Русия. Московские касапи знаятъ, че ,что русскому 
вдорово, то нЬмцу смерть*. При една война съ Германия ненавистьта 
выть нймцит* може да доведе никоя Вартоломейска Нощь. 

Москва е люлката на славянофилската партия, която е отпоръ на 
„ запа д ни че ската* въ Петербургъ, и по настоящемъ е единъ политически 
факторъ въ Русия. Тя брои въ лагера си знаменити имена въ политичес- 
кий и литературний свЗнъ на страната. Славянофилит* иматъ девиза — 
развитието на самостоятелна народна култура възъ основание на народ- 
нигб русски понятия и православието. Това учение намори главенъ 
лзразитель въ лицето на покойний москвичь — Иванъ Аксакова. Той повдигна, 
въ органа си „Русь* жестока война противъ влиянието на либералнигЬ 
западни идеи стремящи се да прйсад&тъ въ русский господарственъ и 
народенъ животъ западната културность. Споредъ Аксакова, тоя новъ 
духъ покъртяше въ основата днешний дьржавенъ строй [на Русия и 
православната вира. А въ тие дв$ сели той виждаше валогъ за обединение- 
то на великата славянска челядь. Аксаковъ б4ше силеиъ поборникъ на 
българското освобождение, което влазя въ програмата на славянофилска- 
та партия. Въодушевений и незабравимий неговъ позивъ въ пол за на 
България, прйзъ 1876 г., намори откликъ въ цйлий русски ссЬтъ и на* 
прави популярна войната съ турцигб, която ни даде политмческо съ- 
ществувание. Пловдивский прйвратъ, извършенъ безъ знанието на Ру- 
сия, смути Аксакова, но той подкрепи съединителното движение, при 
всичко, че то скоро, приплетено и съ други обстоятелства, постави фа- 



^ 



62 

тално България въ явно враждебая отношения съ Русия. . . На това 
отгори дойде и нещастната сръбска война. Горещий славянофидъ умри скоро 
подпръ това, отровенъ отъ жестоки разочарования. 

Още пб-силяа борба откря противъ н"Ьмцит4 Катковъ въ органа си 
„Московский Ведомости" и скоро името му стана платило за германский 
печатъ. Той смЬло и жестоко нападна н^мската политика на Русия, осади 
тройния съюзъ (между Германия, Австрия и Русня) като безнолезенъ и 
пагубенъ за русскигЬ интереси и политическо обаяние. ВсичкигЬ настоя- 
на ния п ухищрения на княза Бисмарка да в кара изново Русия въ съ- 
юза, чийто срокъ истичаше на 1887 г. излйзохж безуснЗшгаи : Катковиятъ 
гласъ надтегна въ съвЬтигЬ на русский царь, и той категорически заяви 
че желае да запази за лапр'Ьдъ свободата на дЬйствията си. . . Не съ 
иб-малка смЬлость издигна гласътъ си Катковъ п въ врймето на полското 
въстание на 1862 год. отъ когато и спечели славата на единъ важенъ 
руски деятель. Патриота горещъ русски, Катковъ напослЬдъкъ сдоби гол'Ьма 
популярность и влияние. Дов'Ьрието на което се радва при царя, го направи 
най-сплнпя чов'Ькъ въ Русия и му спечели гол^мо значение въ Европа. Пе- 
тербурга, Д'Ьто отъ край врЬме духа западенъ в'Ьтъръ, не обича Кат- 
кова. Тая умраза спод'Ьлятъ и русскит* студенти. Т6 не мог&тъ да му 
простжтъ оние университетски преобразования въ охранителенъ духъ, 
за конто Катковъ даде съвйтъ и содействие на правитедството . . . 
Петербурга не обича и Москва за нейнитй славянски стремления. Една 
глуха вражда има между дв г ЬгЬ столици, и тя се отражава въ печата 
нмъ, по н^кога твьрд г Ь рЬдко. Така, на 1880 год. по случай убийството 
па Царя Освободителя въ Петербурга, Аксаковъ въ скрьбьта си произнесе 
проклятие на тоя „не русски градъ" и предложи да се прйнесе трон* 
въ Кремль. 

(СлЬдва). 



63 



СЪ ТЕБЕШИРЬ И СЪ ВДГЛЕНЪ.*) 

Картини нзъ наяий съвр*мененъ животъ. 

отъ 

Водешщата па д^да Коля б'Ьше скрита задъ единъ внръ, въ са- 
мою почтя корито на барата. Цйлото краибрйжие бинте подрннато отъ 
во дата п цокрято съ много камьпье, отъ конто никои б^хд доста едри. 
Отъ ньрвъ ногледъ, азъ разбрахъ, че тжви бара лесно нараства отъ по- 
роигб и вьрви доста стръмно, като може да влачи такива едри камънье. 
Даже чудпхъ се: какъ не е отвлекла до сега ц'Ьдата дедова Колюва 
воденица, която б'Ьше мал1;а, схлупепа, полуразвалена — цйлъ виранл&юь. 
Покривътъ и сламенъ, сгЪнпгЬ отъ плеть, омазванъ съ каль. ВратигЬ 
кьриени съ деветдесеть и деветь парчета, а улеятъ и — почти гдбясалъ 
и позелен'Ьлъ отъ старость. Отъ едпата страна, отъ кьмъ р'Ьката, почти 
цЪлпя темелъ б'Ьше подровенъ и хлъзналъ, така щото воденицата стьр- 
чеша на криво — като прочутата кула въ Пиза. Наистинна, виждашв 
се почти на всЪка стопка, че ожуленигЬ дйдо-Колюви р&цЬ с& се жж- 
чили доста, за да к ваназатъ отъ срутване, но всичко това, за жа- 
лость, малко е помогнало. Тукъ видишъ никоя дьрвена подпорка, при- 
кована съ всевъзможни пирони, огь разни велпчини и форми ; тамъ виж- 
дашъ нЪколко истрити и угладени отъ р*Ьката камънье, примышати край 
н'Ькие провалено м-Ьсто, до стЬната. Ш-нататъкъ виждашъ нйколко нови 
замаэки отъ говежда каль и глина или, пысъ по никоя дъсчица прико- 
вапа така, щото не знаешь да ли замйства камъкъ, или плеть, или 
мазилка. Двй слабн р&ц'Ь какво могжтъ да сторатъ ? Да ли да граджтъ, 
или да работать за залъкътъ, що оч'Ькватъ толкова гладни гьрла, или 
да спечелатъ н4що за обл г Ькло на 1гЬколко огол*Ьли тЬла, или, пъкъ, — 
за даждие на царщината? Кое пб-напр-Ьдъ? . . . 

В&тр'Ь въ воденицата не влЬзнахъ. Боехъ се да не е гнило и дю- 
шемето, както б$ше изгнила ц'Ьлата воденица. Чухъ само, че едно ко- 
лело дрънкаше в&тр*6, но да ли имаше меливо и що мелете — това 
не вид'Ьхъ. 

Азъ се поспр'Ьхъ до заднята сгЬна на воденицата, току до скокътъ, 
отъ к&дЬто водата се вливаше въ позелен'Ьлия улей. Поспр'Ьхъ се и хвьр- 
лихъ ногледъ къмъ блиската околность, край имотътъ на д*Ьда Коля. 
Хвьрлихъ погледъ, казвамъ, но пе мислете, че това сторихъ, съ цЬль, 
да се наслаждавамъ отъ хубавата природа, или да пофантазирамъ край 
тумуленьето на рЬката; никакъ не. Азъ мдчно свивнувамъ съ контрас- 
тит* въ природата. Отъ одна страна, поразителната картина на нЪмо- 
тията и на сиротинскигЬ маки, а отъ друга страна хладната безчувстви- 



*) Продолжение отъ I книжка. 



64 

телность на тжзи природа къмъ гЬзи човйшки страдания! - 

НедЬйте чака отъ мене да ви описвамъ приятностьта на въздухътъ, бл*- 
щукането на л&катушвата вада, меризмата на приятигЬ тр$ви и п'Ья- 
нията на славеитЬ и другитб птици. Азъ малко разбирамъ отъ гЬзи ра- 
бота, та ва това мог* да сгр-Ьшд. Мог а да сгрйшж, казвамь, защото 
ако подкачек да ви описвамъ всичко на редъ, то едва ли ще пр'Ьммч* г 
за магарепшото тьрнье и татулата, за позелен^литЬ смьрдливи локви, за 
отвратителнит'Ь жаб и и гущери, що пълэ&тъ по гЬхъ, за гракането на 
досаднигб гарги, за омацанигЬ, полуголи дЬчица на дЬда Коля, конто 
газехж до поясъ въ смрадливата каль я — за дедово то Еольово ма- 
гаре, което пасеше философски по стьрнището, край воденпцата. 

Азъ хвьрлихъ погледъ да потьрса на около некого. Не видохъ 
нито баба Пьрва, нито баба Митра. ЛЬгнахъ по коремъ въ треволяка, 
ва да поотддхна. Б1дов ми мпого докривйло. Мислйхъ си: зашо ли в 
такава ела мащеха тжзи садба? Защо ли некому нровьрвл и бдвшпе, а 
некому — хичь ? Защо ли с* тие м*ки, патила и борби на този лъжо- 
венъ св г Ьтъ? И защо ли е тоя свить, ващо с& хората по него, като не 
с& еднакви нито колко животнигЬ въ своето проживяэане? На ли сд, 
божемъ, словесни творения, божемъ н'Ьщо иовече отъ добичетата, а пъкъ- 
тЬ, — черно патило! . . . Като б'Ьхъ задълбенъ въ такива неразрй- 
шими въпроси, стори ми се че чухъ чов'Ьшкн гласъ на близо. Поослушахъ 
се пб-добр'Ь и чухъ, че гласътъ иде отъ жъмъ гдеталака на вьрбигб. 
Отправихъ се къмъ вьрбитЬ и надникнахъ прйзъ силетенит'Ь клонове. 
Тамань на завоя на рйката, подъ брЬгътъ, видЪхъ и двйт* баби. Баба 
Пьрва стоеше, вагазила въ водата, и б* свила между ноги прйдникътъ 
отъ одьрпания си сукманъ. Тя дьржеше въ р&ка едва дьрвена малица, 
съ конто се буха мокрото пранье. Пр4дъ нея, на единъ камъкъ, б*хх 
свитн на кьолче н4колко натопени прйпирки, конто тя переюе. Долнята 
часть на сукманя, колкото една педя б* натопенъ въ водата. Ср'Ьщу 
нея, на другъ камъкъ, сЬдеше баба Митра. Тя сЬдеше съ наведена 
глава, почти щубгьрбавена. То'Ьжката сн цьржеюе въ рдка, но не по- 
шавнуваше съ нея. Баба Митра нищо не работеие; та и каква ли 
работа можешъ да очаквашъ отъ нейнигЬ старинн ? ... Па башъ и да 
можеше да работи, тя пакъ нищо не би пипнала тоя день, защото б4ша 
единъ отъ днигЬ на горещницигЬ, а пр*зъ горещзицигЬ баба Митра и 
игла не би удЗшала, па башъ и да виждаше съ очи. Отъ врйме на вр$мв 
баба Пьрва вземеше по едно парче отъ прйпирката, хване го съ двйтЬ 
си жилави рад*, потопи го въ водата, промахне нЬколко пдти, па го 
тури на камъкътъ. Слйдь това, вземе за края на дръжката малицата, из- 
дигне я надъ глава и плюсне съ нея вьрху прането. Правив го или го 
прйобьрне и пакъ плюсне. 

Азъ се промжкнахъ опппомъ къмъ тжзи сцена. ПрисЬднахъ задъ 
вьрбит* за да ме не видать и дадохъ ухо на разговора имъ. 

— „Оно така е, Пьрво, снахо. . . Зло, дё, що че му правишь, 
знаешь ли що те чйка? . . не можешъ зна. . . да би зная ль, що е 



65 

• 

рЗдеьлъ оня, Еога човйкь че умри, оно самъ би си ископалъ гроба, ама 
дё, Божа работа. . . у негови ряд* е вспчко. . . — що сака — това 
правн ! . . . Яла не, на, стрина сьыь ти, що е рйкълъ оня, родила сьмь 
те, на па сьмь жива.. . . Гссподъ не ма прибира, ... Не трйбвамъ, 
на живЪемъ, ете, на, за чьрнило ! . . . — Бре отъ турци, бре отъ бодки, 
бре отъ сиромашия, бре отъ ели хора, па на, на, ете, жив-Ьемъ. . . оно 
верь е за никое добро, ама видя се, така ми е било писано! 

Така разе&ждаваше баба Митра. Баба Пьрва тамамъ 6& дигнала 
малицата да ударн нраньето, но я спр4 надъ глава, впери очи въ стрина 
си и й каза: 

— Знамъ, стрино, знамъ; какво да не знамъ? . . .. На ли и я 
помнимъ, ама пакъ, на, ете, пие ме тука н^що, на, на сьрдцето! . . • 
Жаль ми е, криво ми е. Не стигна ли до сега, . . . хайде, да речемъ, 
у турни бйхме, . . . друга в*Ьра, на, сега на ли еж, баремъ, хрис- 
Еяне ? Па на зло. Що ни гонжгъ ? що искать отъ назе ?. . . Да ли никое 
богатство видохж, или на здравето ни завидохж? ... Не знамъ. Съ 
една слупетина сме остале; ти баремъ внаешъ съ какви маки сме я до- 
били. . . па и они знаштъ, та на ли еж тука расле, та и нея сакатъ 
да ни отямнатъ! . . . Заробували сме, що е р^кълъ оня, още отъ пе- 
лени, па баремъ сега, на старини, да имаме к&дЗг глава да подслонимъ... 
Хайде остави вазе, ами на ли имаме Д'Ьца. . . Остарйхме отъ работа. . . 
испр^бихме се, па баремъ гЬмъ да оставиме покривъ надъ главата. . . 
Зв4ръ, що е 8В$ръ, ете, мечка било, вълкъ било, лисица било, па и онъ 
тледа да найде кадй да подслони глава и да свие пологъ на рожбигб 
си: било ванара, било пещера, било каква и да е дупка. . . Та зеръ 
нашата слупетина е п'Ъщо повече отъ дупка ? ... Те на, вижъ, съ кракъ 

да я ритнешъ, и она ще падпе па сега, зеръ и отъ тука да ни 

нспадатъ ? 

Бато издума това, баба Пьрва поспр$ нраньето, исправи се пр4- 
гълтаа два — три пяти м&чничко, като да се н&чеше да пр&гытне съл- 
витЬ си. Азъ не видохъ на очигЬ и сълзи, защото б4хъ дадечко, но 
отъ прЪсшшалия и протънченъ гласъ, съ който изговори никои отъ по- 
сл4дниг& думи, разбрахъ че и да ги иеискаше, гб сами сд си пробили 
пять. Иалека сл г Ьдъ това, баба Първа подигна запрйтнатия рдкавъ на 
дЪсния си лакътъ и го доближи до очигЬ си. Незпаж дали се отри отъ 
потъ, или отъ друга никоя влага на очигЬ. . . . 

Баба Първа пакъ подзе: 

— Незнамъ, стрино; види се и това да е на посока.... на зло. 
Снощи тамамъ свалихъ постшПеигб отъ върлината, кога: що да видимъ? 
— Букумявка, пуста да опусгЬе, хвъркне отъ вършината — та на върхъ 
ид стрйхата : буууу — буууу ! Мене ме ц'Ьла търпки побихд ! . . . Пр4- 
сЬкоха ми се колената, схвана ми се гласъ у гърло — па ни г&къ! 
Чакъ поел* се посвЪстихъ манко .... божемъ подойдохъ на себе си, а 
оно ми хвърна, хвърва, подъ лажичката: да речешъ че змия ме захапа 
ш сърдце. Погледпемъ на стрЪхата, а она — тамъ. Зехъ вамикъ; тамъмъ 

5 



66 

да хвърлимъ, а опа: ха, ха, ха, ха! изсм* мп се и отхЬтё па кънто 
язътъ ! 

Баба Първа нозамъдча, ващото се наведе да земо друго пар- 
че отъ прапьето. Промаха го н него нйколко пжти въ вода, тури го 
на калька, поприбра между краката си прокисналитЬ поди и, като за- 
маха съ малпцата, паггь пастави: 

— А пъкъ сънпща, стрино Митро, съппща, сънища, — да иджтъ 
у пусти гори — страхъ да те побере !. . . Н&, като листо треперемъ! Ш- 
оная нош,ь ; у петъкъ ср'Ьщу с&бота, тамамъ срЬщу иървяя день на го- 
рещнпцигЬ, сънувахъ такъвъ страшепъ сънъ, д г Ька и сега #и се косата 

надига, като се сЬта хпчь не ме грЬе Това не мохе да баде 

на добро, та, кой що сака, нека мн рече . . . 

При тия думи, баба Митра поиздигна глава и хвърли единъ 
живъ погледъ кьмъ д'Ьдо Колювата стопапка. Тя разбпраше отъ сънища. 
Знаете да гп тълкува, та за това се заинтересува н приготви да слуша 
съ внимание. 

— Стори ыи се мене — захвана баба Първа — че сме като въ го- 
рата, ама не е гора, като гора, ами на, така, пусто, пусто, па тъмно, 
тъмно — иищо-со не видп. Издигна се една виядица, одна сирия; да 
речешъ че палата земля се търси! Н'Ьщо треска, ама така яко, та и у 
съне ми ушигЬ писнахх ! Ясеобърна, да видимъщо треска, а оно тонусе 
распукна пдашгаата. Гледамъ, св'Ьтна п^гцо, дълго, голЬмо, страшно, па 
хвърга искри, искри, искри.... на, така! — при това, баба Първа на- 
веде пръстигб си надъ водата. — Току наведнъжъ оиова се пр-Ьобърна 
на змЬй: съ огнени очи, съ рога, а пзъ устата и изъ посътъ живъпла- 
мъкъ — бучи, бучи. ... Я затворпхъ отъ страхъ очи . . . Кога поглед- 
нахъ пакъ, а оно станам д*а змЬя, па зех& да се въргагъ, да ска- 
чатъ да се сдървашъ отъ страхъ! Захванахд да хвърлятъ едрн ис- 
кри, пб-едри отъ шарановп люспа. Кога зърназъ а оно сЬка люспа се 

пр'Ьобърща въ 8мЬйче! Станахж много змМчета нопълпяха ц'Ьлата 

планина! Но едно врЬме, не зяамъ какъ, стори мн се, че на тия халж 
израстнахх чов'Ьшки главя, съ кървави очи, съ дълги язицп, исил'Ьзепи. 
.... Гледамъ, гледамъ: глави на познати хора! Кого да нозлаемъ? — 
Кмето, попа, Кузманъ кърчмарина, селския даскалъ, селскигЬ чорбаджии 

сжщо они, на: като чемясх прйдъ очигЬ. Гледамь но едно вр'Ьме, 

спустяахк се 1сьмъ нашата ведеиица. Какво стана — не внамъ, но и я се 
намйрихъ тамъ. Обяколяхж воденицата, па вех* да пъдзжтъ по нея, с&що 
кога г&сеяици налетжтъ на нЬкоя вошка. Чов1жо ми грабна внлата, па 
зе да гя пади, а они още повече пал'Ьтяхя, па на, така, отгори му, като 

гарвани на мърша! Опъ бй, бй, па малакса, та над на! Мене мн се 

завъргб свить, па п я падиахъ ! . . . Стори ми се, като че мо носжтъ на 
гробяща, божемъ мъртва, ама на, като ч^св зяамъ. Ясакамъда слЪзнемъ 
отъ носилото, а они ме натискать — едвамъ си поимахъ душата! Думакъ 
имъ: стойте да си земемъ платното, на ли съмъ го за това божемъ при- 
готвида — за иокровъ у носилото, а они вървътъ си, па не слушать! 



67 

Л се раснлакахъ, па зехъ да нмъ се молпмъ за платното. У раклата е, 
подъ ппщелкпгЬ, до новата аба, що я ляли валяхме .... они па пищо! 
Я се захълцахъ отъ плачъ; дожал* ми! Толкова годинъ да го вардпмъ 
ва смърть, а сега да ме копать у такпва дрипи. Какъ ще да се явимъ 
така тамоЪ... Остави срамъ, ами гр$хъ!... На, ще рЪк&тъ, п покри- 
вало н1*ма, като свито! Баба Първа се исправи и пспъшка. Па нея 
се стори, впди се, като че на яв'Ь пати това, що е сънувлла, та затова 
възджхпа така жалнс. Па, кое да си поодпочине, кое да сп припомни 
сънътъ, поспрЗг малко расказътъ сп, пообтегна съ нокригЬ сп пръсти 
косата, която б* се свл'Ькла пщъ очатЬ и, отри съ лакътъ потното си 
чело, посви пакъ влажния сукмань и продължи: 

— Нпе л'Ьтехме по облацитЬ, а они гясти, черпп нависнали! Па 
сё: на вълми, на вълми. Гледамъ: — н'Ьма эезсля, н'Ьма небо; всичко 

оповпто въ облаци По едно вр'Ьме ми се стори, че облацитй не с* 

облаци, а сЬнки човЗшпш. ВвичкигЬ бл г Ьднп, испити, съ облйщеии очи. 

дългп, распустпати коси, па не ст&иватъ, ами лет&тъ, като че иливатъ 

лъ вода! ВсичкигЬ, сё обвити въ сволгЬ мъртвешки покрова! . . Я се 
пакъ сЬтихъ за моето платно. Сакахъ да се пустномъ кхд г Ь водата, да 
отворимъ рагаата; знамъ го кад*Ь е: съ ржката съмъ сп го турила. Тамъмъ 
пружпхъ ржка, а оно — н'Ьма го! . . . Ш-натамъ пе помнж какво станахъ 

— забравихъ се! М/Ьркате ми се пр!,дъ очигЬ, като че прЪзъ мжпга 
гледахъ нашата воденпца! Гледамъ: надовдевода, надойде — до стрйхата! 
А она м&тна, мжтна; па бързи, бързи, сжщо като низъ улей. На върхъ 
на стр г Ьхата се покачилъ онъ у — едавмъ се държи. Водата надд* и 
-стр'Ьхата, подхвана п него до колена, до поясъ, до гдрди, до гуща! . . . 
Зе да се дави. Потъне, па го н'Ьма, н'Ьма, па пакъ исплява. А водата 
сё пде, сё пб-гол'Ьма, сё пё-ммна . . . пакъ го завъргЬ, пакъ потжна ! . . . 
Наведнъжъ, гл$дамъ у радетЬ си платното; моето си платното, това, д*Ька 
за покровъ! . . . Пустнемъ единия му край да се улови, а оно кжсо — 
нестяга! Наведемъ се надъ самата вода, — дръжъ- думамъ му, а онъ 
избл г Ьщп очи, па се хвана ва главата. Стори ми се, че главата му ее 
наду, като мехуръ, а вятрй: кипи, кипи — като г&рне па огънь! Меху- 
рътъ се изду повече, па се пукна! . . Взе да блика изъ него и-Ьщо, 
като че на огънь ври! . . . Блика, блика, па взе да тече въ р^ката. 
И рйката почървенЬ, стана ц'Ьлата кървава. Онъ взе пакъ да се дави, 
а мепе ке отвл г Ькох& сЬнкнгЬ, па и я литнахъ съ нихъ 

Баба Пьрва вастана съ наполовииъ издигната матица и така остана, 
като вдьрвепа. Погледътъ й бкпе вперенъ въ кеопр'Ьд'Ьлена точка. Дво- 
умЪше се и сама: какво стана отпосл'Ь? . . . Неможеше да си припомни 
лищо повече — всичко пб-нататъкъ й се пр'Ьдставляваше като у м&гла 

— неясно, неопр'Ьд'Ьленно Ннто можете да р*Ьче ча се в свьр- 

шилъ съньтъ, нито че не се в свьришлъ — п сама не знаете. Види 
«е че малицата й догЬгна въ р&ката, ващото сл-Ьдъ малка тя ж сложи 
«а камъкътъ, вьрху опраното. Това движене к свести н тя, като ис- 
дусна още една въздишка, добави съ щтЬмаленъ гласъ: — Такъвъ сънъ 



68 

не в на добро. . . — знамъ си я и сама, та що ли трЪбва други да. 
ми го каже. . . 

Баба Митра изслуша и посзгЬднята дума отъ- съньтъ съ порази- 
телно внимание; нито трЗшна съ око, нито пошавна съ пьрсти. Из- 
гледваше като че будна е заспала. При послйднитЬ думи на баба Пьрва 
тя се нрокашля, заплати глава и каза: 

— Видишъ ли що е, Пьрво, синко? ако има истина, сънпща, дЪка 

ижатъ Ама тоя сънъ срйщу сдбота не 8намъ що 

да ти речемъ, ама Господъ на добро да обръща 

Баба Пьрва 64 свьршила праньето. Оставаше само да го изц'бди к 
да го простре. Тя и&тбзна на брЬгътъ, хвана въ рядйтй си прйднята 
пола на мокрия сукманъ, изви го, ивцйди го и посл*Ь захвана да из- 
ц&жда опрапото. 

Баба Митра издигна глава, погледна у слънцето и взе да се под- 
пира на тояжката си, за да стане. Нито дума повече не продума. 

Азъ станахъ отъ м'Ьстото си и, пр^критъ отъ клонищата на вьр- 
бодяка, оп&тихъ се дйбнешкомъ въмъ в оде ни цата. Тамъ присЬднахъ на 
една полуод г Ьляна бука, види се, тъкмена эа новъ улей. Чу ми се гла~ 
еътъ на бае Гета; той приказваше съ д*да Коля. Колкото пб-наближа* 
вахх къмъ мене, толкова я раэговорътъ имъ ставаше пб-ясенъ. Поуслу- 
шахъ се и можахъ да дочуа само сдйдующитЬ равмЗшени между т4хъ. 
прикаски: 

— ЦЬло клади*, дума се, эагуби по край мене. Добъръ чов*Ькъ.си,_ 
на, що тр г Ьбва да ти ямъ хако ? Ама знаешъ ли, д4до Колю, добъръ си, 
братко, ама добро я'Ьма да видишъ! Кой годъ е правилъ добро — 
хаиръ не е видЬлъ. Оно си е така, отъ ка си е св$то свить! Мохе 
тамъ гор*. . . . н'Ькога. . . . Ама тука. ... на тая черната . . . хичь 
не чЪкай. . . 

Така говореше бае Гето и цвъкна пр4зъ здби, а д4до Колю му 
отвьрна: — Знаешъ ли що, Гете? . . . Имашъ право, така си е, както 
думапгь, ама н&, на ли, що е рйкълъ оня, думатъ: направи добро, па 
го хвьрли на боклука. . . 

Като наближихж къмъ мене, бае Гето ме съзр$. Той ми смигна съ. 
око да стана, посочи ми съ погледъ слънцето и каза своето „ хайде а . 

Аэъ си вэемахъ „сбогомъ" отъ д4да Коля, поблагодарить го, както 
можахъ и съ каквото можахъ, и се опжтихъ къмъ талигата. Не можахъ 
да вида нито една отъ бабит* на похождане. Д4до Колю, завьргЬ своята 
нещастна нога и се повьрна да ни испрати чакъ до пдтя. 

Като наближихъ до талигата и видохъ увьрзаното съ въже счу* 
нено дишло, эапитахъ бае Гета: да ли ще истрае по пятя. Вместо от- 
говоръ, той подсвирна излеко и дабави : хай, хай, — като у поща ще си- 
дишь — бади рахатъ. 

И да не искахъ да вЗгрвамъ на бае Гета, вгЬмаше друго що .да 
сторх, та за това се въскачихъ и намйстихъ въ талигата. Въскачи се- 



69 

я бае Гето, хвана юздит4 въ лйвата ржка, завьргЬ съ дЬсната своятъ 
камшикъ и извика патьртено: „дё в в е! а 

М'Ьжду свлото Сврачево и Вирни-Носб, почти на ср'Ьдоп&ть, край 
малъкъ едияъ потокъ, се скрива М'Ьжду два вира кьрчмата на Д'Ьда 
Пуня Мигалото. ДЪдо Пуньо е пришедецъ у казаха. Тамъ се засе- 
лидъ още у Севастополското морабе и се уженилъ въ Сврачево. Господь 
ну помогналъ, та си завъдилъ кое челядь, кое добиченца, посчукалъ една 
кошарка и я предназначать за кьрчма. която е известна по цитата 
окодность, тоже подъ име Мигалото, както и нейния стопанинъ. 

НЬма да се бавя да вн описвамъ дЬда Пуня, защото п н4ма нЗицо 
особно въ него. Той не в нито високъ, пито нисъкъ ; пито кьрвенъ, нито 
суть ; нито сьрдитъ, нито веселъ. Лицето му, като всЬко божо лищ, таг 
кова, каквото е р'Ькълъ Господъ да баде. Има, наистина, и у него нгЬщо 
пд-отлпчитедно, а то е че поспива повечко, че ходи тромово, като чв 
краката му се нальни съ крушумъ, че м&чничко обръща вратътъ си, че 
падко говори и много се провёва. ОсвЪнъ гЬзи свойства, дЬдо Пуньо 
имаше и още единъ навикъ да мига често. Каже ли нЪкоя дума, про- 
дума ли му н1жой нЪщо, види ли нйщо пзнепад&йно, той сё ще мигне 
по два по три п&ти бьрзо-бьрзо. Когато му се случеше по иЗжога да дьржн 
чаша съ вино пли съ ракия въ р&ка, той тогава зажумяваше съ л*Ьвото 
око, а само на дЬсното око шавах& югЬпачкигЬ. Ако ли му се случеше 
да пие вино изъ бъклица, или ракия изъ бьрдето, той тогазъ се пб-пр4дж 
лр'Ькръсти три пхти и до като клочеше въ гьрлото му, то кт&пачкитй 
я на двйт* му очи играшхя. Ииакъ, дЬдо Пуньо б'Ьше зарарзсяз* 
чов$чецъ. 

Б'Ьше вече стапало голтьмо пладпгь, когато бае Гето спр4 тали- 
тага пр4дъ дЬдовата Пуньова кьрчма. Пьрвата ср^ща ни направк 
едно едро, като теле, куче, което се спустна лаешкомъ къмъ насъ. Бае 
Гето 64 усп$дъ вече да распр'Ьгне коньегЬ, когато вратнята на кьрчмата 
Ч5в поотвори, за да пропустне само главата на д1>да Пуня. Отъ прЪми- 
жалия погледъ на дйда Пуня азъ се досЬтихъ, че той си е отаочивалъ 
на хладнинка, безъ да мига, т. е., искамъ да р4к& — поспалъ. СлЗгдъ 
главата, промъкна се и полото гЬдо на Д'Ьда Пуня и, тр*Ьповенъ още, 
протри съ ржка очигЬ си, проэина се, почеса чя задъ тилътъ п чакъ то- 
гавъ захвана да пристжпва къмъ талигата. 

Отъ разговорътъ, който се откри помежду моя талигаджия и д*Ьда 
Пуня, авъ разбрахъ, че гЬ се радватъ на едно доста интимно 
познанство. 

— Помози Богъ, Мигало! 

— Далъ ти Богъ добро и кода иманье, Пуякъ, отвьрна дЬдо Пуньо, 
вато не пропустна да мигне три пжти. 

— Н'Ьщо като вобъ, н4що катогсЬнце, ще ли има эа коньегЬ, 64 
Мигало? 

— Ехъ, може па и да се нам*Ьри, — ваза д-Ьдо Пуньо и пакъ 
адгна. 



70 

— А за пасъ н г Ьщо, такова до, знаешъ, речи го дб, като за по- 
хапване, ще ли имашъ? заппта Нуякътъ п обили з&би, като циганинъ,.. 
когато сънува бапнца. 

— Ехъ, та, оно, какво ще имамъ, на ли зпаешъ, хорутуваме го я г 
това не е, що е рЬкъ.тъ опл, гол'Ьмъ пжть, за да знае чов г Ькъ, че ще- 
нка мутершт, та па п да поуготви — отвьрна д*Ьдо Пуньо я, заедно 
съ своето мигане, ирозина со така юнашки, щото едшгь пЬтелъ, кой го ро- 
веше наоколо му въ пагрунапия торъ, подскокиа назадъ, вероятно като 
се опасаваше да го не гдътпо жквъ стопапииа му. 

— Ама какзо, току така, хпчъ, па лито, па това си е ? заппта раз- 
сьрдепо бае Гето, и добави: — това, шо го викатъ пплци, да р^чеме, 
яйца, да го р'Ьчезге, тоза-онова, баремъ хичь, зеръ, па н г Ьма? — Е, оно, 
далъ Господъ, ама, ете, па ли нЬма огъпь! отвьрна мигнишкомъ д г Ьдо 
Пуньо. 

— НЬма огъиь ? ! . . а дьрва н-Ьма ли ? . . . Р^ц'Ь н'Ьма ли? запита 
Бастоятелпо Пуяка п цвъкпа ир'Ьзъ з&би плюнката сд. 

— Пр-Ькьрсти се, бе, Пуякъ, ела да тя дамъ мал ко светепа вода,, 
— продума иронически д'Ьдо Пуньо, мигна, и съ едпа злобна усмивка 
додаде: -— у такава пекове огъпь правили се, бе, Пуякъ? Тя, аджеба, 
я вижъ, да н'Ьма н'Ьщо да тн шава, тукъ на, — и туина съ ср'Ьдния 
иръстъ на ржката си своя черенъ, съ което искаше да оправдае нуж- 
дата отъ светената вода за Нуяка. 

Отъ размЬнеиигЬ думи азъ си заключихъ, че сладкигЬ прикаски н& 
насищатъ стомаха, за това ръшихъ да се задоволж съ сухит'Ь закуски 
отъ провизпита, която имахъ въ талигата, а така сдщо да дамъ по н'Ьщо 
на моя талигаджпя. 

Аэъ се бЬхъ стъкмплъ въ едно пб-затуленичко мЬсто въ кърчмата. 
Д'Ьдо Пуньо ми дояесе вино п захванахъ да похаивамъ. Не се мина мно- 
го, чухъ лаенаето на кучето, отъ което заключихъ че нови гости ще 
дойдатъ па д4да Пуня. Моето предположение взлизе в^рно, защото на 
скор'Ь се отворихж вратата на кърчмата, за да пропуснатъ около десе- 
тина селяни, конто испълнпх* кърчмата на д^да Иупя. 

Изъ помежду всичкитЬ други, конто 64х& съ едпа обикновепна я 
скромна пр'Ьдставвтелпость, едипия б^ше толкова оригяналенъ, щото не- 
гожеше да не ирпвл'Ьче впиманието ми. Той бЬше пъленъ, едъръ човЬкъ, 
съ дългп р&п/Ь и дълъгъ вратъ, върху който главата му изглеждаше да 
е твърд г Ь слабо прикр'Ьпена, защото се постоянно клатеше. Косата и мус- 
тацит^ му б'Ьхж червени и изтръкнали, ктао свинска четина. Лицето му 
силно пспр-Ьпукано отъ сипапица, червепо и подуто. Погледътъ му ис- 
кривенъ и толкова подвнжепъ, щото нр 6*6 въвможпо да се улови; Обл г Ь- 
клото му, до край едпакво съ онова на друглгЬ селяни, но пб-ново, пб- 
спр'Ьтпато и пб-шарено, отъ което всЬки можеше да си заключи, че той 
в н'Ьщо повече отъ гЬхъ. Въобще, всичко у тогозъ човЬка бЬше, ката 
да нмъ говори: „това съмъ азъ, глдеайте ме! а 



71 

Тъй като аэъ б4хъ се наобйдвалъ вече, то пздЬзохъ на вънъ, да 
вида 1цо вървш бае Гето и да го попитамъ да ли позпата гЬзи селяни 
ж ввае ли кой е този, който взгледваше като Менторъ м^жду гЬхъ. Азъ 
намйрихъ бае Гета въ сжщото 8ло настроение, както б4ше снощи съ ку- 
мовата синджнрлия ракия. 

На моя въпросъ, да ли познава гЬзи селяни н знае ля кой е онзи 
червеиокосия иомежду гЬхъ, той ме взгледа полусърдито, нолувтренчеяо, 
като ми каза: 

— Мпого ти тр^бва, господине, да се братимишъ съ вълкъ п да 
зжицашъ мечка за кръстница ! . . . Непоэнавашъ лп че е хайдукъ, . • . 
яевиждашъ ля че влачи вьжето на вратътъ си? . . . И вместо да ми 
обясви пб-пататъкъ, той цвъкна нр'Ьзъ здби и добави: — дпшлото се 
пакъ раэсдабило, та ще идя да гледамъ да го поправж, па и копьетй 
тр'Ьбва да поискала, . . . оно, истина, добичета еж, ама па и такива пе- 
кове! . . и камъньет'Ь се пукать отъ жега, па и тая пуста муха, и4матъ 
мира хичь, хичь, хичь 

Съ тйзп думи бае Гето ме остави безъ никакви пб-пататашнп обяс- 
нения, и тръгна къмъ талнгата съ една тесла па рамо. 

Д*Ьдо Иуньо б'Ъше излйзълъ да подложи с г Ьно на коньегЬ: тогава 
видохъ че всячкит'Ь селяни бйхд. бинецп. Помнслихъ си да распитамъ 
д$да Пуня за воввт*Ь му гости, та дано отъ него узнаьк това, което 
ноя талвгагжия отказа да ми съебши. Тъй като оъ това врйме си пра- 
вяхъ дигара, то иодлежихъ табакерата си па дЬда Пуня, като му ка- 
захъ, ако пуши да си нанрави дигара. Д*Ьдо Пуньо мигиа два-три пяти, 
бръкна въ пояса си, извади една луличка, напълнп 1л и взе да вади 
огнивето си и прахань, за да хване огънь. Азъ го пр'Ьварихъ, драснахъ 
една клечка кибритъ и, като си запалвхъ цпгарата, подадохъ и нему. 

По тоя начввъ, азъ мистЬхъ да придобвш расположение™ на д4да 
Пуня, та тогава да прист&пд къмъ желаемата д'Ьль. И, наистипа, аэъ 
сполучвхъ, вавюто, сл'Ьдъ като запитахъ ва това, което ме интересуваше, 
той каза на момчето си да отпде въ кърчмата, и мене сыигпа да отидд 
подпрй му. Нпе не отидохме далечь, а се спрйхме па сЪнкя, задъ единъ 
купъ пл4ва: тамъ азъ сЬднахъ на единъ камъкъ, а той подви кракъ и 
присЬдна на землята. Сл$дъ това, понатясна съ палецъ огъныъ въ лу- 
личката, поднгна глава, погледна ме, и подзе: 

— Тия, щоме питйшъ га нихъ,ед Сврачовци, те отъ това село, н& 

— и поклати глава за да покаже съ носъ по направление къмъ селото. 

— „Повечето ел селски чорбаджии. . А оня съ червената коса, подутия, 
той е еврачовския кметъ. Името му е Божилъ, но казватъ му Клати- 
ератъ. Така си го внаятъ всичкит'Ь у казата. Той е пршпелецъ въ Свра- 
чево, но отъ кадй е дошелъ и дЬкашепъ е, това никой не знае. Щомъ 
се свърши морабето и си неб'Ьгахж турцигЬ, Езб'Ьгяй, и селския госпо- 
дарь, Мутвшъ бей, и Елати&ратъ осъмна една зарань въ Сврачево. 
Когито дойде, б$ше голъ като тупавъ и опинци н г Ьмашъ на ъраката си. 
Лутй се иасамъ, луай се нататакъ, прави, струва, — эамогна се. Отъ 



72 

какъ е дошелъ у селото, захванахл, да ставать обири ту тукъ, ту тамъ 
— по палата кава. Току гледашъ некому щукналя воловегЬ, другиму 
откарали во нбколко брави овци; некому разбалв коша съ храня, дру- 
гину обралв покжшнина! . . . да се чудишь и да се наешь. . . По одно 
връ-ме, гледаме го, захвана да сн издига гласътъ пб-якичко, захвата 
като да вапов'Бдва, да ваплашва ! . . . Лео некой ну ее поопре падко, 
или ну рече по никоя права аакардиа, току видишь ел'вдъ день -два, я 
ну яЬпо подпалили, а ну кошара нагорали, я ну никое бравче отъ да- 
назлжкъ щукпаю .... да сачува Господь! Не се иина много, селяпетЬ 
аахванахж да понадушватъ. . . . Казватъ на джандарнето, а она глодать 
у вемлята, па мжлчжтъ. ... Не ноже, назвать, нищо да ну сторктъ, 
ващото билъ тр-Ьбвалъ на началника. . . . Достъ ну билъ. Оближи се съ 
попа, па на, така ё, — при това, д4до Пуньо показа сблнжени показа- 
леца н сръдиия пърстъ па л'Ьвата си ржка — . По край попа, сблпжн се 
и съ даскало, па ■ я съ другитб чорбаджин, — се такива хора, Д"вка гн 
село мрази, аха не ноже имъ нищо, оти инь е у ркцйт-Б силата, па, 
впаешь, да те пази Господь отъ алия: свить — па се бои, па несн-Ье 
да шукне. Мина по едко врйне началнико изъ наше село, сьбра селя- 
нет'Б, па пхъ ръче: „или Божила ще изберете за клеть, или друго не; 
това сакамъ отъ вазе, !ие му ннслете!" А селяяе се затаяле, 

па упреле очи у зеии, .. Обади се, истина, дЪдо Колю воде- 

ничарина, па дула на „А, оно, господине, като го та са- 

кашъ, та, па, що пи : о избараме? тура сн го санъ, като сн 

го пзбралъ, па пека а. .... А ако паташъ пазе, каза, пне го 

башъ и пепознавале д •ъ кхд'Ь о, ни чин е! Та па, иячма 

си нпе паши хора, казза, налко ли еж добри селяаи, я ги вижъ, на, 
цЪ.то село е, дуна се, предъ тебе! ..." Началнико поизгледа искрнво 
воденичарпиа, а Божялъ си ну каза ачикъ пр'вдъ всячкигв: „За тая 
дуна, каже, ще те накярамъ да се хапешь деветь пяти на едно и'бсто" 
И, папстнпа, каквото е подкачилъ, най ще го накара не деветь, 
аии деветдесеть пяти да се хапа. ... И така стана Божилъ кнетъ. Отъ 
ка е закметувалъ, пусто ну киетство останало, Д'Ьло село е пропищало! 
... Се па зло, сё на патяло, па не знанъ кадь ще ну излвзе края! 
Па не стяга това, анп пб-лани уйдурдише съ попа и съ чорбаджийтъ' — 
съ своит'в си — па и началнико тури гърбина, та правнхж, вършнхк, 
току по едпо вр'Ьие чухне, че искали да го изберхтъ и за тамъ, да ндв 
у София; па, ете, не стана. Никои казватъ, че таль ее сбярале хор» 
да урождать царщпната, та и онъ щълъ биль да урежда танъ съ нихъ, 
ана това никой не в'врва, та и кой ноже да пов'Ьрва, че царшиакта ста- 
нала ихгпячь да се урежда отъ такива хора, като КлативратъЧ Техко 
н горко п на тая царщина, дъка ще блде отъ него уредена. . . . Налв 
ти каженъ, що злини върши тоя човькъ заодно съ попа, оно не е и а 
нсказване, ана, добъръ е Господь. Па, кой знае, ноже и да га убив 
отъ горЬ, га да не нспати сиронашията, н така се в доста ншша !... 



7 



> 



Д'Ьдо Пуньовата луличка б'Ьше догор'Ьла, той я обърна, исчука не- 
нельта, поистри я извътр'Ь съ пал^цъ, вабоде я въ поясътъ си и, ката 
стана, оп&ти ев къмъ кошарата си. Слйдъ малко, /гръгнахъ и азъ къжъ 
кърчмата и пр*Ьзъ вратата надникнахъ и вндохь, че еврачовци се 6Ъхк 
досъгр'Ьдп отъ д*довото Пуньово винце, а Кгативратъ ораторствуваше, 
н1ицо. Всички го слушах& съ год-Ьмо внимание. Авъ дадохъ ухо на ора- 
торский расказъ, който мв заиитересува твърд'Ь много. Сврачевския кметъ 
расказваше па своигЬ съеедяпи за единъ свой подвигь, който той извър- 
шилъ въ вр г Ьме на сърбско-бъдгарската война. Този му подвигь, споредъ 
както чухъ отъ устата му, е помошалъ за да надвиемъ пеприятельтъ ; 
янакъ, ако не бя се заловилъ Елативратъ, веичко би бижо пропаднадо. 

(Сл^два) 



* 



Ношьта царува, тихо на вънъ е. 
Удици мрьтвп спмъ вапустЬди; 
Въ сладка почпвка жпвотътъ тъне: 
Сндтъ борби, грнжи, ядове, ц'Ьди. 

« 

Ангелъ небесенъ тихъ сънъ навява 
На клепки морни, на гжрди страд ни. . . 
Само тебъ, мисьдь, сънь не емпрява, 
Само ти нЬмашъ нокой отрадпи! 

Спи, що се ровишъ въ бевдни дъдбоки? 
Що будишъ скърбя съ плесень завита? 
Що буташъ въ сьрдце рани жестоки? 
Що отъ сънь дигашъ змий ядовити? 

Виждъ, на вънъ св-Ьти м-Ьсецъ омайни, 
Сладко васпадъ в сводътъ небесенъ. . . . 
Спи, или хвъркай въ мирътъ бевкрайни: 
Що се ти бъхтишъ въ тозъ ватворъ гЬсенъ?! 



Х-овъ. 



74 



ЗА ЧИЧА СТАЙКА 

Првкаява 



Миналото л г Ьто — въ края на юпий — една зарапь раишко отивахъ* 
да обнколж овеса ни на Дервишка-Могила : казваха ни, че го биле исно'Ьле 
жишки'гЬ, та рекохъ да вида, ако е фтасалъ, пб-скоро баремъ да го по- 
жънемъ щото е остало. 

Върв'бхъ покрай Нековитй върби изъ една л&катушка пжтека между 
нзбуялитй, кукурузе. 

Вр'Ьмето б'Ьше ясно и хубаво. Надъ мепъ тихо шумолйха лпстята 
ва върбето, излеко полюшзапи отъ утрепнкя в1>трецъ. Изъ т'ЬхнигЬ г&сги 
клонове чуруликаха веселнгЬ ластовички и игриво иодскачаха и църчеха 
немиршггЬ врабчета. Задъ върбето, надъ шпрокото роено ливаде, се рав- 
носеше кр'Ьхката щуЬсеклива пЪсень на леко-крплата чучулига — пьрвия 
и веразд'Ьленъ другарь на орача, комуто е зела и името. *) Покрай менъ, 
успоредно съ н&теката, кркволичше бпстра и студена вода, която се 
лровираше изъ високо израстлигЬ : лютика, дивъ гьозумъ и жебешко цв'Ьте 
и слизаше на дол* покрай нпвето и ливадето да пои и навожда изсъх- 
налигЬ и ожъди4лп кукурузя. Нейното пром4пливо бъбрепе сЬкашъ че 
се сглашаша съ пепр'Ькъсваното едпообразпо шушнене па дългигЬ куку- 
рузени листа. Помислилъ бп н!жой, че тя изъ пжтя си живо и бързо 
расправя на околния пародъ за патплата и историигЬ на своя баща — 
Балкана, и народа — дългоухия кукурузъ, влаясиата червено-стебла 
люлика, тънко-стръкото жабено цв'Ьте и ■ иаведенигб надъ нея жилавн 
върбови клончета, — ебкашъ, че еж се захласнале да я слушатъ и тока 
клюматъ своитй главп отъ очудване и си шушнатъ сЬко на своя евикъ 
за впечатлеиията, конто имъ произвожда тоя чудноватъ расказъ на вадата. 

И сичко туй се слива въ единъ ем'Ъсенъ, неодр'Ьд'Ьленъ шумъ, въ 
една приятна дисхармония, която поражда и пзвиква у чов'Ька сладки и 
приятии, но неяспи и неопр г Ьд г Ьленп чувства и желания. Вървишь, стж- 
пашъ равпом'Ьрпо покрай водата, дишашъ и гълташъ чистия и нр'Ьсния 
утрешенъ въэдухъ, гледашъ безцфлно на около си, слушать този сагЪсенъ 
шумъ п сЬкашь, че за ввщо не мислишь и нишо не чувствувашь, само 
сЬщашь, че ти е леко и весело на душата и забйл'Ьжвашъ, че краката 
бевсъзнателно те носатъ къмъ д г Ьто си тръгпалъ. 

Още пе б г Ьхъ изл'Ьлъ изъ л&катушппя редъ на Неповитй върбе н 
при края имъ възл'Ьзоха изъ р'Ьката възъ брйга еднк кола, патоварени 
съ торъ и тръгнаха иэъ п&тя. Възъ тора б г Ьха полбжени рало и оратенъ 
еремъ. Едно малко момчепце водеше воловегЬ за юларигЬ имъ. Пр'Ьдъ 
него нрипкаше едно жълтеникаво куче съ вирната опашка и токо се 



*) По иасъ — пирдопско — на чзчулиглта викагь „Орачъ." 



7* 

навождашо ту отъ самъ, ту отвъдъ пжтя да души ладугеровигЬ дупки. 
НарЬдъ съ колата вървоше единъ ср'Ьденъ бой чов*Ьчецъ съ остенъ про- 
Еарапъ папрЬкп задъ гърба му и обхванатъ съ едната р&ка надъ 
рамото, съ другата подъ кръста. Той вървеше полека и понакуцваше 
съ едина кракъ. 

Колата пе бйха далечъ отъ меде. Азъ позпахъ чов'Ъка. Той б'Ьше 
чичо Стайко. 

Чичо Стайко в чифчия и овчаръ — работи си свой мюлкъ и свои 
овце ел пасе. Той е много работенъ, кротъкъ и добродушенъ чов-Ьчецъ. 
Затова го и сЬки обича и тачи. Въ нослЬдийо вр'Ьме азъ сЬкога ежмь 
гледалъ на него съ особно уважение и за туй, че чичо Стайко е зачувалъ 
н удържалъ между синовегб си тази хубава задружность и общность во 
веичко, която сЬки обича и се радва, но конто се вече май изгубва 
мал ко но мал ко. 

Чачо Стайко има троица синове, отъ които двамата еж женени, а 
малкия тогава б4ше годёнъ. Гол'Ьмня пасе овцегЬ, ср'Ьдния работи съ 
колата, а малкия, който наскоро се б'Ьше прибралъ отъ солдатл&ка, 
виждахъ падни съ дюлгерпгЬ по работа, надпи съ воловегЬ; чича Стайка 
мъ внаехъ, че само си нарежда момчетата и нагледва дома добитъка 
я градината. 

Едно вр'Ьме чичови Стайкови живйеха въ нашата махала въ една 
стара грухиала кдща съ гЬсенъ дворъ и съ малко с&дове за добитъка. 
Аэъ ги знамъ и помня още отъ тогава. Тй жпвйеха хубаво и честито 
— имаха р'Ьдка зговорь помежду си, но 6&ха на язетъ съ добитъка въ 
оная гЬсиотяя. 

Сл'Ьдъ освобождением, чичо Стайко купи па края широко мЬсто съ 
хубава бахчия и градина. А слЬдъ дв* годинъ, за очудваие па сички 
комшие и познайпици чичови Стайкови, които го миатЬха за нищо чо- 
вЬчецъ, той вдигна едпа висока п хубава двойна к&ща съ повечко стаи 
и съ широки зимници, поел* си направи и отлукана голЬмшка, струпна 
си около п другя еждовни п сега чичови Стайкови си жпв'Ьятъ па раз- 
слабъ я слобода въ това хубаво ширине. 

Азъ не б4хъ се отскоро срйщалъ и сприказвалъ пб-отблязо съ чича 
Стайка и съ синовегЬ му, но мнелйхъ си сё, че гЪхния животъ сега 
е од^е пб-честптъ и пб-эа завижцане, отъ колкою б-Ьше напр-Ьди, когато 
живйеха въ нашата махала. 

— Добра стига, чичо Стайко ! го поздравить азъ, като го съети- 
гнахъ. Той 6$ ме съгледалъ, та се б'Ьше повъспр'Ьлъ да ме дочака. 

— Дадъ-бо -добро, чичовото! И добъръ ти часъ! ми отвърпа той 
лолека и провлечено, както сЬкога си приказва, и тръгпа наредъ съ мене. 

— Буклучецъ ли карашъ? 

— Буклучецъ зеръ. Ще ида да прЬорна нивето таме на Бучумъ, 
та рекохъ съ едина захметъ баремъ и буклучецъ да откарамъ. Е, че и 
ливата тр*Ьбва да се тори, пакъ и огъ дома купището тр'Ьбва да се 
тр$бя: вали иде веке врЬме за вършидба! Ами ти? 



76 

* 

Азъ му казахъ кхд г Ь отивамъ. 

Той побутяа воловетб съ остена, викна на кучето, което б4ше зело 
. да се завръща и да се р&мже къмъ менъ и зафана пакъ : • 

— Аэъ щ'Ьхъ, каже, да та попитамъ, да ли са прибра уйчо ти 
Петко отъ София. Нали му пасемъ овцегЬ, та ще му искамъ да ни даднв 
житцето, д4то ни са па да. Свършпле сме го, па рекохъ, ха давно са 
поприберне отъ тукъ отъ тамъ още, та до н'Ьйд'Ь баремъ да ни искара. 
То ще са купува пакъ, безъ к} г пило не ще се размине, ами да не в 
баремъ отсега. 

— ВДма го уйча Петка, отговорихъ азъ. Сл'Ьдъ петь шесть дена 
му се над'Ьяме да си доде. Ами 

„Ами нема купу вате жито?" щ*Ьхъ да го попитамъ, па замълчахъ 
и само го погледпахъ зачудепо и като въпроеително. 

Азъ знайхъ чичови Стайкови за з&можни чифчие. Толкова мюлкъ 
иматъ и толкова душъ работятъ — мисл'Ьхъ, че и продаватъ заере. 

Чичо Стайко като че разбра какво мисл'Ьхъ, та самичекъ ми отговори 
на недоисказаното питане. 

— Истина, каже, коджа нивици имаме и сё ги работимъ, и добр* 
ги ужъ работимъ, па ни — нестига ни сё, ето двЬ три години става 
сё купуваме. Пб-лани града го уби; лани ужъ бЬгае добро вспръво, на 
напоконъ нали легпа, п&къ нащо са не доби. Сега вече както еж добрички 
нивето, ако ги зачува дядо Господъ, ще са завакса, — ама ё, че сега ще 
са прикупува. Па що е, ние и съ добитъка много харчимъ ваерето. Отъ 
зимаска два чувале ако умелемъ за назе си, единъ чувалъ ще умелемъ 
на ярма за овцегЬ и воловетб. 

— Ехъ, гледай си работата, чичо Стайко. То Д'Ьто с& повечко 
душь, па се докарало та и добиченца има повече, тамъ и храната се 
харчи повечко, и случи се нйдни та и не достигне. Ама то пакъ отъ 

. друга страна се заваксва. Току ти и момчетата да сте здрави, чичо Стайко, 
та друго е лесно. 

— То е така, джанжмъ; ама чакай да видимъ, че и съ здраввто 
не сме дипъ добр*. Момчетата гЬ нищо, здрави еж, ама менъ ма веке 
не бива, ептенъ ма не бива чичовото. Грухнахъ отъ припкане и ударяне. 
Не мога вече. 

Чичо Стайко нацстина се видеше доста грухналъ и отпадналъ. Той 
си е вече и доста прйкаралъ човйчецъ, че азъ отъ какъ с&мь зелъ да 
помна сё такъвъ си го энамъ, макаръ, че косата му отъ скоро е зела да 
се посрйбрува. Н<> пр^зъ есеньта ипр'Ьзъ зимата азъ го б'бхъ видвалъ 
здравъ, силенъ и пръгавъ. А сега съвсЬмъ други. Па и куцането съ 
крака го правеше пб-отпадналъ и оклюхналъ. 

— Ами какчо ти е на крака, та понакуцвашь н'Ьщо, чичо Стайко? 
го попитахъ ааъ. — Н'Ьщо да не си го я убилъ я? 

— И не питай за тоя кракъ, чичовото. Сбръкалъ ежмъ са съ него, 
та не зпамъ вече и какво да права. Кой знай отъ що и отъ какво би 

* тая н&пасть ! Здравъ си бЗжь, иЬмаше ми нищо, па прйзъ ыесницнгЬ 



77 

токо её да ма поболва тукъ бута. Азъ испръво го не зехъ за нищо : я 
съмъ го пр'Ьдежалъ, си помислихъ, я н т Мде съмь го натрътилъ я : той и 
самичекъ ще си оздраве. Минаха са н'Ьколко дни, мина са неделя — 
крака не минува, ами си сё. повече боли. Зехъ тогава да го налагать съ 
одно друго — каквото кажатъ женягЬ — п&къ не мпнува. Сё повече 
ей боли. И ужъ б'Ьше само бута, па токо зё да си ма боли цйлата тая 
страна (чичо Стайко покаэа съ ряка отъ лйвото колено пагоре до подъ 
слабинигЬ). И отъ ср'Ьдъ месници та и до сега питать ли ма да ли съмь. 
вид'Ьлъ б*лъ день. 

— Я гледай, я гдедай ! Ами че какъ така отъ толкова вр'Ьме да е 
тоя кракъ и да не мине. То ще да е я вЪтъръ, я накъ — кой знае 
какво ще да е ! Ама то ще пр&мине токо, ти са не грижи, чичо Стайко. 
Вне питайте сё, то ще му са намори лика и нему. 

— Не внамъ вече и дЬка да питамъ, чичовото. Нали ти казвамъ: 
сичко що рекоха, туряхме, нищо не помага. Сё си боли. Гледатъ ма 
хората, че и ходя ужъ насамъ нататъкъ, и връша едио — друго, ама 
какъ ходя и какъ връша — сами си энамъ. Добре съмь ни — крака и 
и боли и ни — сё са трае; ама като сбдна, или нощи като легна — 
ехъ Боже ! Че то отдй са вематъ тие болки и какъ се истрайва. Надни 
като си легна вечерь и зашиба така страшно, помисля си, че не ща и 
да осъмня. Па се мине нощьта, осъмне са п&къ, и стегна са пр*Ьзъ деня 
и да ходя, и работа да върша и — .То какво ми са ходи и шътр^е, 
душата ми знае, ама н$мъ що да се правя. Е, че сичко на менъ гледа. 
Тр-Ьбва да са припка и да са шатре, па макаръ душата и на и&тя нМд& 
да ми изл'Ьзе. 

— Ами че при тие момчета, чичо Стайко, какво та е намерила 
сега нужда, ти хичъ и да са не трепешъ и съснпвашъ съ работи, ами 
сё дома да си сЬдишь и болката само да си гледашь и вардишь. Па и 
бегъ тая нужда ти трйбва вече да се пора слабишь и да си отпочинешь 
отъ досегашнигЬ трудове и грижи. 

— Е-е-ехъ, чичовото! То на други бапщ> дЬто нищо не ел на- 
правило зарадъ Д'Ьцата си, е дадено да са раслабатъ на старость и само 
да си почивать и да си добруватъ. А азъ защото съмь си съсипалъ 
здравето на младо вр'Ьме да са ударямъ и да чал&щисвамъ за тйхъ, 
трйбва немй и на старость да не видя бйдъ день. Знаешь ли ти, че 
каквото са съсипвамъ азъ сега и каквото си тегла днеска при тие мом- 
чета, въ живота сн не съмь го теглилъ? Знаешь ли, че да са не блъ- 
скамъ азъ за сичко и за сичко да не съмь азъ на срЗица, нашата к&ща 
щэ се разниже? 

Азъ остахъ да се чудя на това, което слушахъ отъ чича Стайка. 
НеговигЬ оплаквания ме туриха въ крайно недоумение. Азъ съвсЬмъ 
друго знаехъ и мисл^хъ за чичови Стайкови, а пдкъ тукъ отъ думигЬ 
на чича Стайка съвсЬмъ противною излиза. 

Еато знаехъ момчетата му, азъ не можехъ и Да си помисля, че 
яЬкога ще вида той тегло отъ гЬхъ и при гЬхъ. 



78 

Данчо — пай-гол1шпя му синъ — азъ го зиаехъ, че е такъвъ 
крота къ и простодушенъ челов'Ьчецъ, какъвто похоже повече да бжде. 
Него сЬкога сжмь сп продета вл я вал ъ като типъ па овчарь — по неговата 
безгрпжность, простота и папвпость. 

Цонко — средняя чичовъ Стайковъ снпъ — си 6% истина, малко 
пб-събуденичекъ и пб-отвореннчекъ още отъ край, а и огь какъ ходи 
солдатипъ още повече се отвори и съжнви, но сё си б'Ьшо и той кротъкъ 
л добродутпенъ мозгькъ. 

Малкия — Мито — азъ го знаехъ още отъ дйте : заедпо сме играло 
и другарувале. По своята простота и утикливость, той повече приличашв 
на пй-гол4мия си бая, отколкото на Цопко. Той б'Ьшо св*Ьнливъ и сраме- 
жливъ като момиче. Отъ есенеска, откакъ се е прибралъ отъ солдатлжка, 
не съмь се дипъ сприказваль съ пего, та го пе 8намъ какъвъ е сега; 
но колкото и да се е пзм'Ьпилъ и отворилъ, сб ще си има и напр*диитЬ 
чьрти въ характера. 

Добрпната и послуигаоста и па троицата е отпечатана и по гЬхнптЬ 
добродушии лица и открити погледи ; по това гЬ еж доеущъ па баша си, 

И азъ съмь си мислклъ, че само благодарение на тазя гЬхна добрина 
п пбслушносгь, чичо Стайко удържа и крепя у дома си тази хубава но 
р4дка вече задружяость и общяость. И ей ежмь си въображавалъ живота 
въ чичовата Стайкова кжща най-добъръ, а сампя чичо Стайко най- 
честитъ човйкъ. 

Его защо чичовигЬ Стайкови оплаквания ме крайно зачудиха. 

— Ами че какъ гьй, чичо Стайко? Запитахъ го азъ сл1здъ едно 
късичко 8амълчавание. — Защо да си сега па тегло? Азъ мнеля, че 
твоигЬ момчета както се сговорнп и каквито еж добри и послушни тр'Ьбва 
да припкатъ на сжд'Ь и сичко тие да вършатъ, а пъкъ ти само да си 
гя нарождать и да имъ се радвашь! 

— Е-е-ехъ, така тр'Ьбва, чнчовото ; знамъ го и азъ, че таг» тр г Ьбва 
п че така е хубаво. За такова н г Ьщо съмь и азъ пай-мил*Ьлъ и най- 
жъдувалъ на тоя св^тъ, Нали за това съмь са трудилъ и ударялъ до 
сега? И какъ съмь са трудилъ! — Здравето чакъ съмь си съеяпаль. 
Въ д'Ьлникъ, въ праздникъ азъ почивка не съмь знаялъ. Това — да влеза 
въ механа да пия съ некого половинъ ока вино — у менъ го не в 
имало. Азъ не знамъ били и да седна таме предъ вратняка да си ла- 
фувамъ съ п'Ькои мои екране. Сё са е припкало — кое съ водоветЬ, кое 
при овцегЬ, кое дома околъ добитъка — сё на работа да са намирамъ, 
Тоя добятъкъ и тие овчици нали съ припкане и гледане еж са вавъдиле ! 
Ами доде съмь събралъ да купа м г Ьстото иа края и да вдигна тие кжщи, 
знаешь ли, че отъ валъка, дЬто го рекле, съмь си дЬлилъ? И защо е 
били сичко това пестене и съсипване ? — Защото съмь се надЬялъ, че 
като нагодя сичко както тр'Ьбва, ще ми стигнатъ и момчетата, ще помаять 
вадружно сичкигЬ работи, ще подкаратъ сичко още пб-добр'Ь, — и азъ 
на старо време ща само да гя пар'Ьждамъ и да имъ са радвамъ на его- 



79 

ворта и на хубавия имъ животъ. За такова 1г6що сжмь са надЬвалъ авъ- 
Ама я да видимъ да ли го има сега у насъ това? — Н*Ьма го, н1ша 
го, чичовото! . . . 

„Като б-Ьха вб-малки и нЪмате, то са впка, нитцо още отъ туй, 
което сега с&мь нагодилъ и натъкмилъ, много пб-добр* са живйешв ж 
много нб-наредъ ни връв'Ьше работата, пб -както си азъ искать и жалЬехъ, 
отъ кол кото сета. . . 

яДоичо той вече отъ край си е поелъ овцетй и гЬхъ си внае. 
Цопко щомъ постиша, ее да ми помага съ воловегЬ. Малкия пакъ му 
на гсътЬмия сн бая помага околъ овцету, ту околъ насъ изъ дома приика 
и ни връши. СичкигЬ чалъщисватъ, сичкигЬ са ударятъ, и каквото ги 
наредя, на радо сьрце сё иослушватъ. А менъ ми драго като припкатъ 
и слушать тъй, та и азъ още повече приикамъ и пестя, още новечв 
навалямъ и са блъскамъ. И мисля си тогава: — ехъ, какво ще да в 
да ми ст и гнать и тропцата! Па да ги изженя и да ми доведать и три 
снахи! И кога ща развръта тогава съ гЬхъ една работа, та нид* не 
ще я има ! — Много хубаво п-Ьшо и за хубавъ животъ с&мь си мислилъ 
тогава! Ама камъ сега да се е сбзднало баремъ четвъртинката отъ това, 
което тогава съмь си мпслилъ! 

„Истина, и напоконъ отка постигнаха момчетата още повече, пакъ 
видйхъ добъръ животъ; видЬхъ що-год* отъ това, 8а което толкова 

МИСЛ'ЪХЪ. 

„Оженихме Данчо; невястата му се докара добра и послушна. Стиг^ 
паха и пб-малкит'Ь. Натъкмихъ азъ два чифта волове. Съ еднигЬ работа 
Цонко, съ другнгЬ кога азъ, кога Мито. Нарйждамъ ги азъ както сн 
внамъ и тне слушать, и добро сичко. И менъ ми #щ« нб-драго. 

„До доха и РусигЬ. Стана Българско. Купихъ азь на края м т Ьстота 
съ бах ч пята и вехме малко-по-малко да сгЬгаме и за градежъ. И радвахъ 
са азъ, че скоро ще се разслабимъ въ нова к&ща и въ широкъ дворъ. 
Кога токо веха Цонко солдатинъ. 

„Менъ ми са много сбръка работата съ него, ама отъ малко-малко 
пакъ я карахме наредъ. Ириготвихме вече того тр'Ьбва керасте за 
граденаето, продадохме и еднигЬ волове и две уничета, та вехме и 
ларици ощенко и дорде да излЬзе Цонко огь солдатл&ка, ние напра- 
вихме кдщата. 

„ Цонко се прибра отъ солдатлдка въ новата кжща. Следъ една 
година оженихме и пего. Доведе пи и той невяста — пръгава и работна 
невяста. И работата ни тръгна ужъ много добр-Ь. Натъкмихъ ги азъ 
п&къ два чифта волове, зехме да прпкунваме и ннвици, нанравихме и 
отлуканата и тамамъ когато мисл*хъ, че сичко вече съмь наредилъ както 
трЪбва, веха пакъ Мито солдатинъ. Ехъ, н*ма що! И това тр'Ьбза да 
са пр*кара. „Да наслужи веднашь и Мито, си мисля, па да са нрибере 
да го привиемъ и него, тогава вече ще са онрави сичко наредъ, ще 
дагодя и распореда вече сичко, както го мисла и както мя са иска; па 
ще имъ прЬдамъ сичкигЬ работи, а азъ ща тогава само да ги нагаждамъ 



> 



80 

ш яареждзмг и ще ея глед?» вече старосты**. Тага си нисза. Ала » 
яял'Ье така, 

„Оию не <И;иге ее иркбралъ Мято отъ солдатаькз, тжр*Ь свата, 
Цяивовяя д1>да, Шдиа га Донку жиразъ. Зё три-четира ннзг, дв4 хиваде 
я 50 — СО ояде. До то!ава той гал1>гаше се за обдото. едушапв сб 
юкшпо му кажа и ярпикаше д-Ьто го иар<»дж. Отка зё и раза, тово 
яафаиа иовечето пнговнтЬ си низе да реди и работн; па поледо-лека токо 
задана — п&дяе ли му редъ — и па вънва безъ мой пзннъ да пора- 
ботва, билб на туря си, билб и иа другн хора. И зафана отъ тука да 
еа н&кргява я растуря живота, д-Ьго азъ мислж да го перед*. Отъ тука 
мя грггяа иаяадъ, 

„Ксенесва еа лрибра и Мито. И годихъ го да са не губи насамъ- 
яататыа, Мисл1;хъ съ пего давпо н*какъ И4л1*земъ язь кривия пхть. Не 
в, ие можахме; още иб-вече са забатачихме; и сё си са забатачваме. 

„Ное той ужъ еднитЬ волове; зё да поработва съ гЬхъ; — ама 
яафана скгяеъ-тогисъ, подирать ли го, и съ дюлгерегЬ да походва. Дорд-Ь 
праиихме пив к&щата я отлу каната, той поработва съ гЬхъ, поработв& 
я яапокоиъ, и стаий си вече дюлгеринъ. — Отъ нролЪценъ той ми вече 
еитепъ зарйза воловотЬ и си тръгна сё съ дюлгерегЬ. Потегли си той 
башка на своя глава. Цепко колкото бЬше иб-напредъ, сега още повече 
аё да етърий отъ домашнигЬ работи и да си тегли на страна — да са 
ижча. Гол'Ьмия си глода овце г*, за друго са не грижн и не хае. И ето 
ти, че сичко са трупа па мене само, за сичко азъ останахъ да си блъс- 
камъ главата. Ама билъ съмь грухналъ, кракъ ма болело — не гледатъ 
тио. ОЬки своето гледа и еа себе си са грижи. И какво ще сторж да са 
ив съсипваиъ и да не влача сами? 

„Да ги пареждамъ, викашь. Ами кого ще няреждашь, като нйма 
кой да та слуша вече! — Едпо прЬме вечерь са приберехме сички дома 
съ вуЬме, па вомемъ, ир'Ьхоротимъ си какво тр'Ьбва да са прави заранъ, 
парод* ги ааъ кой какво ще връши, — и зараньта сЬкц отъ рано си са. 
вафата ва работата, И работата така връви на редъ. Тъй съмъ го мне- 
лилъ, чо ще да е с/Ькога. 

м Ами сега като съмь петименъ за такова нЬщо? 

„ Вечерь до и!жоо си вр*Ьмв сед* дома самичъкъ съ дбцата — гЪхъ 
ги и'Ьма иикакви. ГолЬмнн веке си е при овцнгЬ, малкия са залише по 
еришмеа, а нъкъ Доико са ваилосне на моста или нрЪдъ Ненковия 
вратиикъ, да си бъбре съ мжжегЬ, а накъ ти си ги чакай дома, — това 
дФто го ааъ най-иообичамъ и д'Ьто ликога не съмь го нравилъ. 

„Ирнбормь са вечерьтакъсно, легнатъ си, эараньа рано едина стая 
м си отива съ дюлгоригЬ, накъ другия, ако му речеть, че еди-какво си 
трМна да оа гвърган, каже тп, че на тоя и тоя билъ даль дума да му 
работи и ив можалъ да му расту ря хатжра; — а пакъ тя с*Ьди та си 
подай староста де! 

9 Н&, я дпоска, налй видишь — самичъкъ съ това д-Ьте отваждамъ 
да ир'Ьор* нмвето. То м вр*ме му е минало — ама вЬма кой, на мень. 



81 

об гаеда. Натоваридъ съмь и буклукъ — дв* работа гледамъ да свърша 

одведнашь. 

(Край въ идущата книжка). 



ИЗЪ ,Д<Ш88ША УЕВВА". 

(ГУ-та часть.) 



Въ царството на Фарфора. 

Вьрху единъ прйстодъ # отъ чисто влато, 
Обиколенъ отъ мандаришг, пр'Ьм'Ьненъ богато, 

ОЬди Ясновелможний Властелвнъ, 
Благопобйдний Вождъ, Китайский Царь, Небесний Синъ. 

И мандаринитЬ приказватъ умно 
За гард* важни работа, приказватъ сладкодумно; 

Но спорътъ е ва царя суета . . . 
И мисъльта му хврькна пр-Ьэъ широкигЬ врата . . . 

Царицата, Зората на Зорит*, 
Въвъ Фарфоровий сн кйошкъ, — храмъ веселъ на игрий, 

Шегува се съсъ нйколко моми, — 
Идете коприненъ шалъ н п4й, — и царчето кърми. 

И най-подир* тя нервозна става, 
Съ в*трилото сн маха, и на грижи се нредава . . . 

„ . . . — Защо се бави царя тъй, уви, 
Въ съвЪта си? . . Ахъ, тЬзи воронясани глави! . . .* 

Туй размишленье ядовито, см-Ьло, 
Набърчи белоснежною и лучезарно чело 

На царската другарка . . . Въ с&щий часъ, 
Въ Съв'Ьта мандарински гръмна господарский гласъ: 

■ 

ж ... — Въ благовъздушний кйошкъ царицинъ, д4то 
„Студений разумъ робъ е н*Ьмъ, а властвува сьрдцето, 

„Когато вакьснЬж въ тозъ СъвЪтъ — 
„Глубоки с* въздишкит* и грижигЬ безъ четь . . . 

„Отивамъ! . . . Съ махания на ветрило, 
„Царкинята ми нраща своето диханье мило! 

„Като зефиръ изъ райскит* мЬста, 
„Ос&цамъ благовонностьта на нейнигб уста! ... — * 

в 



1 



«2 



Високоученит'Ь иавдарггаи 
Цалунахж соещенпий прахъ подъ царекитЬ лапчини; 

А влибения властелинъ, засяг&нъ, 
Оп&ти се къмъ хубавия кйошкъ отъ норцеланъ. 



П. 

История на Българския Народъ, 

(ВидЪнне.) 

НаагЬрвахъ се въ едва пспхпческа полузаспалость, 
Обсаждаиъ отъ видения, потжналъ въ оиьртвялость ... 
И гледахъ обиталище на диви ввйрове, 
И слушахъ цЬлъ народъ, на крьсть увисналъ, да реве. . . 

И гледахъ хяляди глави на п&ртове набит и, 

И слушахъ изъ гроббвегЬ въздишки жаловита; 

И гледахъ плаппни отъ мърпш на д^ца, женя, 

Р&ки отъ кръвь, Геенски вихръ, бевшкенни зляни . . . * 

И виждахъ ср^щу Разума насочени етр'Ьли! 
И слушахъ безоолезнитб, безотзивнигЬ думи 
На Мадростьта, расклевана отъ хиляди орли! 

И с4кашъ земний миръ бЗГпъленъ съ мплиони Чуми; 

И викнахъ: „Що е туй? — и И чухъ отв'Ьтъ вср'Ьдъ плачовегЬ: 

„ — Туй е Историята на България, поете ! — * 



Ш. 

Моя „Паспортъ". 

Годвни — тридесеть и петь; 

Опасенъ пакостникъ (поетъ); 

Око лучисто, бистрогледно ; 

Високо чело; лице блЬдно; 
Попъстрени брадичка и мустацн; 
И някакви почтя особни знаци — 

Осв-Ьнъ сьрдце за правда жедио. 

Ст. Михайдовскя. 



33 



КРИТИКА И БИБЛИОГРАФИЯ 



НовЪйша история, отъ френската революция до дпешяо време, съставилъ 
•ло замените на професора Григоровича, Димитръ Д. Агура. 

Г. Д. Агура, конто прЬподава съ успехъ историята въ Софийската ижжка 
гимназия, убеденъ отъ личенъ опить, въ нуждата на единъ пространенъ учебнякъ 
до най-новата европейска история, съставнлъ е настоящия. При всдчко че сящт^г- 
вува вече, единъ, доста добъръ, съставенъ пакъ ио Григоровича, отъ г. Ст. Кос- 
това, г. Агура е намЬрилъ, че епохата на француската революция е прЬдставеиа 
пб-скратено я това му е дало поводъ да състави нова история съ пб-обшпрно из- 
ложение на френската революция. Г. Агура въ тоя случай се е ползувалъ главно отъ 
Е. Маршала. Макаръ и компилация, тоя трудъ, при внинателното иу разглеждапе, 
жзобличава доста тьрпелива работа, вЪщъ нохвать и добро владение прЬдгЬги у 
г. Агура. Той е усягЬлъ, при всичко че в черпалъ отъ неколко историка, да на- 
ложи събитията оть най-новата епоха на живота на европейските общества въ 
форма, раявитие, редъ съотв-Ьтственни на обема на труда му, както и на умствен- 
ната подготовка на ученицитЪ, за конто се назначва „НовЬйшата история и Едно 
отличително преимущества нейно е н изложенного историческите с&дбп на разните 
американски дьржави дори до най-посл^дне време. Това, заедно съ конкретиин к 
ясннй прегледъ на европейската култура въ XIX векъ, дава съвьршеннн вакрхг- 
лениость и пълнота на кяигата, иещо, което, до колкото нанъ е известно, лилова 
на другнгЁ подобии руководства по историята, съ конто располага нашата бедна 
учебна литература. Наложение™ на историческите събатия не е сухо и чисто 
научно, а живо, анекдотично и даже увлекателено; това е едно важно качество» 
Оъ особенно единство и пълнота е описана епохата на французската революция. 
Дек&де обаче, гая часть страда отъ прЪтрупаяость на подробности, повече отъ 
колкото би се изисквало ва осветление събитията; това бърка па хармонията между 
части гЪ, а на места строгата сврьзка се нарушава, както и хронологический редъ, 
чрезъ турянето пб-къепи събития предипбрання; така, напр. изображението Фран- 
ция при пьрвата империя (основана на 1804 г. и паднала на 1815) е вмъкнато 
'между погубванего на херцога Еигиенский (1804 г.) и третята коалиция (1805 
година), когато тоя обзоръ трЪбваше да стане ретроспективно само подиръ свьр- 
шването на империята. Периодътъ отъ Венский конгресъ до наше време е иаложенъ 
иного подробно, но и тукъ се забелезватъ нейде излишности или повторения. Така, 
маджарското въстание на 1848 г. два идти се расказва. (Виждъ стр. 161 главата: 
Унгурска (?) война, и стр. 177, главата: Народного движение въ Утария). 
• Очевидно, че г. Агуру нЪкаде е било твьрдЬ трудно да се справи съ извънредно 
обилния исторически материялъ, конто е ияалъ предъ себе си при съставянето ис- 
торията. Тези недостатки обаче не сх. твьрдЬ важни н не могхтъ да отнематъ 
въобще нигцо отъ достойнството на систематичното изложението. 116 биятъ въ очм 
расяасаностьта на слога и небрежность», крайната небрежность на язика. При 
всичко че единъ учебникъ не е едао литературно произведение и художественного 
изложение стой на вторя планъ сл*Ьдъ систематичностьта, точяостьта, конкрет- 
яостьта, но въ данний случай, прис&тствяето на купъ стилистически и грамастическн 
исъвършенства въ книгата, вреди доста на достойнството й и изобличава ако не 
едно недостаточно литературно образование у автора й, то поне голема н неои- 
равдаема поспешность въ мзработванмето й. Очевидно е, безъ да ни казва г-нъ 
Агура въ предисловием си, че той е черпалъ огь русски а фрап пуски авторн, 
. защото не само въ склада на речьта се вижда влиянлето ту на русски ялкъ, ту 



84 

на френский, но дори и въ неправилното написване собственнигЬ имена, като : Геберп* 
(името на френсквй террористу НёЪегк), Витгенштейнъ (вм. Витгенщайнъ), Полъско 
кралъство, и пр.; иди: Ринъ (вм. Рейнъ, но френскн ЕЫп) Лорена, (вм. Лотарин- 
гня). По н*кой лжть писането собственнигЬ имена става пъкъ свееводно, като: Нтъй- 
женъ, вм. Шшанъ, р$ка, Каролъ, вм. Еардъ. Тие погр*Ъшки, вероятно, се ддъ- 

9 както загатнахме и пб-гор*, на бързината на съставянето историята, конто 
е оставила възможность на с. Агура да бзде п5-вииматеденъ н яри пр-Ъвожда- 
■его оть русски, инакъ той не би пр'Ъвелъ: заработная плата: „заработана за- 
плата", (вм. надница, платка): раздтълался се . . .: „ра8Д*лилъ се съ. . . „(вм. рас- 
нравилъ се, вид'Ьдъ си сиЪткитЬ съ . . .); иодъ ПлЪвенъ: (вм. при ПдЬвенъ) ; ъору- 
чыаы „поржчилъ," (вм. заповйдалъ); а други оставить съвсЪмъ руски, като : выгода 
(вм. полза, облага), тртьбеание (вм. искане); заносчивость (вм. дьрзско високом^рие) 
1 нр. Тр*Ьбва ли да припишемъ пакъ на тая бързина и безбройнит* правоппсни 
грешки, или пъкъ на незнание ? Почти на всякадЬ сжществителнит* отъ мжжки$ 
родъ и съ членътъ си, въ именителенъ падежъ се пишатъ като въ винителень* 
като: „Фелдмаршала тръгна, (вм. феддмаршалътъ н пр.); илитова е станадо по не- 
вежественного и безграмотн-Ьйше правило на граматикптЬ на Т. Икопомова и Мом- 
чилова? Незнаемъ с&що защо г. Агура пише пощь п нъщь и ! Особенно буква п> твьрдЪ- 
много честь намира пр'Ьдъ г. Агура, който добросъвЪстно пише: стряляше, р/ъдъ* 
ышникъ, глтьда, сцгьни, полпяенъ и пр. Не стига, ами чуждитЬ думи безподезно 
жаводнявагь, като едно хунско нахдуване, всяка страница на историята н праватъ 
разбпрапето й невъзножно ва читателя, който незнае френски. Не стигатъ ли ни 
етотниитЬ чуждн и непотр'Ьбни думи, който влЪзохж въ него чрезъ канала на кан- 
целарнитЬ м на вЪстницитЬ, конто, щенъ-нещенъ, сдобихж у насъ право на гражданство, * 

ами ош,е и единъ учебникъ съ изгледъ на сернозность, какъвто е „НовЪшата 
История" да у величава съ нови барбарпзми фидодогическиятъ сиЪтъ, подъ 
който единъ день бъдгарский язикъ ще изгуби всяка физиономия и оригинал* 
жость? Ние никога не сме биле гЬсногледъ въ въпроса за усвояването чуждн думи, 
вогато тЬ се явдяватъ необходими за изражението на едно ново понятие,, 
илп на равнит* нюанси на една мисъль, на едно представление. Тогава тЬ еж бо 
гатство* Но ваква полза да обогатяване язика си съ иЬкакпи офензиви, режимы, 
ехеиедицищ сюзеренства, хегемоний, конституира, комаензации, н пр. и пр.» 
когато си имаме прЪкрасни бълтарки вместо гЬхъ? 

Още една б'Мжка, която имаме да направимъ г. Агуру, то е д*то не е 
можалъ да се вадържи на чисто историческа обективна почва, при изложението 
иосдЬднигЪ фази, пр$зъ конто мина отечеството ни отъ 6 Септенври насамъ. Тон 
ие пише нито вЪстникарска статия, нито тенденциозна повесть, а учебникъ по 
историята. А види се, забравилъ е това. Той остая твьрд* прозрачно да се видать 
неговигЬ личин симпатии н антипатии, и известна подобострастность. . На сжщитк. 
тие страници ср*щаме единъ пасажъ пъкъ доста безевязенъ, н който се евьрша 
съ баналенъ тонъ, еъвеЬмъ не подходящь на единъ учебникъ: „Отъ друга страна 
успФхигЬ на българското оржжие иодигна българското име и честь прЪдъ европей- 
ский св-Ътъ и спЬчели (за кого?) симпатию* и моралната подръжка па всичкн 
иросвЬтеннн свободолюбием народи, неисключая и русский, който дикуваше за 
СИОдукигЬ на братушкитты" 

Всичкитф тие недостатки, конто бя било лесио да се ноправатъ при второго» 
издание, немогжгь, обаче, да закриятъ другигЬ солидни достоинства на „Нов*й- 
шата История" на г. Агура, и ние отъ сё сьрдце я прЪпоржчваме и като учеб- 
шкъ, и като книга отъ твьрд* интересенъ н подезенъ прочить. 



85 

Паль и Дамаянти, индийска повесть, пр^водь отъ русски. София, 1890. 

Старата индийска епическа поезпя, съ която не отдавна се е запозналъ об- 
разований свить, радикадно се отличава отъ евронейското творчество по грана д- 
«остьта на изнислицата, по безпр'ЬдЬдностьта на полета на фантазията, по гигант- 
«китЬ образи и по невъобразинигЬ разх*рн на чудесното, което въ ней играв 
тдавната роль. Заедно съ това, една израэителна простота въ изражението, една 
чистота на фразата, едно пълно отсутствие на всякакви тъини иетефори и хилер- 
-боли въ слога, рЪзко я дЬлжтъ отъ античната европейска поезия, както и оть 
западно азиятската. ИндийскитЬ поеии въсиЬватъ главно подвизитЬ и славнигЬ 
даяния на юнацигЬ и царегЬ. Тие поехи, която еж несравненно пЬ-грамадни оть 
ЮиировигЪ, с& биле сыпити, както и неговитЬ, отъ устнигЬ придания и пЪсни на 
народа прЪзъ ц-Ьла верига вЬкове, додЬто най-посл* се сл*ля въ едно цЪло. Най- 
главнитЬ индийски епопеи еж: Рамаяна и Махабарата. Посл^дпята съетон оть 
250,000 стиха. Въ нея человеческий ележенгь повече прЪобладава и героятЬ, 
конто се подвизаватъ въ нея, иматъ пЬ-иалко божественни или чудодЪйственнн 
атрибута. Най-поетическиятъ и трогателенъ епизодъ отъ нея е на Наль и Дамаянти. 
Шлегелъ наиира, че тя по своята поетпчность и възвишенность стой на 
единъ редъ съ най великолЬпнитЬ поемп, конто притежава европейската литература» 
Тя е приведена на иного язици. На русски Наль н Даиаянти ииа клаенческн 
прЪводъ въ стнхове. На български тя днесь ни се поднася въ проза, во 
не се обажда нито кой й е прЪводачътъ, нито отъ кой русски прЬводь е при- 
ведена: печатътъ на пълна таинственность лежи на прЪдията коричка на кннгата. 
-За тая причина нЬма възможность да се провари точностьта на българския прЪ- 
водъ. Язикътъ ну съ малка исключения, въобще, е добъръ. ЦрЪаоржчваке тая 
книжка, въ нея българскптЬ читатели пръвъ пжть ще се вапознаять съ едно ек- 
аотическо, индийско творчество, което въ нищо не отстжпа на евронейското. 



Нервний вЪкъ, съчинение на П. Монтегаццо, професоръ на антропология?* 
въ Флоренция. Пр4велъ Ж. Д. 

Тая книжка, както и названного й посочва, се ванннава съ она психически 
иедугъ, исключително принадлежащъ на нашата съврЪненяость, продуктъ истори- 
чески на болезненно-напр'Ьжений животъ на новитЬ европейски общества, който ее 
яарича нервозность. Авторътъ, П. Монтегаццо, твьрдЬ вЪщо изображава сниптоиитй 
и с&щностьта на тая странна н всеобщо распространена болесть, разглежда при* 
чннитЬ й н указва на срйдствата на нейното излечение. Далечь отъ да ииа ха- 
рактера на чисто научно, или специално съчинение, киигата е написана съ твьрд* 
популяренъ язикъ, занимателно и апекдотично, така щото прЪдставлява досгжпенъ, 
■яриятенъ и полезенъ прочетъ за вейки единъ читатель — толкосъ повече, че ж 
язика на привода е доста чисть и гладъвъ. 

X. 



Приехж се въ редакцията следуюшдгЬ нови книги и издания: 

Дума, литературно-научно-политическо списание книжки УП и УШ редактор* 
ЙонвовъВладикинъ. Пловдивъ 1890. 

Нова гугсла, стихотворение оть Мирча. (1885-1890 г.) Пловдивъ Дружес 
-пенна печатница „Единство" 1890 Ц*на 1 девъ. 



«с 

4 

ПЪсни и сатири, стихотворения оть Хр. Еарапетковъ, Шовдивъ 1890 г^ 
Ц*на 50 стот. 

Искра, иллюстровано научно-литературно списание, година Ш, брой 1-й у 
редакторъ издатель В. Юрдановъ. Шуженъ 1891. 



/■ - 



Отелло, трагедия оть Шекспира, прЬводъ оть русски. 1891. 



СТОЛШПШЙ ТЕАТЪРЬ. 

ш. 

На 11-ий ноеиврий, сжббота вечерьта, се повтори Галилеи и яЬкои сцени на» 
нравихж пб- добро впечатление. Обаче н вторин, както и ньрвпй нжть, Стено Кон- 
даряно се игра преувеличено патетически; изражепията на ллцето и на очптЬ 
бЪхж твьрдЪ силни. Тъзп способпость ва улицетворяванье на страстны моменти,.. 
ноже да бжде твьрд'Ь полезна, но тр-Ьбва да не се остава да излиза пзъ-вънъ гра- 
ннцата. — Кардиналъть се дьржа съ достол4шпе, нъ това достолЪпие нон1шогапгь 
иинуваше въ такава надутость и надменность, конто ни се виждахж твьрдЪ силна 
н ва единъ кардпналъ. Мьртвото, испъчено стоенье на кардинала б^ше 
неестественно, а опова щЛчупванье бдвЪ при суфлерската колибка б* съваЬмъ. 
неугЬстно. 

НадЬваме се, че Галилей н*ма трети пжгь да се яви на сцената — ако св- 
ята, ще баде знакъ за гол'Ьио естегическо безвкусие. . „ Както казахме, Галилей 
е мизерна трагедия. НрЪдп всичко, н^ма ипкаква възможность ва зрителя да в*рва* 
че пр-Ьзъ тия 4 часа, се пзмпнуватъ 30 година и оть горЬ. Нъ този недостатъкъ 
на „Галилея" е най-нищожннй. По-важно е, че сюжетъгь е абсолютно недражати- 
ченъ: какъвъ драматпзъмъ може да има въ тихигЬ кабинетни медитации на единъ- 
ученъ? Каква живость и каква драматичность може да има въ астрономически от- 
ображения, пр^дизвикани тъй глупаво оть раскнащаньето на едно кандило? Не 
откязваие, че въ живота всичко това е възможно — защото животътъ е прЪпъд- 
нелъ съ случайности; не отказваме, че е възможно единъ Нютонъ да си е послу- 
хнлъ и съ падиньето на една ябълка, за да открие великия закоиъ за всемирного 
нритеглюванье. Нъ въ драматическото исвуство н1ша м-Ьсто ва случайноститЬ и не 
ноже да го има до тогава, до дЪто не се унищожи неговата сжщность и висота. 
И пека каже всЬкн за себе си, нЪма ли да му се види ужасно смешно, ако му- 
лрФдстав'Ьхж Нютона, сЬдвжлъ въ градината си, до една ябълка, за да види какъ- 
ще падне тя и да скочи взъ единъ пжть, и да вахване да разсхждава за иритеглжь 
вавьето на земята оть слънцето? ДългптЪ и скрити въ дъното на душата психи- 
чески процссси, конто създаватъ науката и откриватъ невидени крдгозори, не еж. 
еюжети за трагедии; а когато никоя невежа ржка накара актьора да деклаиира 
слива, което не се подава на никакви думи и което само се прЪжнвЪва, ннй то- 
гава можемъ само да го съжалимъ ва наираздно изгубепия трудъ, а не и да се 
въехитимъ. 

Още пб важенъ е другъ единъ недостатъкъ, конто не истича само оть сю- 
жета, а и оть неянанието на автора, или пъкъ оть нЪкоя негова тенденциозна, 
ц&дь. То е характеры^ на нЬкогашния приятель на Галилея, а еега неговъ врагъ . 
н отмъстятель — Александра. Той е духовно лице; той отмъщава на Галилея, 
ва това, че една нйкогашна иегова (Александрова) любовница, Марина, прЪдшь 
чата Галилея. И внаете ли какво е и въ какво съетоп това отмыпение? То е по- 



87 

*ече отъ зкЬрско, то е „зирга — зв^рско", то състоп въ систннатпческо прЬсдйд- 
ванье, отраванье на живота ну, отдалечаванье отъ него любимата ну дъщеря и 
мченяя безкрайна чр$зъ инквизнцията и др. Нъ по-добрЬ ще баде да оставишь 
сапя Аляксандъръ хладнокръвно да описва своитЬ злодейства и тЬхнитв но- 
тяви, ва да се уверишь, че тон е не само най-гол*иото „драматпческо" чудовище, 
яъ че такова чудовище не е ходило и по венята, както казва Лессингь за Ри- 
чарда Ш отъ Вапсса. 

Нека тбзи извадки даджтъ на четеца едпо понятие и за привода на 
кантата. *) 

„Тн знаешь ли Галилее, какво и$що е любовьта? . . . тжзи велика н страшна страсть? 
Прочее, това щастже, тжзи безконечна радость ни се в отяедп; лсиъденъ сьмъ, иринебрежеш 
сыпь 8а тебе, и отъ тогазъ сьмъ се закледъ да отиъстя а . „И моею отмъщенне е почнато мед- 
ленно сврншно, «а да вавадне ва тебе, като ц-блъ р-Ьдъ отъ безчислепни мочения и сьрддея- 
даюшмтв жалостм ! И помехе, за да бжда равенъ съ тебе, тр-вбваше да бдда и великъ, 8а това 
пршкарагь много лъ-тнн ноши ва учение, начерпать уиътъ си вадъ книгигв. . . облвкоть расото, 
иа да бжда достовгБренъ, за да привличамъ почести, и всичко това за да отжъстя." Нъколко го- 
дмня бЬхж заминали, отъ когато ти б-Ьше професоръ въ унивирситета въ г. Бнза, и завистьта 
люрастнала въ по-готвмъ размерь пом-вжду нретеидяющитв за мддростьта, по причина на твоитЬ 
отхритня, твхната противъ тебе ярость, завистьта, която се е хвьрлила противъ тебе, азъ я под- 
стрекать н ж разровить." „Отишелъ б'Ьше въ г. Натавия, гдвто б'вше пазначенъ професоръ, н 
люств въ Венеция, ва да представишь въ правител< твото твоя телескопъ; по анонпмното писмо 
до схдилнщето, те обвиняваше, че ти си открадналъ това открытие, и си стапалъ тогава опозо- 
рвнъ! Това писмо бите отъ мене.* 1 „И всичко това ле ститаше. Ти бвше честить съ твоята дъ- 
лцеря. Хвьрлить прочее безчестието лгБэкду тебе и иеж; вась раздълпхь за много годили, затво- 
рить я посль* въ манастиръ и се смьяхь съ сълзитб и!" „Ыаи-посл-Ь ти б'вше обвииенъ лръдъ 
тайната инквизиция като еретикъ, иодхеьрхнотъ на мжчения". . . „Кой те е обвинявалъ, кой те 
е лишить отъ нилвавнята и рядостьта на твоего чадо? Азъ! войто безмилостиво продъдхавать 
жоето отмъщенне! 44 „(Продълхава зверски). И зваешъ ли, воя бвше тая жена, която азъ оби- 
■чать, ва която се увтвкохъ па това преступление? Б'вше Марина!" Подиръ казва, че той иг. 
бить удушить, ващото при уиираиьето си, молила Бога за Галилея и сетиЬ му вапалва р&копи 
смгв, за да угасне сдавата му. Стено Кондарини скача пр-взъ прозореца, съ ножъ въ зхбигв, 
Збива го н сиасява р-вкопяситЬ, иъ въ това врйме Галилей умпра, вероятно отъ жаль ва съ- 
еинята си. 



Истинското искуство внзвисява и облагодява духа; копто е способенъ, нека 
вмвнся духа си и когато гледа това чудовище. 

На 29 ноеиврий, въ четвьртъкъ се прйдстави трагедията „Дъщерята на 
Раввина* 4 отъ X. И тя е отъ рода на Галилея, и тя е сълвообплна. Тепденцията 
И е да се прмирдлъ ухъ хрпстияпската и нпейската религия, нъ въ сущность 
лгвна никакво приннрение. и хрнстиянннъчъ и еврепнътъ оставатъ еднакво неспо- 
еобни да проиикиятъ въ царството на истшшата религия. — Нпй не сне твьрдЬ ре- 
«ингнозенъ, нито фанатически пародъ, та нт.иа инкаква опасность отъ такива пиеси, 
конто сх способни сано да рэздухать враждата между два народа отъ дв*Ь раз- 
личии религии. Нъ независимо отъ това, за искуството не е достойно да става ро- 
бння на религията или иолраво па една религиозна партия н да пропов^два раз- 
личие иежду гЬхъ, като ни рисува хрпстияип, колю се гпуп&тъ 01Ъ евреи и 
евреи, конто се гнуситъ отъ христпянп. А „ Дъщерята на Равпна е такава. 

ТрЬбва да заб'Ьл'Ъжпнъ, че въ това, както н въ сл'Ьдующигв нр'Ьдставленияо 
антрактитЬ б*хх твьрдв дълги: ний гаедахке вплнателио иа часовника сн, по колко 
траштъ ■ ако го каженъ иа читателитЬ си, гв н1ша да повЬрватъ: цъли 30 ни- 
иутн! А саната игра не траегае всЬкога и 30 минути, така шото публиката е при- 
нудена половнната вр*не да вагуби — на халосъ. Да оста в и мъ на страна, че туй 
е твьрд* голень дуксъ — ний българигв изобщо сне щедри кога се касае ва вр4- 
яето, — но то е и страшно досадително за ония, копто не с& навякна ли да стоь&тъ 
лразднжс 

Въ суббота, 24 ноенврий се пр-вдставнхх „Воденичарпгв" отъ X. Тъзн ко- 
яедвйка е една отъ най-сиолучдиво избранить пиеси, конто е представила тъзн 



1) Бръводътъ е посветевъ на Н. Ц. Височество Княза. 



88 

труппа отъ началото на своего сжществуванье. Ни! а удобряване не порадн н-Ькаквмг 
тудожественяп достоинства — тЪ едва ли ще се наг&р&тъ въ една комедия, въ конто 
жна толкова очевидна невероятности и невъзножпости, толкова искуственяо скроена 
н'Ьща. Не, ний сне доволни отъ неш, защото е остроумна и ващото по хубавото 
изиграванье надннна всичкитЬ наши очаквания. Ннй н не искано отъ театъра н ис- 
ку ството въобще да казва само велики и възвишенни нисли; нии обичане и онова 
искуство, което не напрЬга уиственнитЬ ни спли, което доставя истинскан пълна 
почивка. За насъ е неприятно да гледаме въ театьра само пиеситЬ оть рода на 
вдатната средина; пиеси, конто пЬматъ ни идейно съдьржание, ни остроумие; конто» 
съ една дума присниватъ и гЬлото и духа ни и накарватъ отчаянната публика да 
се прозЪва. . . 

Най-хубава бйле играта на г. Киркова, въ ролята на воденнчаря Георга» 
Еакто въ никои оть другигЬ свои досегашни „иснълнеиия," така н този пять той 
играете твьрдЪ отъ сьрдце. Ако не с& ни излъгали очитЬ н заключениям ни, 
този актьоръ се увлича иного отъ играта си, тон буквално се завладява отъ оная 
страсть, която прЪдставлява. Топи пять нии ясно вид^хме потъ по него. Туй нден- 
тифициранье съ нрЪдетавяното лице, ще ну гарантнра естественностьта на играта иг 
сикпатиигЪ на публиката, само трЬбва иного да внииава да не го заведе тб къиъ 
крайность и реалистическа аффектация, както и да не исгыцава силигЬ ну. 

На 2 ий декеиврий, неделя, нръвъ пять видЬхие въ българския театьръ 
българско произведение — Пенчо Кьрлежътъ^ комедия отъ Д. Б. Шишмановъ- 
ТвьрдЬ приятно ни е да констатиране това „нововведение", ако и да сие нрику- 
денн да отложпмъ нашпятъ рефератъ за саната конедия и за играта до тогава, ко- 
гато се прЬдстави втори пяль. В*рваие, че то н'Ьма да се вабави н че нашнтЬ 
читатели нЪма иного да чакатъ 

И на 9 дек. ииахие щастието пакъ да гледаме българско произведение. То 
б4ше драиата Руска, отъ Ив. Вазовъ. Макаръ, че спорЬдъ насъ тая драна не 
отговаря на всичкигЬ сценически и художественна искания н ние се страху- 
вахме за успеха и на сцената, но страховегЬ ни изл*зох& безосновни. 

Доста би спечелпла „Руска," ако се направЬхх въ нея нЪкоя съкращеяия, 
а особенно ако се испустнеше монологъгь на Ангела въ края на третий актъ, дЬто 
той нспраща Руска и дЬда Лулча — а той остава само за да си искаже моно- 
лога, ва 1шщо друго. На и хубавата игра иного знача; ииа пиёсн, сани по себе 
си слаби, конто обаче въ ржц'ЬгЬ на внимателнн и добри актьори, ставать твьрдЬ 
хубавп. Ний сме гледали и други нжть „Русска"; никои сценн, особенно убийството на 
Кдрджи Оснана, ни направихк пЬ-силно впечатление. Само единъ нонентъ въ „Руска* 
се изнгра този пять тъй чудесно, щото ннй не се надЪване втори пжть да вн- 
динъ въ този театьръ подобно нгЬщо. Този нонентъ е свнжданьето на Руска съ 
Ангела въ гората. Тань като по едно чудо актьоригЬ — г-жа Попова и г. Кир* 
новь — надминах* себе си. Съ иного нжка се удьржахне ний отъ ирЬхдасванъе, 
и оть сьрдце съчувствувахме на бурною ржкошгЬсканье на публиката, което (Инне 
едно отъ наи-заслуженнгЬ. Туй е прьвъ и&ть, д^то ний останахне въсхятенн оть 
играта въ този театьръ, безъ да иожемъ даже да си обяснннъ подробно д* се крив 
тайната на еффекта на тьзн сцена. Знаемъ само толкова, че снтуацията сано 
по себе е твьрдЪ еффектна, че актьоритЬ сполучливо прогЬннхх изъ единъ 
пять тона си и го направихж иеланхоличенъ и бол-Ьзненно-вдъхновенъ, като 
простирахд сано безсилно ржцЬ единъ къиъ други, безъ да се хвьрлькгъ жоиен- 
тално въ пр*ЬградкитЬ си, и тъй усилии до най-внсока степень нанр&жвнието 
на зрптелитЬ. 

На пр*дставлението прис&тствуваше и г. прЪзидентъ-жниистра н това 
присутствие на г. министра Стамболова, б*ше ноже бн, н прнчината на 
това, че актьоригЬ испустнахж въ четвьртия актъ една съвьршеняо невинна* 




89 

«фраза *). Казваие „ноже би а , ващото не знаеиъ, то ли в сжщинсвата при- 
чина, нъ ако е то, нпе намираие скруиулите на онезп кжсогледп политипи, конто 
ел иадравплн това съкращенне за съвсемъ неугЬстни. Пьрво, защото Алексаедръ 
вторя отдавна почина най-грагически и за него нема нивакво значение, да ли ни! 
викаие „да живее" или не, дали пиенъ за здравьето ну, или плачешь за негова 
ж&ченически край. . . Второ, външната политика нема нишо общо съ нскуството. 
ДунитЬ въ една драма се отнасягъ за л и цата на пиесата, а не ва зрителитЬ 

— т* ел свободни да бад&ть на съвьршеиио противно нижние. Твьрде кдсоглЬдн 
политнцп наричаме ний онпя, конто ел направили това > съкращенне ощеи затоза, 
защото считаме за к&согледство този техепъ страхъдане сташ&тъ неприятии илк 
това техно померенпе, да станжтъ приятии. То мирише изобщотвьрде много на низско 
поклонство и угодничество, а до колкото познаваме нпй душите на силннгЬ „пра 
сего," — не огь практика, а оть Шекспира — туй е за тЬхъ наи-оиразно н ная- 
противно; то е за гЬхъ много по-иротивно оть всека дръика и смела речь на 
-единъ неопитеиь драскачъ. Ако г-нъ Презндеитъ-мннпстера е вабЬлезалъ, каква 
честь иу е наиравепа, той требва горчиво, нъ пр*Ьзрителио и съжалително да се е 

. уснихналъ, че тъй злЬ го разбирать. 

София, 15-й Декемврий 1890. 

IV. 

Седемь дена слЪдъ предстзвлеипето на п Руска и , — на 16-пй декемврий, се 
'щИщставп Докторъ Калевъ оть Леронжа и следъ това настжгтп една дълга пауза, 
«дннъ видь зиненъ сънъ за българското театрално искуство. Оть частя тьзп пауза 
<5в налагаше и оть силнитЬ студове, конто посетихж столицата и цела Българня 
н които правехд физически яевъзножно, вито да се лграе, пито да се гледа. 1 ) 
За жалость обаче, дирекцията на театьра не умЬ да се въеползува н оть врекето, 
когато студовете поослабнахж, — втория и третий день оть коледннте праздоицш 

— и тъй лиши столичиия свЬтъ оть всЬко сериозно забавление пр*зъ празднн- 
цнте, а бЪдната актьорска касса оть почтенна сума приходи. 

Съ наст&пваньето на новата година, захвана да функционера оперното от- 
деление на трупата и то въ хубавото ново зданье на Славяиската Беседа. НнК 
желаехме да следимъ и развитието на бадащата опера, нъ, уви, съ нашиятежькъ 
арсеналъ не можемъ се пздигнж. до ефирните, сюблимии вясоти на музякалиото ис- 
куство. Немане сила само за едно : да прЬмълчимъ нашето мнение за операта, ако 
и то да не бжде, ноже би, приятно тамъ, дето требва. 

Насъ лично този опить за създаванье на опера ни радва и не радва. Защо ни радва, 
явае всЬки но себе си. та н1ша нужда да го казваме ; ше стига да обадимъ само, защо ни 
яерадва. — Ако се ежди по навалицаха въ пьрвитЬ две оперяй представления, то 
чгграхьть оть това, че столичната публика нема да се заиигересува н да посЬ- 
щава операта, ноже за сега да се счита безосновенъ; особенно като вземемъ прЪдъ 
видь това, че операта се посЪщава не само огь българн, а н оть (20—30%) 
чуждеици. И при всичко туй, операта си остава жалко преждевременна. Такава 
ще баде тя въ нашите очи и тогава когато, би показала по-вече успехъ н жн- 
«отъ, нежели пб-старата й сестра, драмата 1 ), защото успехъть е димъ, оплата нн- 
вога не е право, а червенината ва бузитЬ редко е* нризнакъ на вдраво тЬло 
душа. . . Да, успехъть, този всемирепъ кумиръ, е ефеиеренъ димъ на олтаря на 



*) Тъвн фраза е въеклиданието на Ангела : „Пня ва здравмето на велики русса царк» 
ааогь избавитель!'' 

1) Това печално втвщо не е иевъзмояеио, защото за операта еж доставенж въняшш еажн 
ж ножа да се доставить още, а за театъра до сега сне се задоволявалн само съ саяораелм. . . 



I . ♦• • 



90 

на сл*лата фортуна, конто рЪдко вижда оппя идеи п д*да, прЬдъ конто потонет- 
вою стон кол1шопр*клонно. . . 

Но не е тун главното. — 

Похвално е да се създаватъ бьрж-Ь-бьржЪ ех шЬИо много нови работа, но 
още пб-похваляо е да бжджтъ гЬ пЬ-малко, за да «мать пб-здравп п пбтрайнд ос- 
бовн. . . Да се нагьрбншъ едновр*Ьмеино съ дв*Ь трудна задачи, ще р$че да риску- 
вашъ да не иснълишаъ достойно нпто едва. . . Бьрзнп интеллектуаленъ градежъ 
стой вьрху такава п'Ьсьчна основа, вьрху каквато стощтъ много отъ столичнитЪ 
градежв. . . Не е здЪ да се вьрви и тукъ но старою, но мждро правило: поп 
тиШц вей. шиНит. На м1>сто онера н театьръ стигаше само онера, ила нб-добрЪ 
само театьръ, защото ва онерата н Ьна да бвде кжено нито подиръ дв1ц пито |по- 
диръ петь годанк, а за театъра нпкога не е рано. Тьзи опера, обаче, хоже само 
да цоврЬдн на драмата, защото ще раздвои интереса и ще привл'Ьче вьрху си ония 
грижн, конто трЬбваше да б&д&тъ посветенн на драмата. За жалость, симптоми 
отъ подобно галенье на операта, ний 01Ъ сега още виждаме и можемъ само да скьр- 
бинъ, че за драмата не е направено още нищо и че е поварена на сплп, спо- 
собии да я убнятъ въ зародиша и. 

Но нека се вьрненъ на нрЬдмета сн. Ш-гор* казахме, че огь 16 декемвр. 
1890 г. наст&пя зимний сънъ за нашото театрално искусгво. То;ш сънъ трап тъкмо- 
единъ мЬсецъ. И когато въ вторяикъ, ич 15 януарай 1891 г. злочестото театрално ис- 
куство пакъ се пробуди — за да убие АсЬня, то на нагаия омаянъ взоръ се стори, че- 
то съ с&щия кинжалъ прободе себе си. . . Дано поне неговата рана не бвде тол- 
кова емьртоносна. . . 

Втори пять въ хпвота си виждаме ний на сцената В. Друмевата драма, 
„Иванку, убиецътъ на АсЬня", конто най-често излазя на българ ската сцена. 
Льрвня пять приди 8 годнпи я гледахне, като юноша, въ пьрвото, дьрвено 
вданпе на Народного Събранне, сжщата вечерь, когато слЬдъ полунощь нламна 
и иагорЬ — ужасенъ спмболъ на бхд&щпгЬ еждбини на Българпя. И каква 
огромна раалика между оная фатална и сношната вечерь, между нашагЬ то- 
гавашни м сегашпн чувства. Съ таенъ сьрдеченъ тренегь чакахме ний тогава 
вднгането на вавесата, за да се отдадемъ на еды о бескрайно въехищение, а сега, 
спокойно еЬдЬхме на иЪстото си. Тогава всЬка дума караше сьрдцето на нб- 
енлно да туптн, а сега хладно и скептически носрЪщахие охканията на ге- 
ронт* и геровнпгЬ. Наистина, ним н сега сЬщахяе, какъ настръхвахх космягЬ 
ня, когато Иваику всрЪдъ нощь влиза въ царскитЬ налатп, за да нспълни пък~ 
ленната си цЪль; ний и сега чувствувахне, какъ замръзваше кръвьта въ жилигЬ. 
ни, когато нещастната, слабата Ас&ньова дъщеря Мария, нолуд'Ьла, пде при 
гроба на баща сн съ вьрзани ряд*. Но юношоското очарование оть фраяигЬ на. 
трагедията и нейпигЬ слабости, бЪше изчезпало безвъзвратно. И актьоритЬ б-Ьхх 
се погрнжплн да ни лишжтъ и отъ посл^днитЬ хубости на нпесата и да обьр- 
натъ насладата въ и&ки — за нась и, (което е ио-важно), за цЬлата публика. 

Играта б*ше лота; всичкптЬ актьори отъ начало до край, играх* фалшиво; 
а АсЬиь и Иванку нграхж даже несносно. Хубаво игра само г. Кпровъ своя 
Драгни и една нелозната дама, съсЬдка въ театъра, иного уместно исказа жела- 
нието, да се явяватъ слугитЬ, а не господаригЬ. Иетьръ се игра сносно, даже 
хубавпчко, поне въ сцената на нрощаваньето, дубликата р&кошгЬск& п извика 
актьора, г-на Сдавкова. Заедио съ ржкошгЪсканьего до нащигЬ уши се донесе и 
лодсвиркванье. Обаче нито аплодираньето, нито подевпркваньето бЬхд напъдно 
ааслужени. Да се обяснпмъ. Г. Славковата игра въ сцената съ АсЬня, не б*ше 
же естественна, т. е. не 6*ше фалшнва, нъ тя не б'Ьше психологически в!фно. Не- 
говин тонъ б'Ьше все едпакъвъ, когато Петьръ трЬбва да влЪзе бодьръ п веселъ,. 
н постепенно, подъ влияиието на братовото сн настроение, да си изм'Ьнява тона. 
ОсвФнъ това, той не трйбваше да си дьржи лидето закрито до края на сцената 
— каквото и да пише за туй въ книгата, а да остави поне часть. отъ пего не- 



1_ 



91 

■акрнто, за да юге зрнтельтъ да видп на лпцето ну ьсячката мхка на едивъ 
оклеветенъ брать, вснчката скръбь на една благородна душа. Петровата роля е 
«эффектна, (както я много другн роли въ тая неестественна трагедия), нъ и тя 
века гол'Ьно нскуство, особенно тамъ, дЬто Петьръ тр'Ьбва да докаже, че владЬе 
Палата лестница отъ скърбнн и отчаянии вцшн. Да заменишь психический жавотъ 
съ жьртво стоенье е твьрдЬ лесно и не иск& никакво искуство. — Колкого за под- 
свнркваньето, ако предположим^ че е прилично п позволено, че не е плодъ на 
лчна ужрага, а на благородно негодуванье, то ноже да бжде уместно само тамъ, 
д*то нма преувеличено, невежественно п&ченье и кравопье, а никакъ тамъ, д^то- 
жнпсува верность.*) Нъ въ сцената на гробнщата топ игра лошо, както всичкитк 
други. 

Едва часть отъ внната на тъзи лошавина, мясдпмъ, че д*Ьжп вь неунйлото 
распрЪд'Ьлеппе на ролитЬ, което ни доказва, че началствага на театъра още не 
с* изучили повЬренитЪ гЬмъ актьорски сили. Може бя и нпй да не сне провик- 
вали още въ индивидуалноститЬ на актьориН, но сне твърдо ув^рели, че ако г. 
Каваковъ играете от. Ивана (само безъ некаква аффектация), г. Лоновъ — Исака, 
а г. Налбуровъ Иванка — тогава съ по-налко м&ка ще можете да се сЬдн 
въ театъра до 2 ч. 30 н. сл-Ьдъ иолуиощь! А сега? — Исакъ б-Ъше твьрдЬ важенъ 
ж тежъкъ, н*щ,о несъвм'Ьстино съ подвижния и трескавъ характеръ на Исака, както 
им го пр'Ьдставлява Друмевъ. Това противоречие между актьора и автора оти- 
ваше до тамъ, че г. Налбуровъ стоеше спокоепъ иди пъкъ жирно крачеше; когато 
казваше, че той трЬбвало на врЬдъ да тича. Може би тъзи тяжесть да е нЬ-съ- 
гласна съ характера на едипъ п'Ькогашенъ севастрократоръ и архонтъ, но тя 
протнвор'Ьчи на характера на Друневия Исакъ. — Отецъ Иванъ тр-Ьбваше да се 
дьржн иб-старешки — и да говори тежко и пй- авторитетно.**) А Иванку! Пий не 
вожемъ си пр-Ьдстави н'Ьщо пб-изопачено, пй-неестественно огь тъзи игра. Петимни 
бФхие да видимъ поне еднаъ ако не вЪренъ, баремъ естественъ моментъ. А Тодорка, 
жакго да не в*рваше всЬгога, че ще стане царица, та само по пЪкога съ свЪтнали 
очи ъоеореше на баща си за туй, а когато не говороше, б1дое спокойна като статуя. . .. 
Мария не се игра дошо, но тьзи актриса иърае на единъ манеръ всичкигк си 
сернозни роли. Само сграстнитЬ монепти — напр. тукъ сцената сь Иванка — 
сх хубавички. Полудата й у „Иванка" бЪше, въ сравнение съ полудата у 
Ижиния, доста хубава, но за да бхде хубава, тр'Ьбва още трудъ. Ной, колкото 
яож&хме, казахне й, какъ се лудува. 



*) Нне никакъ не моженъ да се съгласинъ съ това иквние на уважаемия си сътрудникъ. 
д-ръ Крьстева. Неверною игране на единъ актьоръ е иакъ гьй лоию, както и щукувелича- 
его и нев-Ьжественното п&чене и кривепе на сцената; и пьрвото и посл'вднятв са фалшивн 
в еднакво би васлужвали неудобрението на една взнскателяа публика — което неудобрение въ 
молвой случай обаче не тр'Ьбва да се искавва въ такава ръика форма. Впрочеиъ, както по тая точка, 
мъй ж мо много други взглядове н твьрдения, исказани въ настоящата и въ пб-пр-вдншнитв 
статям за Стодичния театьръ, вне не моженъ да се съгласимъ наиъляо съ г. Крьстева, н не сне 
мсм сЪквдв солидарни съ него но въпросн, конто тон третира и сади съвсЪнъ отъ субективна 
педна точка. Нне даваме гостоприемсгво на тие статпн, като ги считаме, че служить ва про- 
буждане ннтересъ у насъ къмъ пскуството, както и за насьрчване м упдтваяе на самото ис- 
куство. Ред. 

**) Яме заб^лвзваме, че г. д-ръ Крьстевъ, е пропусналъ да се сире повечко върху нтрата 
мса от. Ивана (г. Поповъ), конто, споредъ насъ, (нпе се улучихме на това представление), игра съ 
доста чувство, смелость и увлечение. Тоя актьоръ притежава цвнни качества на сцената: сво- 
бодно дьржане, високъ гдасъ н добра дикция. Ток доста добр* пръдставн отца Ивана, м би го нр"вд- 
еаижлъ лр4»въсходно, ако да не о^Ьше нналъ толкова живи движения и пьргавина, несъотнвствуюпдш 
жа възр&стьта и вваннето на отца Ивана. — При това, отецъ Иванъ, конто е едннственната силиа 
ж оснйжающа фигура въ цЬлата драма, става най-поств отегчптелснъ — не но внната наг. До- 
жома, а но безконечнитв си декламации и повторения, конто би било добр* да се поскратяватъ, 
умно, разбира се, отъ апьорнтв. Ред. 



92 

Но какво да кажемъ за невидиния, но вездес&щъ актьоръ у Иванка? Какво 
да кажемъ за суфльора? Не внаеше ли той, че актьорите еж икала единъ ж'Ьсець 
врене да си научать ролигЬ, та могдтъ и безъ него? Или да не иисли той да ваг 
доводи публиката новече отъ санигЬ актьори? Нека знай той, че ний ще еже 
крайно доволни, ако чуване саио по единъ п&ть всека фраза, а не по два-три 
пжти, както тогава. . . Публиката плаща за едно, а не за две представления к 
не иска нищо даромъ. . . 

Д-ръ К. Кръстввъ 



ЕДНА ЛИТЕРАТ7РНА НЕДОБРОСЪВБСТНОСТЬ. 

Въ 1-та си статия за „Столичная театръ, а ний править бележка на Ижиния, 
че си закривала лицето съ рхце; наший „изобличитель" казва, че туй ставало 
съ цель да се прнвлече внинанпето на публиката, за да не подсвирква тя на 
Жулио — което ний като критякъ, който управя „боговдъхновтння поетъ* 
требвало даже да одгадаемъ. — Никога ие сме инади претенцията ва тол- 
кова голема проницателиость, и сто годпни да живеемъ, пакъ неможемъ одгада 
такова нёщо, а ако го е отгадалъ некой отъ публиката — осв*нъ тъви вжтрешна 
публика, конто го е иадждрила — то нека се обади и ний тьржественно ще од 
откажемъ отъ всеко писание за театъра. Нъ етрахъ ни е, че никой гений на света 
нема да отгадае това кещо, даже и ако бЬше истина, кано ли пъкъ когато, не е ^ 

истина. — Ний немаме обичай да беспоконмъ публиката съ реторически въпросж, 
нъ този пять сие прииудени да я попитаме : има ли ионе единъ атоиъ вероятность въ 
тъзи искжлчена мпсъль, че — не въ София, а въ евтьта — има актьоръ, който 
съзнателно би си развалилъ играта, само ва да не се развадя играта на единъ 
други, чуждъ нему актьоръ? Напротпвъ ц1иий свить внае, че оная змия, 
която носи нмето зависть, живее най охолно въ актьорскигЬ сърдца. . . А онак, 
който се е оемелилъ да хвьрли този прахъ въ очигЬ на публиката, който тъй 
нагло се е подигралъ съ всЬка „вероятность," и нретендира да верване дужитЪ 
му, той требва да ие е поставилъ читателитЬ си по гор* отъ последняя идиотъ, 
който още не е загубилъ способностью да различи болото отъ черного. 
И неговата последователность е по вече отъ удивителна — тя е смешна: наб 
напредъ се иска отъ насъ да бадемъ евьрхчеловечески проницателенъ, а сетне 
чистосърдечпо ни се поднася дети нека измислица, за да поверване въ нея. — 
Закриваыьето на лице го съ рдцЬ е най нищожната отъ всичкигЬ грешки, конто 
бехне забелезали въ тъзи актриса; ний сме я поменяли само еп раввапк, ващото тя 
твърде лесно може да б&де отстранена както и наистиаа отдавна вече е отстранена. 
Нъ миого по голема важность бкхме дали ний на ония грешки, конто решаватъ» 
чждбата на една актриса: нейното неумело представление на нолудата и друга. 
Нъзащо ли тъй скоро се е исчерпала остроумната апология на нашпя „критикъ а ?Защо 
не е обяснилъ той и тъзи грешка съ подобна изгнила лъжа — любовьта на Ижиния 
къмъ Жулио? — Уви, не е завидна садбата на тьзи актриса, която е имада не- 
щастмето да бжде защитена по този глупавъ начинъ, толкова по вече, че тя не е 
нмала нужда отъ защита. Нпй сме я удостоили още въ пьрвата статия съ такнва 
хвалби, щото за по-голЬни тя ни да ли ще лахти; ний еже нарекли нейната игра 
въ най-страстния момента чудесна, която е заслужвала да се аргьхласне публи- 
ка™, а по-надолу играта й въ II акгь — масторска. Наший беспрнстрастенъ 
критикъ не саио че не ще ноже да ни посочи нпто една подобна хвалба ва наганя 
^братовчедъ," г. Костова, нъ и не е ногълъ да каже ни една добра дума за ак- 
тьорите, на конто сне „вадили очигЬ, защото не били въ роднински евръзкк 



1 



93. 

съ насъ*. Ако нашето пристрастие е такова, щото и единъ специаленъ клеветникъ 
да не ноже да каже нищо лротивъ него, то кои зяае, да ли нЬма вгсЬкп да ни 
аавяди за него. 

* 

Питать нн иежду другого, какво ли ще баде даденото отъ насъ (? !) значение - 
на дуната талантъ, когато наричаме г. Костова талантлнвъ актьоръ и казване, че 
не изигралъ хубаво ролята на Динитракя. Ней би посъвЬтвали този господину 
конто нн дава този въпросъ да се поучи иалко. Ако ли не ноже той да разбере, 
какъ единъ чов'Ькъ ноже да баде талаятъ и да не играе хубаво всички роли, ний 
ну вавиждане на тъзи способность да се прЬструва — защото невЬрване, че ина 
чокЬкъ, който да снЁе да взехе писалка въ ржка, а да не разбира даже това нЬщо.... 

Казва ни се по нататъкъ, че сне писали панашрикь гну Костову; конто иска, 
ноже да го нарйче ода н хиинъ и пр. — туй не ни ннтересува. За насъ пна важность, 
еано вънросътъ, вЪрно ли е онова, което казване. Този почтенъ г-нъ, който ни е удо- 
егоилъ съ вниианието си, не е унЁлъ да каже нищо иротивъ нашит* дунн за 
г. Костова. Онова, което се казва за негова Жулио, е съвьршенпо криво, нъ даже 
х да предположишь за едва нпнута, че е право, то иакъ не противореча нито на 
одна наша дума. А не тр*бваше ли той, како „беепристрастеиъ изобличитель" поне - 
на една наша хвалба да противопоставп едно порицание, ионе на една наша б*- 
хЬжка ва н^кой другя актьоръ — една хвалба? Инакъ ноже да се иам'&ри никой, 
който да се усыяи въ благородството на неговата цЬль. . . 

Нъ ний се приблнжаваяе къмъ една невинна негова клевета, причинена чр*зъ 
една невинна лъжа — че сне били братовчеди съ г-нъ Костова. Братовчедството 
тргЪбваше да ваведе клеветника въ садилището, нъ най прЪдпочегохие да го на~ 
{гЬчсиъ лъжещ пр*дъ лпцето на ц*Ьла България, вместо прЬдъ 10 души въ сада. 
Нека ее оснЪди той сега, да откаже, че е лъжецъ и то такъвъ, конто си ина. 
ясна, подла цЪль. . . А кол кото за съквартяранството, той ила право; то е едничката 
истина въ дЬлото ну „съчинение". Ще чакане за напрЬдъ, когато похвал пнъ любезния 
иену атьоръ да издири други нЬкоя, напр. домашни причини и да ги подпесе на. 
пубдиката. То ще баде твьрд-Ь благородно занятие, при всичко че налко прплича 
на ннзско шпионство. Ани ако бихне попитали ний този г-нъ, той защо го хвали, 
съ какво право казва, че г-нъ Костовъ бнлъ „ц^лъ Под колеси пъ? ц — Той ионе не е 
неговъ „братовчедъ!" А не нисли ли сл*дъ гЬзи свои дуяи да каже, че Костовъ е 
бездаренъ актьоръ? Ако ли пъкъ е съгласенъ съ насъ по този въпросъ, то защо 
е нисалъ съчинението си? Да не е саио за упражнение? . . . 

Втората клевета е още по-безсъв Ьстна. Огъ голЪяо великодушие къмъ насъ 
той е испустналъ всичко, което пе ну трЬбва и е цитиралъ ты! : „Жизненна нужда 
ина театъра отъ единъ режиссорь съ 8000 л. годпшиа плата. и И той е въ правото 
сп да цитира тъй, защото инакъ никой не ножеше да угади, че ний искано да. 
бадеяъ режиссорь. НашнгЬ дуии ето каквп б&х*: „Една жизненна нужда ва този 
театъръ ни се вижда да е единъ истински режиссорь, който да стоя на висотата 
на вадачата си и да пна нуждниттъ знания и нуждната оаитность. . . ц „. . .Нъ 
въ всЬки случай единъ добъръ режиссорь, който да баде и истински актьоръ ще 
баде гол'Ьна благодать ва театъра; той ще ноже да оцтьни актъориттъ, да иосочи 
и отстрани бездарнитщ нъ легка иолеъка да въсаитае ио-млади сили. Да се 
жертвуватъ 5 или 8000 д. за едно такова лице, ако тръъбва и може да се до- 
стаей то отъ вънъ, ще биде тъй на ж&сто, щото сунната ноженъ да считано 
мщожна." 

СеА какъ да нарЪчеиъ г-на ЛЪвичарова, като се е показалъ такъвъ д$ви- 
чарь? Даваие ну право санъ да си иабере инето, а ний ще ну каженъ, че той 
нхн не разбира какво чете, или пъкъ е твьрдЪ либераленъ въ въпроса ва честно- 
стъта. Нъ какво ли го е накарало гьй искренно и правдолюбиво да се заинтере- 



г 



и 

-сува за рсжиссорстзэто? Да ля но слада и това кътъ неговата задача да защити 
ояенравдаяата невинность? Или съвсЪмъ по друга причини?? . . . 

Позволете сега на свършвенье, гнъ противниче, да побЪседувамъ сердце- 
откровенно от» васъ, лице съ лиц*, за да пе чуагь злнгЬ езиця, какво ще Вк 
каж&. НедЬпте масли, че Вашего пясаиье н ж?ландето да се сраз» съ Васъ не 
е накарало да Вн отговоры*. Не сте Вий противнику какъвто азъ бихъ ся желалъ, 
за да иснятамъ слабягЪ ся силп. Да унпщожк едянъ дЪввчарь, нйма да на до- 
става ня слана, ни удоволствяе; те не накара само да плачж надъ печадннгЬ 
останки. Праро да Вн кажя, ВашагЬ орхжпя ся твърдв тяни, и Вий сте въ 
дъното па душата ся добъръ чов*Ъкъ — азъ знаж тв^рд* добр-Ь, че Вий ста 
одно повинно ор&дие. И Вашата неспособное гь да оклеветп чисто но българскн не 
доказва това. Ваша га лъжа, колкого и злобна цЪль да нага тя, яакъ е твърдЪ не- 
винна. Менъ ме пе очудва, че стм не оклеветала въ двЬ три н&да — не, очудва 
не, че това става едвамъ сега, когато у нась е тъй лесно да се оклеветн 
всёки Нь на пъпрогп. 

Този огговоръ, прЬднзвикапъ отъ Вашата клевета не е само за Вась: Вий 
сте единь, още твьрдб нйеьвьршенъ екземяляръ огь онзи кдасъ благородна 
българи, конго хладиокръвно могятъ очерна вс^ка неприятна гЬмъ личность. 
А кой друга осв1шъ едапь критшгь яма толкова право да баде очерняванъ, уня- 
вяванъ, онозоряванъ? .... Едянъ чов^къ, конго се е рЪшилъ да нише критики, 
т. е. да се занимава съ ний-пебгагодарната работа, той — научете това, ако не 
оте го зпаяли до сега — той знае, че негова живогъ, неговата личность и всичко 
негово е обречено на „всемирно" поругание и подиграванье. Азъ внаехъ още отъ 
ученический столъ, че моего ирявванне мя готви бжджще пълно съ иракъ иоъ калъ, 
яъ не се ноколебахъ ня ыипута страстно да прягърнх. я да понеся Иисусовая 
кръстъ, да стана искуянтелна жъртва за българската литература. Съ твърда в*Ьра 
въ длъжностьта ся — да говоря само онова, което ми диктува съв&стьта, азъ 
храбро ще чакамъ и посрЪтамь веичкигЬ ударя, и ще се гордЁя даже, ако противъ 
мене станатъ всичкигЬ жителя на мрака. . . . 

БезпогрЪшенъ азъ не се мяслш — моита ограниченность не се простира до 
тамъ; живо съзяавамъ азъ, колко е гЬсенъ п&тьть на правдата, колко е лесно 
чов'Ькъ да сгр'Ьнш и колко е възможно да б&дэть в^рня даже двЪ па гледъ 
противоположим мнения. Азъ ечнтамъ длъжностьта ся за вспълнена, когато искажя 
по съвЪсть ыпслигЬ си било за егЬкой актьоръ, били за н'Ькоя книга: кому ся 
приятна т$, кому се струватъ вЪрни и кому не вЬрни или пристрастии — тава 
никакъ ме пе интересу за; който желае да приеме моигЬ мисли, който не желае 
некадасисъетави своя. Никому не отнемамъ азъ правого, даинадруго мнение, даже 
да оспорява моею. Готовъ съмъ всЬкога да защита възгледигЬ си, или да ги за- 
м1шя съ други по-вЬрни. Затова п не се боя никога да поставя името си подъ 
всичко, нсото пшиж. Азъ не иряб'Ьгвамъ къмъ фалшяви имена, като Вась ; всЬки ноже 
н словояъ п дЬломъ да иска огь мене смЬтка за думать ми. Ако нЬкога си пр"Ъ- 
иълча името, както въ рецензията на Коугзвипа уегЬа, (въ 35 кн. на Периодически 
Списание), то е само за една кратковр&ненна шега. . . . 

Нь ако продължавамъ тъй азъ н^ма скоро да свършх; позволете ни сано 
да Вя увЪдохя, че не е честно да се нанада личностьта на едпнъ пясачъ — което 
Вий не личя да сте съзпаваля, когато сте ми принисвали разня братовчедства н 
режиссорски стремления. Иска ми се да вЪрвамъ даже, че Вий сте си позволили 
да хвъргате калъ върху мене, защото не сте си 4 представили всичката огромность 
на прЪстжплението, което мя припясвате и че когато я съзнаете, горко ще ее 

раскаете. Нъ азъ въ всЬкн случай Ви орощаванъ , ако и да вн съже- 

лявамъ, защото Вий гьй прЪ-наивно, увЬрявате въ нЪкаква си искренность огь 
Ваша страна. Хубава искренность в тя и ни наугЬва оизи палачъ, който пр'Ьдк 
да отсЬче главага на нещастння английски царь Карла I, ну се поклонидъ на!- 



95 

вбрвоподанппчески. Разлпката между Васъ в деликатння палать е само таге, че 
Вой сте се уеЬтили за кома л имен га слвдъ като сте вамахналв да отсЬчетв — 
върхчето па моята пасалка. 

26-й Декемврий 1890. А'Р Ъ К - Кръстевъ 



В Ъ С Т И. 

Термидоръ. Знаменатпй френски драматически писатель Впкторненъ Сарду, 
1годъ горнето название е пздаль па последъкъ одна драма, на която сюжета е 
зетъ отъ фреяската революция, именно отъ енохата на Террора. Въ тая драма 
Сарду изважда на показъ, съ явното намерение да гп отдаде на общественъ по- 
зорь, звЬрствата иа тероррпстиге, конто окаляхх великото значение и характера 
на революдията. Иьрвото пред ставя не въ театра СотесЦе Ггапра1зе, подиръ което 
породи скандала произл'Ьзълъ тамъ, правителството запретило иовтореннето и. дадв 
новодъ на шумпи пренп въ френекий печать и Народно Събраное. Едпнъ дену- 
дать направилъ ваиптвание на правителството за това запрещение, другъ го по- 
лпталъ сподктя ли то въззрЬнпяга на Саду върху революдията. Миннстрътъ 
ла народното просвещение отговорил ъ, че републиканското правнтелство 
яа Франдпя, като наследнпкъ и хранитель на великигЬ приобретения на 
| Революдията, високо ценя тая пай-славна фаза въ французоката история, но то 

счита см'Ьшенъ и недостоенъ за отговоръ въпроса: удобрява ли и крайностягЬ й? 
Въобще, ииесата па Саду доказа, че и подиръ сто години сграститЬ' подигнатк 
отъ революдията въ Франдпя, още не еж се улагнали до тамъ, щото литературата 
да ноже да трерира саяоетоятелно и спокойно събатия доста остарели и влезла 
вече въ архивите на псторпята. Споредъ резюмето хоето давать френскнтЬ вест- 
ница за Термидоръ тая драма притежава големи ефекгни достоинства и фабу- 
лати и е твърде драхатическа. 



Руската литература въ Европа. Въ Германия расте постоянно любопит- 
ството за запозпаването съ русската литература, и прЬвождането на неиски важ- 
ните произведения отъ нея нарасва заедно съ требование™ на публпката. Така, 
Тургеневите „Записки охотника", конто пматъ вече неколко нкмскп привода нуЬ- 
веденп с& пзново на нЬяски язикъ. С*що и съчннепията на Достоевски се ползуватъ 
съ грамаденъ успехъ въ нЬмската публика. Неговпте романа излазить сё въ нови 
и пб-пови издания. Но думнгЬ на берлинский крптикъ Левелфедда, ни една биб- 
лиотека въ Германия пе ноже да мине безъ съчиненията на Достоевокп. Въ про- 
дължение на петь мЬсеци еж. биле преведени на намеки слЬдуящате творепияна 
гениално русский писатель: „Зшпоки изъ мергваго дома", „Игрокъ а , „Беднпе 
люди". „Бёси", „Неточка Незванова", „Уииженпые и оскорбленпие" и „Незнакомка". 
Не пб-малко се превожда п графъ Толстой. Най-ноеледнето му съчиненпе, Крейг 
царова Сопата, което се распростраиява сахо литографярано въ Русия, но волята 
на самия авторъ, има вече четвьрто издание вь нЬя;*ки преводъ! Въ Лондоиъ с* 
преведени на последъкъ а Стихотворения въ проза" наТургенова. 



Гладстоноза книга за Омира. Знаменитий английски пэлитякъ Гладстонъ, 
при многото сн и тежки занятия, съпрежеии сь положеннето му на вождънаан- 
глийската либерална партия и поборникъ на ирдандската автономия, намира доста 
време да посвети н на занятия въ чистата область на литературата. Както е на- 
вестпо, двеге книги, конто го ная-много занимаватъ и на конто е страстно при- 



96 

прзанъ, сх Библинта и Ожнръ. По гЬхъ е писувалъ и философски трактата. Сега.. 
той е обнародвалъ новь труд ь за Ожнра: „ПрЬдвлигЬ на Олировото поучение 1 * 
(ЬопДтйтагкз Дотепе ЗкшИе). Книгага състои отъ с.гЬдующигЬ гливи : Ожпровъ- 
вънросъ, Ожнръ, като основатель на наука, Ожнръ, като основатель на религия, 
ПриндипитЬ н&политиката, Планъ на Илиада, География на ноежата. 



„Шб ЗееШеп йез ЧКГе11;увгкбЬг8", йаг^ез^еШ уоп 1озеГ ЕЖег т. 

ВеЬпегк, к. к. ГлшепввЬШвкарИ&п, Вт. Саг1 2еЪ<1еп, Рго&880г ш Лег Шепот 
НапйеЬакайеше, «ТоЬапп Но1евек, к. к. Коггейепкарйап, ип<1 ТЬеоЛог СкяЛек, 
Рго&ззог ап йег Шепег Напйекакайеппе, ипйег Вейакйоа уоп А1ехсап<1ег Вогп- 
2^ге1 Вйпде тй сига 400 Шизйга&шеп ип<1 И&пеп ш 50 Ыз 60 Зхе&гшщш 
& 30 Кг. Шел, УоШзто-кзвЬай-ИсЬег Уег^ А1ехап<1ег Бот. Това съчинениа 
ще съдьржа главно историко-географическото описание на всичкитЬ морски при- 
станища вь св'Ьта отъ оспованпето на градовегЬ до днесь. Пристнищата край 
брЪговегЬ на СрЬдпзежно жоре и тЬзн по островитЬ на Бгеиското ще баддтъ 
особенно пълно описанн. Час1но за насъ българнтЬ това съчиненпе е иного 
интересантно и важно, яащото въ него ще фигуриратъ и нашигЬ черноморски 
пристанища, га конто н днесь твьрдЬ жалко знаемъ. Материалътъ за цЪлото съчи- 
иеиже е вече готовь за печать. Той е плодъ на жногогодишно изатЬдванде н 
сериозно издирвание. 



Изл*Ъяла е въ столицата книжка на французски язикъ: вшДе-Мл&поп. Ап— 
шшге йе Ви1#апе 1990—91. Тя е назначена да служи за путеводитель на чуж- 
денцигЬ, конто посЁщаватъ София. Тя съдьржа жиого свЬдЬиия, както за София,, 
така и ва България. 



На 22 януарий новоустроената дражатическо-опериа трупа даде въ залта на 
„Славянска БесЬда" операта Фаустъ и Маркета*). ТрЪбва да кажежъ: отк&сдяци 
отъ операта, натуряни ноел^дователно само: защото много и важни части огь неж 
отсжтствувахя, както отежтствуваше и хорътъ. Пр-Ъдставлението излЪзе доста 
еполучено. АртистигЬ, очевидно б'Ьхжсепрпготвплпдобр*. Особенно басъгь — г-нъ 
Хашекъ (Мефистофелъ) и г ца Добшева (Маргарита), бЪхж прЪвъсходни въ испъл- 
ненията си. Г. Славковъ (Фаустъ), който е добъръ теноръ, би спечелилъ още повече,. 
ако при хубавото пЬнпе **) съединяваше и прилична уверенность на движенията. 
Цдно излишество б^хл н честитЬ и продължителни жилувки. Оркестрътъ, нераздЬ- 
ленъ атрибутъ на операта, лиисваше ; него го заиЬпяше пияното, на което г. Буку- 
рещлиевъ свирй прекрасно; особенно увертюригЬ. 

Вьобще, тоя пьрвъ опять е угЬшптеленъ и дава надежда за още аб-приятни 
резултати, когато съставътъ на артистигЪ се допълнп, както и декоративната часть» 
конто сега е твьрдЬ сирохашка. Ние искренно желаем ь успЬгь на иладата трупа- 

Ц— въ. 



*) Така стоеше на обявлението, вместо : Фаустъ и Маргарита; с&що и Мефистофеле, не— 
жга&стно защо — б-вше напнсанъ : Мефисто — вопреки всеобщото употребление. 

**) Г. Славковъ пЬ на бълтарски к&советъ си — осталятв артиста — на чессви. Мнслнжъ, 
"че не б&ше съвсЬжъ отъ голъиа необходимость това побъдгаряваие, особенно, като не е станало* 
ответно. Между другитв, ние зачухже много пжти да се повтаря нел-впата фраза: Священна- 
асубосгь, вжъсто: „божественна хубость," както безъ друго тръбва да стой въ либретото, на който ев- 
ропейски язнкъ и да бдде то. 



> 



1 



вон 



1 



ГОДИНА П НАРТЪ 1891 КНИЖКА 3 



ДЕННИЦА. 



ИЗБЪНЪ БЪЛГДРИЯ 

^ Паши записки.*) 

VII. 

Сбоишь* Николаевската желтъзнищ. Император* Николай. Волга. 
Лтъсоветгъ. Валдайски илапини. Приближаване Петербург*. 

.Матушка Москва, белокаменная, златоглавая, хлйбосолная, право- 
славная, словоохотливая ! « 

Тъй н&жно, тъй нростодушно-благогов'Ьйно русский мужикъ дума, като 
паля шапка и ее крьсти, кога види Москва отъ врьхъ „ВоробиевиГори". 

Оь тие думи се прощавахъ и авъ съ Москва, подирь кратковременно 
гостуване въ зав*тннгЬ й огради, когато влакътъ ме понесе на сбверъ 
хью иейшш щастливъ съперникъ — Петербурга. 

Гжети високи гори захващатъ отъ тукъ нататъкъ. Отъ Москва до 
Петербургь еж 465 верст Това страшно растояние, приди постройката 
на жел^зний падь, се е изминувало 8а 12 дена съ пощенски кола, — 
ва 24 — съ частни. РазумЪва се, само лйтно в*ме. Зимасъ, отъ проспи, 
жразове и гадь пжтуването е билб невъзможно. Сега тоя пяль се зима 
за 24 часа! Ако нйкад'Ь желйзницит* с& благодать божия, то именно 
въ пространна Русия. Николаевската линия, но конто се носимъ сега, 
е пьрвата направена въ Русия, но заповедь на императора Николая, 
комуто носи и името. Въ чьртежътъ, който му билъ прйдставень отъ* 
янженеригЬ 8а удобрение, тя правила голыми забикалки 8а да избеги* 
блатата, рйкигЬ и другитй естественни препятствия. Николай б4ше чес- 
тень и обичаше въ всичко прения пдть. Той 8ии& линейка и тегли права 
чьрта отъ Москва до Петербургь. По йея стана и линията, както се види 
на картата. Рицарскиятъ характеръ на тоя извънреденъ человФкъ и не- 
ноб4димото му упорство и енергия еж пословични въ Русия. Да б*Ьхх 
нослужили тие щастливи качества у единъ господарь, съединени още съ 



*) Продыженже отъ 2 книжка. 

ДвВНЖЦЕ п. 3. 



*8 

широкъ умъ, на пр*образователното дйло, отъ ковто ее нуждаеше Рус», 
тя щвше да па втори Петръ Велики. Обстоятелствата въ Европа, обачв, 
се сложих* тъй, щото увлйкох* Николая въ една реакционно Носова. Спг 
вата на великигб дбла бите оставена ва сина му, Александра Ш. Нти>цЕ 
посвети усилията си ва вапавване божественного право оть революцноннвк 
Хухъ на епохата, политика наслужена отъ баща му Александра Ь Поднрь 
потъпкването полското въстание на 1831 г. той разсипа маджарското — 
при Вилагоша, на 1849 г. Маджарит* отъ тогава не могхтъ да просить 
на Русия поражението си, Австрия не ноже да й прости спасението см. 
Знайно е какъ ну се отплати тя прйвъ вримската война. Николай вид* 
късно грЬшката си. Богато веднажъ се исправн пр$дъ наметаюсь 
на Ивана Соб$ски, той каза на полския царь, войто с&що б4щв 
спасилъ В4на прйдл дв4ста години: „Тя нервий дуракъ, я второй!* 
При страпшата му енергия бевцйлната кримска война, можеше да се ва- 
вьрше успешно, ако не липсвах* бърви съобщения. Но той се положи 
напълне на беввав'Ьтното самопожертвование на русский народъ — ва 
царя и отечество™. — Ако направо просто раснореждане, вава той на 
единъ посланникъ, малко н&що пр4ди войната, — щ* имамъ тозъ-чаеъ 
дебета хиляди войника; ако запов^дажь — ще ми дойдатъ пететотииъ 
хиляди, а ако се помол* — Русия ще ми даде петь милиона. Николай не 
б4ше зим&лъ въ смйтка пространството на Русия, вакто ньрвий Нашь 
леонъ — стихиит* й. Войната се вахвана и европейские флоти ва- 
хвьрляхж молнии възъ Севастополь. Гол&ми полчища отъ всички крайща 
на Русия потеглихж къмъ бойното поле, и половяната остах* на пин. 
Николай се вид* безсиленъ да даде крила на войиицитЬ си, както инь ) 

даде железна дисциплина. Той почувствова бливостьта на разгрома я *• 

гордата му душа не можа да прйживЗзе уиижението. Той умр4 при гръхо- 
вегЬ на епический севастополски сблъсъкъ. 

Кад* Тверь древгавата вимиа нощь вастла вемята. Глухото гръмсь 
тене на желйзницата ме унасяше на сънь и азъ б4хъ позадрймаль. Вне- 
запно жел&вницата умали ходътъ си и никой вапб т&говитата ггЬсень: 
„Внизь по матушкЬ по ВолгЬ*, и азъ се стреснахъ. На проворецътъ се 
трупах* п&тницит4 и се взирахя въ полумрака. Узнахъ, че минувахмв 
по моста на Волга. Стапахъ да я поввдд и азъ. 

Волга е гигантско дЬло на природата, както Москва — на исто- 
рията. Тие двЪ имена ед цЬла Русия. Бевъ гЬхъ тя нЗшаше да с*щес- 
твува, като европейско госнодарство. Бевъ гЬхъ обединението на тие 
разнородни племена, язици, вФри, климати, широти би било немисхижо. 
Въобще, рЪкитЪ служатъ за разграничение на народит* — Волга по- 
служи ва сливането имъ. Погледнете Волга на картата. Тя извира на 
вападъ ивъ прибалтийский край на Русия, напоява срЪднята й часть, 
оплодотворява источнигЬ й степи и се свьрша на югъ, д4то растхтъ 
миндалигЬ и гровдето. Безъ тоя исполински воденъ паль въсточна Русия 
би била пустиня необитаема, както би билъ Вгипетъ бевъ Нилъ. Тя би 
«остала Азия. Не напраздно народигЬ с* боготворили своигЬ рЪви, не 



1 



99 

дашраздно съ гЬхъ с& свьрзвали главнитЬ си цитологически ворвани*. 
Руский народъ има единъ нстински кухтъ къмъ великата своя „Матушка 
Волга*. П*сеньта й не е проста пЪоень, а хиннъ, чнято мелодия се раа- 
хива на вёличественни, кристални, тихи вълни, като самата Волга, явь 
пространната русска земя и дыни сладко душата съ неяснягЬ образн 
на родного и безкрайното . . . 

До тука Волга, макаръ, че е направила кксъ пять, е вече плава- 
телна рйка. Но бйдивнявий поясъ, който видЪхъ отъ вагона не б4шв 
Волга, а бронята на Волга: тя е още замръзнала. 

Зараньта, влакътъ вьрвеше вече лзъ между два вида тьмни лЪсова. 
Т&хната глухота, мрачность н непроницаемость има дивашка хубость. 
Надъ гЬхъ се чумереше сЬверното небе, лишено отъ животъ, като тЪхъ» 
Иного часове влакътъ вьрве сё иго тне пусти, гжсти, безконечни еловн 
_дхбрави,прим4сени съ осень и белокожи лили. На мйста зидътъ се шк 
растваря и видишь на полянката сиво село, че се дими, и поел* — пакь 
това черно море отъ гори, конто вълнообразно се простирать до крхгозора* 

Минахме край Валдайскигб планини. Това гръмко име може да ма- 
мами читателя. Валдайскигб планини не с* нищо друго, а хъджообраана 
поляна, твьрдб гориста и еверна, д4то ск главигЬ на много русски р$га, 
Тамъ се намира село Валдай, прочуто по звънчетата, който прави 8а 
русскигЬ тройки. Влакътъ летеше. Захванахд да се учестяватъ селата; 
мйстото ставаше н6~питомно. Отъ дв*Ьт:Ь страни на пятя замЪрках* са 
въ д&бравигб приятии и красиви лйтни к&щи, сега пусти. Още пб-Шг 
ж татъкъ разни фабрични постройки, високигЬ кунини, що димяхд и друпг 
" ф «накове на животъ, показвахж че сме близу до Петербурга. Той, обаче, 
се не внждаше, по причина на лйсовет*. По 2 1 / 2 часа сл'Ьдъ об'Ьдъ, 
азъ сдйзохъ въ гостил няда „Медвйдь," на Невский прослектъ. 

УШ. 

Петебургя. Ермитажътъ. Кжщата па Петра Великий. Паметнициттъ* 

Имиераторската Публична библиотека. 

На мйстото, дЬто е сега русската столица, приди сто и осемдесеть 
и четире години, е стояла нищо и никаква шведска крепость, Ниеншанцъ, 
конто пазяла устяето на Нева. Околоврьстъ било мрачно и безлюдно. 
РасхвьрлянитЬ острови, обраелн съ бодлива трева, храсталаци н хвойна 
гора, прйпъднени съ блата и мочури, н диви звЪрове — въ гАстацигЬ. 
И природата и человйкъ биле осадили това заглдхнало мйсто на в$чно 
запустение. 

Петръ Великий отдавна ламгЬлъ да пробяе нбйд* на балтийскэ 
море я провор че къмъ Европа* и да сближи Русия съ вападната образован- 
ность. Той вид'Ьлъ тоя к*тъ, и гениална мисьль бхбедала въ умътъ му. 
Ёдинъ день той иепкжда звйровегЬ и шведитб и основава прйстохний 
си градъ. 

Днесь Петербургъ е една отъ пьрвитЬ столнци въ свита. 

Деяжща кн. 3. 7* 



100 

Императора и императриц*, науката и искуството на Ц'Ьла Европа^ 
ядатото и гениятъ се надпр-Ьварвахж да уголймдтъ, украсжтъ и проела- 
ватъ галеното дЬте на Петра. Съвьршенно правя и безукоризнено 
послани улици вакрьстосвахд се съ многобройни капали, обточени съ- 
бронзови пармаклжци ; невекигЬ брЪгове се ст4гнахж ' съ гранитна броня 
ж скопчах* съ гигантски мостове; дворци, великолепии частни домове,. 
театри, монументам, черкови, музеи, раскошни хотели, като отъ магия из- 
никнах& на грамади, сички въ стройно величественний стиль на най- 
новото зодчество. Щита планини чьрвенъ финландски гранитъ се провесе 
•а украшение на сЬверната Палмира ; б4лий италиански ираиоръ и бронзата 
обаагородихж съ статуи лицето на дворцит*, и градинит*, и площадигЬ. 
Нечуто богатство се изсипа за да се издигне едиеъ вълшебенъ градъ въ 
сЬвернигЬ пустини. „ Москва создана веками, Петербургъ — милионами* 
вазва едва русска пословица. Еато съедание на новото врйме, Петербургъ 
прилича на всичкпгЬ голыми столици. Отличава се отъ гЬхъ само по 
отедтствието на дири отъ старини: той н*ма ни легедиди, ни буре- 
иясали развалили. Всичко въ него е съврЬменно, стройно, грамадно, сту- 
дено. Той има официалний видъ на единъ блестящъ гвардейски офи- 
церъ на парада. 

Неще нито дума, че тая великолепна вънкашность, като прави Петр- 
бургъ най-европейски градъ, прави го най-малко русски. Да не б4х& 
русские надписи по богатигЬ магазини на невский проспекта, ти би 
могълъ свободно да го земешъ за една пьрвокласна улица въ Берлинъ 
или Ню-Йоркъ. Петербургъ е образецъ на необикновенната въеприимчи- 
воеть на въеточното славянство въ усвоение плодовегЬ на напрйдъка и 
цивидпзацията, и, както Москва очудва странника съ съхраненигЬ спо- 
жени на старата Русия, тъй Петербургъ още повече го поразява съ усиЬ- 
хит* на новата. Петербургъ има нёколко работа, съ конто би се гор- 
д*Ьда всяка друга столица европейска. Университетътъ, Ермитажътъ, 
и Императорската Публична библиотека, еж тавива богати складове отъ свет- 
лили на науката и отъ резултата на труда на човЗипкий гений, щото го 
праватъ голймъ умственъ и културенъ центръ на безкрайиата русска им- 
перия и му даватъ почетно место въ другит*. 

Мисъльта за основанието на Ермитажа, който да бвде хранилище на 
драгоц^ннигЬ произведения на искусството, принадлежи на императора 
Николая. Той е великолепно изящно здание, скачено съ Зимний Дворецъ, 
съ фасадъ украсенъ съ бронзови статуи и подпиранъ отъ десеть херкулеса 
издЬлани отъ сивъ сердоболски мраморъ. Баснословии, луди пари с& се 
похарчили ва да се украс&тъ разскошнптЬ галереи съ най-р4дки картини 
и статуи. Посл4днит4 се смещать въ долний катъ, заедно съ другигЬ 
произведения отъ античний миръ; многочисленнигЬ вали на горний катъ 
еж захванати отъ образцовигЪ създания на средний в4къ и новото врйме : 
Живописътъ дьржи най-лично м4сто. Всяка школа заиимава отдйлна вала. 
Тувъ можешъ да се радвашъ на РафаеловитЬ Мадони, на ТициановигЬ, 
Милеланджеловит$, Долчиевигб библейски обрави, и на ц*ла плеяда още 



101 

• 

•«наменнти художницу конто дадохх такъвъ бдяськъ на италианската 
живопись. БевсмьртнигЬ картини на Мурилльо пълнатъ испанската шкода. 
НеговигЬ богородици еж крдглолики, чернооки и страстни испански. Флаг 
нандската школа съ картинитЬ на Рубенса, холандската, нймската, френ- 
-«жата бя4шдтъ съ високохудожественни нроизведения. Отд&лението на 
руеската шкода сящо е богато съ т$хъ. Тя брон вече внаменити худож- 
ници, тема на повечето отъ тие шгатна служи исторпята и руеската при- 
рода. Да посоча само на никои: „ Последний день на Помпея * отъ Брю- 
лова; „Су сана въ банята" отъ Бассини; грамадната картина на Бруно: 
„МйЬдний 8м*й"; прйкрасната «Буря въ Черно-Море" на Айваэовски, 
еойто се отличава въ морски изображения, н „Потопить"; картината 
„Русалки" отЬ Маковски, чудно и прелестно произведение, на което се 
трупатъ най-много зрители. . . Отъ знаменитей Верещагина картини още 
не б*хж турени. Ермитажътъ но расположение на галереит* сп, е въ 
халъкъ видъ Ватикань, както и по разнообразием и рйдкостьта на кар- 
тиннигЬ сбирки; много отъ т$хъ, за да се придобиятъ, с* костувади 
страшил суми. 

Много любопитно е тамъ и отдЬлението на Петра Велики, д&го се 
лазать като светиня, всичкит* скжпоц'Ьнпи нища, евьрзани съ паметьта 
на преобразователя, както и собственник му изделия. Тамъ стоштъ 
важно и дубинит* (сопит*), съ конто по яЪвога Петръ е галялъ вед- 
«ожитй си. . . Русия съ благоговейна грижа е спастрила и иай-дребнитЬ 
пр$дм*Ьти, оделили отъ великий человйкъ. На Василевский островъ, от- 
тагькъ Нева, стой кящпцата сь мобилигЬ на Петра. Ц1глъ день тына 
отъ богомолци се трупа на молитва въ параклисчето, направено до нея, 
сь д&лбока вира, че самий царь ходатайствува на небето за гЬхъ. Тоя 
исполински ликъ испълва на сякздЬ въ Петербургъ. Петръ Великий и 
днесь жив'Ьв въ долото си, въ мраморътъ и бронзата, конто го въепро- 
извождатъ и увйковйчавать. Най-величавий отъ пбтербурскигЬ паметници 
е неговиятъ, поставенъ въ Александровский Садъ, прЬдъ Нева. Петръ, 
•облйченъ въ туника н съ лавровъ вЪнецъ на глава, е яхналъ распаденъ 
вонь исправенъ на задни крака възъ една цЪла скала, докарана съ 
египетски мжки отъ Финляндия. Еоньтъ смазва съ единъ кракъ главата 
на огромна змия, а конникътъ показва къмъ Нева, на заладь, спрячь, 
Европа. Тая бронзова аллегория на Петровото въетържествование и стрем- 
ление напрЪдъ била изработена по заповедь на Екатерина Велика съ 
надпись на скалата : Ре1ег Ргшо Са1Ьагта 8есшк1а (Петру Первому Ека- 
торина Втора). Всички други градиня и площади с* украсени съ да- 
нетници на Павла I, Кутузова, Барклая де Толли, Суворова, Николая I, 
Екатерина И, Пушкина, Крилова и пр. Статуята на последний въ Лет- 
ний Садъ е оригинална бронзова група. Въ подножието му с& изваяна 
<$арелиефни сцени изъ баснигб му. ДЪцата на рояцм се стичатъ да играятъ 
чжоло „дЬ душка Крилова* и броизовигб животни. За това н мйстото се 
.яарича „Датская Площадь"» Великолепно нЬщо е Александровската 
Жодона, прёдъ Зимний Дворецъ, издигната въ наметь на нзгонването фран- 



102 

цузитб на 1812 г. Тя прилича на Вандомската и е отъ зелено- чърве- 
никавъ гранить съ ангелъ на врьха. На подножнето има подпись : „Алек- 
сандру Первому благодарная Россш.* . . 

Не иожемъ да се не спренъ и прфдъ паметника на Екатерина 
Вешка, до Аничковвй дворедъ. Тона е една гигантска и импозантна 
черна груна отъ бронза, вь конто въ релейефъ е събрана епохата на 
Екатерининото царуване. Внсово въ въздуха се издига фигурата на руската. 
царица; въ подножесто еж наредени фигуригЬ, пакъ отъ бронза ивваяни, 
на съвйтннцигЬ, полководцитЬ, писателит4ц поетит*, конто окр&жих* съ 
толкъвъ ореолъ името й. Тоя монуненть е поставенъ ср'Ьдъ една градина, 
адеитЬ на конто отъ зараньта до вечерьта еж пълни съ расхождачи... 

Еато излЗюешь изъ градината, тькмо пр4дъ паметника на 

Екатерина, ще видишь здание украсени отъ вънъ съ дорически колонн 

н статуи на грьцкит* мждреци. То е Ихператорската Публична библиотека. 

По количеството на княгигЬ и р4дкостьта на ржкописигЬ, тя се счита 

втора подирь парижската. Основание й е послужило прйбогатата полек* 

библиотека, донесена отъ Суворова изъ Варшава. Отъ тогава тя се до- 

пълни и убогати до безкрайность. Саио единъ челов^къ на науката или 

страстенъ библиофиль ноже да оцЬни богатствата на това умственно съ- 

кровище. МногобройнигЬ отдели на библиотеката се украсяватъ отъ бюе- 

товегЬ па всички русски царе, писатели и поетн. Тамъ се вижда и про- 

чутата нраморна статуя на Волтера, отъ Гудона, въ залата на богатата 

библиотека на философа, купена отъ Екатерина Велика. Тая статуя се 

счита едно отъ най-гениаднигЪ произведения на ваятелството. По устнит&~ 

на Волтера играе ироническата усмивка на сумстЬнието, която утровк 

умоветЬ на ХУШ в4къ. Между многочисленнигЬ рйдки книжа ще видишь 

ж молитвенника на Мария Стюарть, съ който е въэл^зла на ешафота ; 

Жазариновата библия, печатана отъ Гутенберга ; единъ Мохамедовъ коранъ* 

донесеръ отъ Самаркандъ. Той е опрьскаиъ съ крьвь. Боллекцията ржюь 

писк отъ всички времена и народи е удивително богата. Много с* любо* 

литни афтографигЬ на исторический знаменитости на Европа и Русия, 

между конто рукописи отъ всички русски писатели и цари. Правописа- 

ннето на тне посл'ЬднигЬ до Александра I, много или малко се бун- 

тува нротивь русската граматика. Но както кавахь, истинското богатство 

на библиотеката съетои въ книжовнит* й съкровнща. За да се прйдпази 

отъ огънь, тя се топли съ пневматическа машини. За още повече пр4д~ 

шюливость, по всички жгли сд намФстени голыми водохранилища съ по- 

экарни тр&би. Св'Ьщь никога се не пали в&трЪ, и библиотеката се за- 

таа{и рано. 

(СлЬдва). 



103 



СТИХОТВОРЕНИЯ 

И» ГУ-га часть на «Коголта УегЪа*. 

I. 

Соннегь. 

„ — Охъ, колко й стара, стара, стара, 
»Охъ, колко 1 вита, к&та, в4та, 
„Зенита, родната планета 
„На Авраама и на Сара . . . 

„Доизгор^х* вече въ пея 

„ОгньовегЬ пьрвоначални, 

„И сньртоносенъ мравъ обве я 

„Въ небеснитЬ пола печали . . . — * 

Така си бъбрЪхъ авъ пр*аъ януарий, — 
Еднъжь вато отавахъ на годежа 
На одного отъ моитЬ другари . . . 

А той ми рФче: — Гледай мойта Лада! 
Охъ, колко й связка, св$жа, св&ка, 
> Охъ, колко й млада, млада, млада!..* 



П. 

Зпргеша уегЬа, 

(6 Март* 1886) 

ОчмгЬ ми см пълнн съ нея, 
Оъсъ ноя пълно ми й сьрдцето . , 

Тя й радостьта ми на аемята, 
Тя й слънцето ми подъ небето . . 

Кат* пеперудка къмъ светило 
Животътъ ми л4ти къмъ нея; 

Въ бевкрайната пустиня свйгска 
Тя й мойта благодатна Фея . . . 

Авъ я обичамъ мълчаливо . . . 
Защо да й го кажм? * . . Н4ма 



104: 



Надежда, тя да стане моя, — 
Да бихъ й даль и диядёна! 

Да, ннщо тя не знае, нищо, 
За тъ8и ноя страсть кънъ нея . . . 

О скърбь въ скърбитЬ, — да захванешъ 
И да не свьршдшъ Еаопея! 

Въртж се окон' нея ази, 
Ту опечалена, кат' Хамдета, 

Ту упоенъ, като Ромео ! . . . 
О Садбо, Сздбо моя клета! 

Азъ късно сьмь дошълъ. . . Да, кЬмамъ 
Ни сЬнка отъ надежда даже: 

Освйнь на своя мжжъ, „обичамь и 
Тя нема никому да каже . . . 

И тъй, по нравнй пжть житейски, 
Ще ходи тя, жена примерна 

И целомудренна съпруга, — 
До край на длъжностьта си в$рна! 

Ще ходи тя — но безъ да чув 
Пртгбвитб, конто иЬеь, — 

И безъ да види какъ простирамъ 
Отчаяни ржцЪ къмъ нея! 

И може би тя, (всичко става!) 
Ще прочете гЬзь жалки строфи . . . 

Тогави тя ще промърмори: — 
„. . . — Еакви ужасни катастрофн! 

„КадЬ е тъзь жена, която — 
„Безъ да желае, безъ да знае, — 

„Повдига бури въвъ душигЬ? . . » 
„Кжд4 е тъзь жена, коя е? — * 



Ш. 

АФоризми. 

Наченато дйло е — свьршено вече 
Зачатъкътъ само е мечешь, човЪче! 




105 






• • 



ТЧяесна рана скоричко оэдравя 
Душевна рана само въ гроба нн оставя. 



Познава се арабски! ать, макаръ да е повить 
Съсъ чулъ съдранъ им истретъ. 



Да б$ше саушалъ Господъ гладния орать — 
Не бй останалъ живъ ни биволъ, ни оселъ. 



Невиждано зло 
Скоро се забравя, - 

И чуждо тегло 
Диря не оставя. — 



Въ ЧловЬщината, — сита вечь на катастрофа, 
Еога ще тръгне всичко на добр*? . . . 

— Кога царегЬ станатъ философи, — 
Ил' философий царе! . . . 



и 



• • • 



V. 

,Дошо йпр1ех! 

Улибка весела 

Твьрд* често 
Е маска на сьрдце 

Най-элочесто . . . 

Т&гата често крий 

Истощенье 
Отъ непрйкьсвано 

Наслажденье . . . 

Тамъ д4то братство ушъ 

Тържествува, — 
Ехидство, въ сущность, злость 

Тань върлува ... 

Ст. Михайлове»!. 



106 



СЪ ТЕБЕПШРЪ И СЪ В&ГЛЕЕЪ.*) 

Картш Ж8Ъ нашли съвр*мененъ жжвотъ. 

онъ 



Ето какво раскавваше Елативратъ за своя подвить: 

— „Чуемъ я, коре, н*Ьщо иде, иде, иде, па пощърклялъ св4тъ,. 

па дё : едно на еамъ, друго на тань, па н&. По това врЬме, вив 

внаете, "я, мене не нйнаше тука, б*хъ отшпадъ кадЬ Полоиско, да про- 
дашь н&колко главъ добитъкъ, що се б*Ьше затекло у ркцйтЬ ни. Знаешъ г 
хесапимъ си, вина иде, храна кжщ що ще гладувать, пб-добр4 продай, 
па на л&то, ако е вдраве, пакъ ще купишь. 

Единъ отъ селянигб поиска да подтвърди дуиигЬ па своя кнетъ, че 
го е немало въ Сврачево, като вава: „Полнюсь и я, поншшь, налн тананъ 
тогава ни щукнахд воловетЬ, загубих* се, па ги нигде н*Ьн&, като че у 
дънь-веми пропаднаха. Та, нали ходихъ тогава при тебе, като при кнетъ, 
та да ни важетъ какво да сторш, па тебе те н1ш&, па тава си остан&. . . 
А какви волове бЪи, норе, нали ти кажемь, очи да неотдвоишь отъ янхъ". 

На тая невина б'ЬхЬжка на селянина, Елативратъ позавъргЬ на 
Оьрво своя погледъ ва да уэнае по лицата на присмствующитй да ли 
веще да е хруннало некому нЪщо ва тия загубени волове, но, като нищо 
иевабЪлЪжи, той се поискашля, ваклати врать и пакъ почна: 

— Я б4хъ хваналъ Кутливсвия пжть, кога гледамъ, цЪлия пллъ 

почървгЬль! Питанъ, норе, кад* отива тоя свить, а оно що да 

чу ежь: у София, каввать, — Сърбияосе дигналъ, па повелъ войсвяу София,. 
тамъ сакалъ, назвать, да посЬче нашио князь, па да ну аеие'падатецо, 
отн билъ пб-хубавъ отъ неговия. Море, стойте, недунайте, хора, хичь 
това ноже ли се? Сърбино ля сакалъ! .... Опъ си сака, ана да видинъ 
кой ще ну даде! .... Питаль ли е онъ бая си Божила? Зпае ли онъ 
кой е бая ну Божилъ? .... ОЬдненъ та* я на коня, па ну пущинъ 
дивишь, па пр&во у Кутловица. ОдсЬднеиъ коньо, разслабинь ну кола- 
ни*, на даденъ юларо у ряцет* на ханджияга. Дигненъ се, та у тело- 
графо. Тань ти нанЪринъ едно нончурляче испуеталйло, прежългбло, да 
речешъ че три дни троха у уста не е турило. Питанъ го я : — Ти ли си, 
бре нонче, тедеграфчия? А онъ „Я." — Зааешъ ли, дунанъ, да биешъ те- 
леграфе? — Знамъ, каже. — Е, удриде, що стоишь? дунанъ ну. Онънепоив- 
гдеда, па каже: какво да биенъ? — Па телеграфо бий, дунанъ ну. Онъ 
неп&погледа, па не пита: — кону да биенъ, какво да биенъ и отъ кого?' 
— Па не не ли познавать, бре нонче, зеръти незнаешь бая си Божилъ 
огь Сврачево? . . . Божилъ сврачевсвия кнетъ? .... Зеръ не още 
непознавашъ ? Онъ се носви, па каже : — Б кону да биенъ ? — Па на ни- 
ннстеро бе, кону другину ще бие телографъ бае тн Божилъ? ! . . • Онъ. 

*) Продиженже огь 2 



ют 

току хвана одно копче, па зе да го чука, ала едва се чуе гхасъ; на лее 
ш каввамъ, момчето слабичво, па и чурукъ — н*ма сила ! — Е, какво,. 
бре момче, думаиъ, дойде ли хаберъ ? — Н4ма, важе. — Пакъ удри, бре 
момче, удри пб-якичко ! Пакъ чука, чука, чука, — пакъ н4ма;! А я, да 
иметнжъ отъ кожата си ! — Па туку се сЬтихъ : стой, кажеиъ, бре момче, 
ж се потъргни отъ тамъ. Я видохъ какво чука, мене ми стига веднъжъ 
да видимъ кбщо, поел* нЬма да ми утече ивъ ржцегЬ. Завратимъ я 
р&кавъ, па вавъртимъ шйсница, па удри, па удри, така м&жки, катво 
€■ я знамъ. Туку, по едно врЬне, гледамъ, исвочи една хартшпка, четемъ 
* : — Що е бае Божиде ? пита же мянистеро. — Море, думамъ му я, що 
правите вне тамъ, у Софията, министра ли сте, какво ми сте? Невидите 
хн вие, че оная хала, сърбино, ще ви исколи ? . . . Що неударите на 

юришъ ? • . . . Вие мене слушайте, бая ви Божилъ внае Съберете 

всичккта войскя, па а пустнете па юришъ, па ще видите: дали бай ви 
Божилъ не е ималъ право. . . . — Добр$, бай Божиде, важе министеро; 
сера ще иденъ да важемъ па капетанитб. Мина се часъ — часъ и поло- 
тна, ето ти мянистеро пакъ испъкна : — Бае Божиде, каже, хвала ти, 
да си живъ и здравъ че ни научи; да не б*Ьше ти, б4хме отишли: ж 
хнявь и нае всички. Щомъ ни подсети за юриша, капетанитЬ събраха 

войекята, па вато ш пустяахд, па като му викнахд ни сърбино 

отце, та се не вид* ! . . . . Е, важемъ я, внае бая ви Божилъ кадЬ му 
е цаката, добр* че стигнахъ на вр&ме; е да не б*хъ стигналъ, какво 
щеше да стане? .... резвлъ и маскара! 

Бае Божилъ скЬдваше да клати своя врать и да върти погледътъ 
ен и, въодушевленъ отъ вахласването на своит* слушатели, щЬше, наверно,. 
да продъхжава да ораторствува за своитб велики заслуги на народа, но, 
въ това врАме се туку истърси въ върчмата сврачовския попъ. Азъ се 
ноогледахъ да видщ моя тахигаджия, но него го нЬмаше. Добр*, помис- 
дмхъ си, че злата ср'Ьща не се повтори* 

— Добр* дошедъ, отче, благослови, отче! Вивахж седянитй на 
д4да попа 9 вато му ставах* всички на ноги. Приди да отговори д4до 
попъ на поздравденията и приди да ивлЬе своето благословение на при- 
сутствующею стадо, вметътъ го запита: 

— Ама кадЬ си ти, дЬдо попе, на ли се, божемъ, сговорихме 
«идао да тръгнеиъ, я вижъ, квдЬ се е чакъ надвисило слънцето . . . 
юе е вр4ме? — 

— Ехъ, нади знаешь, кмете, че една беля не е на чов4ва! — 
отвърна д4до попъ съ едипъ дебелъ и силенъ гласъ и добави : — козаря 
мм ее разбол-Ьлъ, па козигЬ се равщъркляли по гората, иЬма кой да ги 
събере. Едвамъ нажЬримъ човЪкъ за ковигЬ. ето ти Бузманъ, моя ортакъ, 
же вика да ме пята : воя бъчва ще отвори, защото у тая, дика точиме 
до сега, випото се свършидо. Тамамъ излЪвохъ изъ избата, ето ти че 
не чека Еоно джанбавина; донелъ да ми доплати эа ония добичета, дЬка 
му ги продадохме орташки — при това дЬдо попъ намигна на Елати- 
сращж да му припомни за кои добичета е рФчьта. Сл4дъ това, зема 



108 

едка чаша съ вино, която б$ше отпрЬде ну, испи а, понамърщи ее, 
плювна и каза: „НЬма моето вило никад'Ь, само у моята кьрчма го има. 
Не е вино, ами каЗмавъ, каймакъ*. ДЬдо попъ си поотри дългигЬ 
мустаци и продъджи: — Па, какво щЬхъ да кажк, ха, така, сЬтихъ 
«е, за оня хайрс&зинъ, Еоно, .... В4рицу ли му, нему, циганску, . . • 
щ'Ьше да ме излъжв; дава парк отъ деветь царства, да каже н&, тамамъ 
^ь. Броимъ, броимъ, тридесять гроша и двадесеть и петь нари екснкъ. 
Па като му викнахъ : Море, сега ще ти истъргнемъ циганската ти душица, 
скоро тука още тридесеть гроша и двадесеть и петь пари! Збърка се 
цигашгаъ, като пълхь у браптно, па да видишь вакъ брои чов&пки. Ама 
такава е тая поганска вира: доде не види страхъ, онъ не равбира. . . • 
Посл'Ь обиколихъ жътварегЬ, косачегЬ; знаешь, ако сайбията самъ не 
види, оно отиде! ... Е, па сега какво, ще похаждаме ли? Хайде, мои 
конь не е много моренъ, я можемъ да вървимъ съ васъ и да ви над- 
линемь биле!* 

Сврачовскиять иметь предложи да се се почерпать още по веднъяъ 
и момчето на д*да Пуня доносе напьлнени нЗшшю оканици. ДЬдо попъ 
си наля, др'Ьхвърли на единъ гълтукъ чашата, поотри пакъ своитЬ ка- 
дйлчести мустаки и запита Клативрата: „ Онова . готово ли е, при тебе 
ли е"? — Бметътъ подтвърди съ климане на глава и извади изъ яаввата 
на своята шарена антерия единъ свьртокъ, увить въ кърпа, която имаше 
и тригЬ бои на българския триколоръ. Споредъ това, което узнахъ от- 
поел*, тьзи кърпа е имала, дЬйствително, н&кога пр^дназначението да 
испълнява длъжностьта на български флагь. Бакто това явление, так* 
сжщо и любопитния раскась на Сврачоьсия кметъ, а тоже и оргинал- 
ностьта на д$да попа ме заинтересува толкова много, щото азъ' се рЗшгахъ, 
въпр'Ьки предостереженията на моя талигаджия и въпрйки отзивитЬ на 
д*да Пуня Мигал ото, да се запознаш пб-близо, както съ Клати&ратъ, 
така сящо и съ дЬда попа. 

Като се приближихь при т$хъ и ги повдравихъ, азъ подзехъ така 
лрикаската : 

— Отъ Сврачево ли сте, байовци? 

— Отъ тамъ сме, господине, каза Клативратъ. 

— Ти си иметь отъ Сврачево, нали? — 

— Ехъ, господине, село да е живо, па, като рече, не можешь 
хатжра да му строшишъ — отговори кметъть и одна самодоволна усмивка 
сви устнит* му. 

— А ти, дйдо попе, и ти нали си отъ Сврачево? — 

— Е, па, тад*ва се навъртаме, оно, знаешь, кому що е писано, 
това ще баде — отговори неопрйдйлено дйдо попъ съ единъ натър- 
тенъ гласъ. 

1 

— Ами тая кърпа каква е, прилича като на байракъ? Запитахъ 
Длативратъ и се пом&чихъ на праздно да схвана бйгливия му погледъ. 

— Е, па то си е асли байракъ, та, нали видишь? ... Правй го 
лани господинь старшио, кога князо ни дохождё, у градъ, па, бо- 



ч 



10* 

жемъ, рекохж, че ще дойде и у наше село, па, ете, да видишь, не 
дойде. • • А колко го чйкахме, море, све село б$ше на кракъ. . * Отъ 
тыши вори накарахъ момчетията, та ваклаха едно яре, одрахх го 
хубаво, опекоха го, и трушийка поиввадихме, и обЪдъ притысиихже, по- 
надията на д^да попа (той показа съ носъ къмъ светиня му) и погачка 
ум&си, и велникъ расточи и све приготвихме на. . . Стана пладне, чЬ- 
кахме, чЪкахме, па нЬма! . . . Попа очете софрата, па туку са курди- 
сахме, да прощавашъ, па си се наядохме, за княжево здраво, и безъ него. 

Азъ не можихъ да се утърпя да се не насм'Ья, отъ което Клати- 
вратъ заключи, вероятно, че съмъ се усъмнилъ върху щедростьта ну та 
прибърва да ме ув4ри и разоЬе съмнението ми, като додаде: 

— Ала ти мислишъ, че се шегувамъ? . . Н&, нека кажстъ и та 
брака: кажете бе, не ваклахъ ли ярето? 

Ейколко души подтвърдихж фактътъ съ кииане на глава, а д4до 
понъ добави: — Закла го та отскочи, хемъ червено б$ше, що ще се 
жъжеме, що е право — право ... Па и защо да го не заколва, кметство 
му е, яре му е, кефъ му е . . . и я да съмъ и я го закалямъ. 

Бдинъ отъ селянигб вид* за нуждно да подържи авторитета на 
дЬда попа и, вероятно, за да му направи единъ комплиментъ, каза съ 
единъ натъртенъ гласъ: — И д^до попъ го закаля, па защо да го 
не заколи, като му даль Господь и кози, и дЬца, и свинчета, и крави, 
и снахи . . . К&щата му пълна — пр4шълна, а онъ си има иманье, па 
си е добъръ, па не сака никого да знае. 

Азъ запитахъ кмета: у градътъ ли отиватъ и по каква работа.? 

На моя въпросъ ми отговори пакъ съ въпросъ: — Желаш ли да 
прочет* иЬщо? 

Като му отговорихъ утвърдителяо, той развърза триколорната к&рпа> 
извади една привита хартия, вавъргЬ глава и ми а подаде съ думата: 
„заповедай* — 

Това б'Ьше едно прошение, намйнено за мировая садия въ окржж- 
ния градъ, което, по своята литературна скмоцйнность и редкость, за- 
служава, вйрвамь, да се прочете. 

Ето прошението: ^ 

„Господине миролой, на свдийт* отъ миролойското садилище, у 
град о! Христосъ въскресе, на многая лЬта. Да живйешъ на царски дни, 
ва слава на христянетб, за инатъ на поганцигЬ и на всякия сквернил 
язнци н во в'Ьки вйковь. 

„ Това прощене ти пращаме ние, селянигЬ, отъ пашето село, Свра- 
чево, заедно съ кмета, съ попа, <съ Рангелъ чорбаджия, и съ Тойко чор- 
баджия, и съ Иле чорбаджия, и 6ь Муньо чорбаджия, и съ Геле чор- 
баджия, и съ Пене чорбаджия, и съ д'Ьдо Сойдо башъ кн4зъ, и съ Тонко 
бировина, и съ Кхно даскало, и съ Мицо клисарино и съ всички пра- 
вославии христяне, заедно съ все домочадие бераберъ, оти ние голймъ 
гайретъ натиснало н честни връстъ христянсви много пати отъ поганее 



110 

вира. Та както видишь, да си имашъ грижата да ни я свършипгь мак- 
сусъ тая работа. Оти, поел*, асли и така, както си 8наешъ, не ноже да 
пойде работата. Анджакъ 8а това та и модиме, санкимъ, като падав ра- 
ботата у твойгЬ ркц*, оно било, па това си е. Оти, патахме, ще е ре- 
кълъ оня, много отъ турци поганци и в-Ьри нечестия, да прощавашъ, на 
верь сега да натиме и отъ наши брака? — Ние вбичкитб можеме да 
тн се закълнеме, че воденицата си е наша, селска си е, ама де, нал е 
из'Ьдникъ, та е подсвоидъ, на сега си патиме. Хемъ този изЪдникъ, Колю 
д4ка му думать, „божата крава*, е ведь воденицата туку-така отъ агата. 
Колай било, оно, да харизва агата седска воденица на божата крава. 
Оти к не хариза на Боста, на нона, на никой чорбаджия? . . . Ама, 
дё, налн ти кажеиъ, турска вира, поганецъ, па това си е. Море, оно 
и божата крава не е никоя стока, оти все по турци слугуваше, та сел- 
ския попъ рече, че тамамъ четиридесеть години н4ма за него прочесть, 
оти е билъ много уйдисалъ на поганската вира. Па, за това, да ни свър- 
шишъ работата, па и ние сме чов4ци, като хората; н ние тр*бва да па- 
семе. Анджакъ налн сме сега българи, па и ти си българипъ, па и цар- 
ството ни бълъарско, па оти, що е рекълъ оня, да ни не свършипгь ра- 
ботата? Еаквото ти рече попо, кмета и чорбаджийгЬ, това го и селото 
сака. Во име христянско, и за в'Ьра православна, и за честна кръстъ... 
отъ далеко ти припадаме и отъ блиско ти се кланяме и ти се молимо, 
какво-какво да сторишъ кабулъ да & пресечешь тая работа. Бае Божидъ, 
нашия вметъ, казва, че онъ като сака, само една дума да рече тамъ, у 
Софията, на неговия достъ, на министеро, онъ ще ж отрЪже, като съ 
бръсначъ, ама, ете, не сака да ти троши тебе хат&ро, санкимъ, демекь 
не сака пр'Ьзъ тебе да прйскача, та чакъ у София да тропа.' Па и ние 
си нечеме така за бадява; що е право и ние ще си направимъ човЪщината. 

„Да живйе царщиеа, и князь, и годЪмци и вен православии хрн- 
стяни и да пукнатъ душмани, аминъ. 

„Сие писано биде у срйда, прйдъ Възнесение Христово. 

Печать на селото Сврачево." 

Ще моля читателигЬ да ме извинжтъ, че не можихъ да пр$дамъ въ 
точность и оригиналната ортография на споменатото прошение, вашото, 
въ бързина, но можахъ да го запомни. 

Слйдь едно повторно подканване отъ страна на д'Ьда попа, монтф 
нови познайници испразднихд чашкитЪ, възсЬднахж кояьегЬ си и се упл- 
тихж, доста весели ва къмъ градътъ. 

Азъ пойдохъ къмъ нашата талига и съвр^хъ, че бае Гето води ко- 
ньегб отъ кад* потокътъ. Азъ се радвахъ, че той се забави съ к*па- 
нето на коньетб, защото ако б4ше затекълъ и дбда попа съ другигЬ 
Сврачовци, Багъ знае ваквр чудо щ*ше да ни сполети. 

До като бае Гето впрйгаше коньегЬ, азъ се расплатихъ съ д$да 
Пуня, почерпихъ го още съ една лула тютюнъ и той, изъ благодарность, 
м&чеше се да ме раввлича, като ми расказваше мигишвомъ: колко хри- 



111 

стянски души с& погубени въ тхзи закрита и страшна местность, прйиь 
турско врФме; какъ е ударило, дани, шуга по овцегЬ; какъ хнровет* 
ставали пять, та нимало храна за свнньегЬ; какъ горещината насушила 
■лосбвитЬ и др. и др. подобии. Може би, сами по себе, гЬви сведения 
на дЬда Пуня да имахж н-Ькое икономическо значение, но авъ б4хъ гЛ 
вдаденъ въ своигЬ размишления за всичко онова, което чухъ и видЬхъ, 
прйзъ тоя день, щото не можехъ да забравя: нито б&дния д4да Коля, 
нито неговата воденица, нито Свраческия кметъ, нито попътъ, нито чор- 
<5аджяигЬ, нито прошението съ своитЬ поганци, и честнн кръстове, и хрм- 
^тиянски в'Ьри! . . . Всичко ми се мирите, предъ очигб, като никоя 

нудновата картина 

Богато б4хъ вече сЬдналъ въ талигата, дЬдо Пуньо питаше мигош- 
вомъ бае Гета, кога ще пакъ да мине да се видвдь, на коего бае Гето 
отговори нйкакъ философски, че не мисли да става еарафинъ у градъгь 
и затова скоро ще му се случи пять да види, какъ мига дЬдо Пуньо. 
СлЬдъ това бае Гето цвъвна нлюнката си прйзъ з&би, завъргЬ глава, 
въ знакъ на нрощаленъ поздравъ и запука на ново нанизаниятъ съ възлж 
камшшсъ, който той махаше съ дЬсната си р&ва, 



Моята работа ме задьржа повечето вр4ме въ окржжния градъ. Едва 
зарань, сл*Ьдъ силенъ дъждъ, б4ше потекло ц'Ьлъ порой по градскигб ухицн. 
Дъждътъ б'Ьше прйстаналъ и слънцето б4ше огрело, но локвитб б"Ьхж 
почти спр'Ьли свободното ходене по улицит*. На едно мЗгсто, гледамъ, 
дйчица клекнали край локвигЬ и правятъ отъ кальта ограда на струя* 
нщгЬ води. Друга гЬхни друга р и напущали ко! тресчици, кой друга 
подобии леки играла, конто прйдставлявах* корабчета въ тЬви локви. 
Пакостни никои чираци или калфи отъ н'Ькоя бакалница, или берберница, 
нам4сгатъ нарочно по никой слабо закрбпенъ камъкъ, или полугнила 
дъсчица, поср'Ьдъ никоя локва, ужъ ва улеснение на пжтницит*. При- 
готвени ва см4хъ и скрити въ своигЬ дюкяни, гЬ чикать н'Ькоя жертва, 
която ще ст&пи въ т4хната кнопка, 8а да се подхлъвне и падне въ кальта, 
та да си нам'Ьратъ ефтинъ джумбушь за развлечение. Б4хъ вече не- 
пилъ вахвето си, въ едно кахвене, и гледахъ, така, безц'Ьлно пр$зъ 
отворения проворецъ. Единъ сеяяшшъ кинуваше тъкмо въ това вр«ме 
щуЬзъ улицата. Голймата локва му пр&чеше да продължи пдтътъ си. Под- 
пирайся се съ тоежката си, той търсеше съ погледъ кад* да ст&пи ва 
да прискочи водата. Оелянинътъ съгледа единъ камъкъ въ ср-Ьдата на 
локвата, побутна го пр$дварително съ тоежката си и прЪкрачи да стхдя 
на него. Той вече тури доения си вракъ на камъкътъ, но вогато да 
прйстдши съ лйвия, той го стЬкакъ искриви, като че накуцна и съ това 
И8губи равнов'Ьсието. Приманчиво намЬстения камъкъ се 8алюл$ и буд- 
няя дЬдо Колю се простри въ локвата. Азъ го познахъ по навривването 
на лЪвата нога. Заодно съ паданието на д4да Коля, шуменъ единъ 
см$хъ се зачу отъ околнигЬ дукяни. 



112 

ЧокЬкьтъ е чудно животно; и безъ да знав защо, и безъ да има, 
вомза, винагн е готовь да се радва на всбко нещастне на ближний си!.. 

Д'Ьдо Колю се помочи да стане, но счупения му кракъ б^ше слабь, 
та приди да се исправи, той се повали втори иль въ локвата. Повторена 
шуменъ смйхъ придружи и това му надане! Той ногледна къмъ см*ю- 
щит* се и издигна очи къмъ небето. Азъ не знак какво е мислилъ въ 
този моментъ д«6до Колю, но ако с&дш по погледътъ му, мог* да ви 
ув&рш, че той имаше горй-долу съдържанието на следующий думи: 
„Прости имъ, о, Боже, защото не знаштъ какво правньтъ" . . . 

До като да ншгЬзна изъ кахвенето, Д'Ьдо Колю вече стоеше на 
другата страна на вадата, а отъ него капеше валъ и вода! Той се по- 
ж&чи да се поочисти, но тутакси видЬ, че трудътъ му е безусггЬшенъ. 
Поотри само дЬсната си рдка отъ нагжрдника на дрйхата си и пр*- 
кара дланьта пр'Ьзъ челото си. Нознанъ, да ли това направи за да ис- 
трие кальта отъ очигЬ си, или ва да доде на свйсть и да види какво 
става съ нето! Когато наближихъ при д4да Коля, той дьржеше въ лй- 
вата си р&ка каната, а съ лакътътъ на д&сната я истриваше отъкалната вода. 

Азъ поканихъ д-Ьда Коля да свърнемъ въ дугенътъ на единъ свой 
познайникъ, кадЬто мисл'&хъ да се поодмори, пододе на себЬ си и да. 
ей поисчисти, до колкото щйше да бзде възможно, калнигЬ си дрЬхи* 
Д4до Колю завъртЬ отрицателно глава и додаде съ своя прогьнченъ и 
треперящъ гласъ: 

— Не нога, сишсо, ще ме чакатъ тамъ, ... и така зак&ск&хъ... 
не е блисво, ц4ла нощь съмъ ходилъ ... па пакъ, да имахъ здрава 
ноги: иди-доди, а то . . . нал и ме видишъ . . . ходихъ, ходихъ, па 

навь не спори . . . Ехъ, до като е човйкъ живъ, все си пати 

Оно, така е р$кълъ Опя, отъ гори ... У негози рдц-Ь е вспчко, що 
рече - — това ще баде ... па, кой знае? Нали сме хора грЗшгаи за 
това и жив'Ьемъ, грйхове да испщаме! 

Азъ запитахъ д4да Коля: д* го чакатъ и на кждЬ се е опжтилъ* 
Той завъртЬ глава, като да искаше да посочи къмъ никое направление 
н добави: — На тамъ, при йкдията. . . Рекох* ми рано-рано тамъ 
да бадемъ! ... И я сакахъ рано да стигаемъ, ама на: толкова душа 
издържа . . . немого повече . . . съ Бога не можешъ да се боришъ... 
а? . . . нали? . . . що кажешъ? . . . Нали не можешъ? . . . Ехъ, на 
и с&дията нали е човЪкъ; я мислимъ, че и онъ знае чакъ кадй е Свра- 
чево . . . Ще му речемъ, че ц$ла нощь не съмъ съ око мигналъ, все 
съмъ пять билъ ... па и нали ме видишъ че съмъ сакатъ? — 

Посл$, когато д&до Колю ме запита: 

— А какъвъ човйкъ е садията, лоэнавашь ли го ? Сърдитъ чокбкъ 
л е? . . . Има ми милостиво сърдце? Младъ ли е, старъ ли е? Ако 
е старъ човЪкъ, то не ме е страхъ, онъ ще внае що е свить .... ще 
разбнра що е старость и патило — ще разбира: и дв-Ь и двйста! . . • 
Колкото и да е серщ колтото и да е каящ все ще има мерхаметъ . . ._ 



113 

« 

все и онь ще е патилъ по п4що, като е доживать до старики ! . . . П6 
ще раябира в на ело и па добро ! . . . 

Авь пишо не можеХъ да сжобшя ка д4да Коля, зашото до тогавъ 
не само че но повнавахъ Мировпятъ свдия, но вито го б'Ьхъ виждадъ. 
Д4до Колю попрогЬсти тоешката си, протри пакъ съ р&ка очи, завъргб 
глава, като да каже „сбогомъ* и се опжти къмъ сзднлището. Не сд4дъ 
дълго вр*ме, отидохъ и азъ въ с&щото сждилище, като любопитствувахъ 
да угнан какъвъ край ще 8еме тдзи сждба. 



Приди да изложбь течепието на садепьето, агъ ще споггЁих и-бщо 
ва самня мировий сздия. 

Ас&нъ Гаджовъ Вилбвскн — така се вменувагае сждията — бЗнпе 
жомче на осемнадесеть — пай много — деветпадесеть годпни. Тънко, 
висозо, съ гЬени гжрди, к&со чело, разрошавена коса и длъгаеето, бледно 
н испито лице. Това момче бите чернооко, съ полузаспали очи, види се, 
или отъ безсъние, или отъ иного бързо жив^ние. Мене ми се баремъ 
тава сторп, но може да съмъ се билъ излъгалъ, защото той имаше на 
оЧнгЬ си тыгаосшш очила. Др*хигЬ му бйха скроеип по най-послйднята 
хода н така вшитн въ него, като че да бите срасалъ съ тйхь. То! 
б4ше доста шарено обл'Ьчепъ. Сетрето му б'Ьше спнкаво, напталонегЬ пе- 
пелпви я воитя въ коленигЬ му, а жилетката б4ла. Обушата му инах* 
нвострени върхове я ивгледвах* доста дълги. Подъ носътъ си н'бмашв 
нито вдакно, а по странитЬ на лидето — хичь. МалкигЪ пръсти н на 
деЬгЬ р&цЪ — б4хж въоружени съ дълги вашилени нокте, малко прй- 
кривени къмъ краятъ. Той кашлеше чЬсто и пздълбоко, и храчеше подиръ 
вебко накашлюване. Подъ очигЬ му се виждахя дв4 тъмпосинп ивици, 
конто пр$дставдявах& погледътъ му още пб-пораэителенъ. Виловсви е 
родомъ отъ единъ прочутъ градъ въ България. Той е билъ испаденъ 
отъ третий влассъ на одна гимназия у насъ, но вр4не на едннъ учени- 
чески бунть. Тъй като б4ше му вапретено да поступи въ воя да било 
дьржавна гимназия, той зампналъ сл*дъ нсижждането, въ Руспя, д&го 
се ванисалъ въ четвъртия классъ на N.. . ската гимназия. Когато на- 
ближило врйме за испить, той напусналъ N. . .ската гимназия и едвамъ 
стигналъ до Галаць. Тамъ чйкалъ пари за да се завърне въ своето оте- 
чество, кддЬто съ прысни сили ще се залови да нринася полза на своя 
мжлъ народъ. ОсвЗшъ руския акцентъ въ произношението си, спнигЬ 
очкла и навикъть на развратенъ животъ, неговигЬ познай нпцп не впаять 
до е донесълъ ыЬщо повечв отъ това, съ което 64 тръгналъ га странство. 
Впрочемъ, може да е донесълъ още ттЬщо, ващото докторигЪ имахж дълго 
приме съ него работа, а отъ мЪстната аитека б'Ьше пр-Ьнвсълъ почти поло- 
вината стъкълца въ к&щи, съ равни меркурни химически препарата. Ва- 
ловый е шгЬнеянивъ на единъ отъ н&,й-б) г йиигЬ представители на една 
доднтичесва партия въ България. ВсичкигЬ високн каиии въ столидата 
&Ьхл отворени за вуйката на Вяловски. (кЬдъ първата визжта, която той 

Девшща п. 3. 8 



1 



^ 



114 

направЕ въ нинистерството на правосудного, когато доде вато депутата 
въ София, на веднкжъ излйзе назначенного на Виловски ва мяровнй 
садня. Види се, че и министърътъ е билъ припуденъ, бйдния, да назначи 
нвпознато яйце, само да се избави отъ неприятностьта на безбройшгг& 
приятии посещения на депутатинътъ. Виловски замЬсти единъ старь 
служитель, кой то беше учителствувалъ около 18 годин и пр-Ьди войната. 
а, ся*Ьдъ нея, и до този часъ служеше постоянно подъ ведомство™ на 
правосздието. Стариятъ мировпй сждия се уволии, ва да се има пр-Ьдъ 
видъ ва друга длъжность. Струва ми се, че както той, тана с*що и бол- 
ната му ступанка, старата иу майка и седемте му окасани н ивгладвгЬлн 
дфца очекватъ и до днесь „да се иматъ предъ видь". — Впрочемъ, 
това не влиза никому въ работа ; главното е че младата, многообещающа 
сила, Виловски, стана мировнй сждия. ТрЬбва да признаеиъ още фактъгц 
че както самъ Виловски, така с&що и неговия уйка, не бйхж никакь 
доволни отъ тоза назначение. „ Помилуйте *, к аз ваше Виловски на своя 
уйка, „разве не мож'Ьхъ да бвд& азъ пр'Ьлестенъ прокуроръ, млн пред- 
седатель на некой окржженъ садъ, па даже и член* въ нЬкоя апелацяа*! 
— И имаше право момчето, защо да не можете, когато се знав, че н*ма 
нищо невъзможно на тоя светъ ? ! . . . Както и да е, макаръ и недовохнн, 
но, както той, тъй сжщо н уйка му, запазих* пълна коизенквенгаоекь 
въ своите политически убеждения и останах*. и за напредъ последова- 
телни въ своята могжществена подпорка на правителството. Даже, кЬпю 
повече, те останахж с&що такава подпорка и на слЬдующпгЬ двЬ нра- 
вителства, конто наскоро ваменявах* едпо друго н ставах* даже ожес- 
точен и врагове на падиалигб гЬхнн идоли,*защото така го изискваше 
тактътъ на т^хппгЬ политически убеждения. 

Да споменд нещо и за самою име на Виловски. Еоренътъ на това 
име е наследство отъ баща му, но окончателно той самъ измени споредъ 
последяята мода за имената. Та пали сме роби на модата? Бащата на 
Виловски се казваше Гаджо Лучовъ, но хората го внаях* нр'Ькора му 
„вилата и . 

Тоэи прекоръ той си беше спечелилъ отъ своите познайници, на 
поводъ на едно произшествие между него н една млада селянка, конто 
събирала, като аргатка, окосеното сёпо по Гаджовата ливада. Бае Гаджо 
билъ мерашшя човекъ и като поискалъ нагледно да увери съ доппрание на 
ржката си хубавата селянка за своите благорасположения и пълна пре- 
данность къмъ неьь, то, преди да утади, неблагоразумната селянка завър- 
тява съ вилата, която държала въ ряде и — бае Гаджо си спечелилъ 
хубавия прекоръ, който така сполучливо билъ прикененъ отъ достойнил 
му синъ, на целата фамилиярна линия отъ бае Гаджовото поклонение. 

Само кака Бона, майката на Виловски, се мръщеше винаги отъ това 
облагородено отъ нейния синъ име, и винаги изгледваше на криво бае 
Гаджа, когато се получеше нисмо отъ любезното чедо съ подпись на бла- 
городного потекло ; но кака Бона беше проста жена и не разбнраше не 
само отъ дамскигЬ моди, но н отъ новата мода имена. 



119 

Виловски <№ше вече нйколко кФсеци мйровий сждия въ спом^натия: 
чжрмсенъ градъ. ПрЪзъ това вр^ме, той <% усггЗДъ вече да се йбпулй- 
ризира мЬжду населението, както въ обществе&ин жйвотъ, так* сжй^о к 
-въ своята свдебна практика* Мейду обществото, ^о* ее проел ави: първо, 
съ това, чв стана почетень председатель на вси*гайгЬ йЬвачЁи №Ь раз- 
нягб шантани, на конто числото, подъ негово*о йр4дс6датёлсТво, й&рАстйа 
до твърдЬ зйачителенъ размерь ; второ, че съставй й укрепи йолйтиОДйа 
партия отъ боята, която той пр^дставляваше, и трёте, че освйнъ д^то 
направи много борчове, той привикна да гледа твьрА* Либеразйо йа Йойя- 
пето ва мое н твое. Отъ популярности му въ садебйата практика, 
ще споменд само ва единъ фавтъ, който и до сега бе раскавва въ епй- 
жен&тия градъ. 

Ето какъ ё била работата: 

Единъ турчинъ, табакъ, на име, Баба Бекиръ, човйкь на 76 гьднйя, 
ямалъ споръ съ единъ еснафлия, комуто продаль мешийи на поЗекъ, а 
посл&дния отказалъ да заплати на срокътъ, като настоявалъ, че той му 
ваплатилъ да мешинитЬ още когато ги купяль. Онеправданъ м излъганъ 
така безочляво Баба Бекиръ намислилъ да се въсползува отъ правата 
на садилищата въ страната и, слЪдъ като распиталъ за копача на «*- 
дията, потропалъ вратата на мйстното мирово схдилище. ОсвЪнъ г-на 
Виловски, когото той намЪрилъ въ свдебната стая, той потърсилъ съ 
догледъ още некого. Бато не видЬлъ, обаче, никого, той се отправить 
къмъ мировия садия и го вапиталъ, така невинно: -г- А бе, чодокужь, 
кад4 е баша ти. Виловски го поизгледалъ малко остричко пр*8ъ своитЬ 
сини очила, и полуочуденъ попиталъ турчина за какъвъ баща го пята. 
— „Баща ли ти е, какъвъ си ти е, азъ нитамъ ва този, д4ка сади, и 
кадията и — отговорилъ спокойно Баба Бекиръ. Дв* слабя червенннн 
ее показали изведнъжъ по странятб на мировий садия ; опнатигй му джунж 
иб-прйди прЬжьлгЬли, поел* посинели — б4легъ на разсърдвание — ж 
той извикалъ съ единъ грозенъ гласъ на стрЬстнатия турчипъ : — СгЬпъ 
ли си, бре старь хайванино, не видишь ли че азъ съмъ садията? — 
Будняя Баба Бекиръ като не можалъ да пов^рва, че това момче можа 
да баде кадия, той си заключилъ, че криво е разбралъ, или не е добр* 
дочулъ, та повторно вапиталъ Виловски: — „Ама не са подсмивай съ мене, 
бе чоджумъ, нали ме виждашъ че съмъ старь човйкъ, азъ съмъ дошелъ 
отъ беля тувъ, не съмъ дошелъ отъ слободия и за завзевликъ, • . . Еажн 
кажи ми, моля те, кад*Ь е кадията?" — Виловски ударва звънецътъ, 
що стоялъ на масата, за да новика разеилния, да изрита „етогь 
идиотъ* ивъ стаята. Богато разеилния се исправилъ като свйщь 
пр'Ьдъ своя 8апов*датель, изелушалъ рабски ваповйдтьта м се поклонилъ, 
чакъ тогава Баба Бекиръ съ увйрилъ въ възможностьта на това, коего 
той мислилъ за невъзможно ; прЪхапалъ джуна, хваналъ дългата си побе- 
лела брада и изд'Ьзълъ безъ да проговори нито думица. Той повнкалъ 
своя длъжникъ предъ вгЬколко души майстори отъ еснафа и му казалъ, 
че ако яма милость и ако се бои отъ Бога, то да му плати каквото иска 

Денница кн. 3. 8* 



1 



11$ 

рд/Ьац бортьть, ващото, тия старинн, азъ не шд да оскерняванъ, кааалъ^ 
ло старо вр*жв (при това той си попипалъ побЗитвлата брада), . . . явь. 
ке щх да етавамъ реешь на юрата, та да ид* да не садить вчерашни двцаГ 

* Т •••••••••••••••••••••• 

БабаБекиръ дълго врйме не могдлъ да поберё въ умътъ си тоя абсурдъ г 
щото голобради хохчетия дя хогжтъ да бздмъ кадии! Той ималъ от- 
дана единъ етаръ свой достъ, д*до Вдло устабашията, и той яамислшгк 
да се въсползува отъ старого си приятелство и си равясни неразрЗшш- 
хня ванего въпросъ. Той попиталъ така: — „Ще ли ни важешъ право, уста, 
Вяло, та да те питаиъ вгЬщо 4 ? — »Щ*, верь, ващо да не важх* — 
отговорилъ д$до Вяло. — ,У вашия ли ваконъ е това писано, или нос- 
вовеца ви остави тоя адетъ, да могжтъ и дйцата у васъ да ставать 
жадий*? Д'Ьдо В&ло подигналъ ранена, повагледалъ се въ нглата, съ която 
ншялъ и, чакь отЬдъ нЬколко нинути, проговорилъ така : — „Не можемъ 
<5ашъ добро да се гсЬтинъ, Бекиръ-ага, ана, чини ни се, че по н-Ьщо остана, 

ш отъ хосвовецо, а по нЬщо и сега с& го писали «. 

(СлЬдва), 



ШГЬКНИГ 

Сьрдце, сьрдце, хлъкни! 
НШй, эа см'Ьхъ не ставай, 
Разбий се н пукли, 
Но лисъвъ не издавай. 

Сьрдце, сьрдце, гини! 
Гини, сьрдце, но н*Ьно, — 
И тезъ гдрди един 
Това да внаятъ само. 

Не пыпкай, ти въ това 
Неще наж4ришъ сладость,, 
Поводъ недЬй дава 
На хората ва радость. 

Я вижъ ги тезъ лица 
Бевчувственни, студени! 
Отъ чузвднгЬ сьрдца 
Не чакай утешенье. 

Авъ внамъ, о внанъ добр*,, 
Що въ тебе се вълнува, 
Че въ тебъ едно жоре 
Отъ ж*ни се бунтува. 



11* 



Ц4лъ ввхъръ въ тебъ ехтн 
Отъ скьрби потаёни, . 
Отъ жажди и вражди 
До днесь неутолени. 

Ир&дъ чужди теготи, 
Сьрдце, не си ти нямо: 
й гЬхъ обвимашъ ти, — 
Защото си годямо. 

Но своигЬ — потай, 
Въ сьрдщ си ти вавирай, 
И ти едно страдай, 
Мрази, любя, прожирай! 
1884/ Х-овъ. 



ЗА ЧИЧА СТАЙКА.*) 



Црвгеазва 
Весе; 



,Па иисла днеска да прЪскокна и кошарата тане на Ч&к&ла да 
ярЪиЪстя, че и това н&ма кой да свърши. Цонко е сё по нхра, аяа 
не ще ну падне редъ да са отбие да я пр&н&сги. И ливадата танъ нрн 
<илла е станала га косидба, трйбваше и та да са кадури. Вивахъ Цошу. 
Нещ4. Отиде да коси на шуреа си, че ну са бшгь врЪкалъ още ош 
день. И на салкия сё думамъ да остави вече сега другою, като настал 
работно вр4не, та домашнит* работи да са гледать да не диргагь чуж- 
денци. И той ужъсё: щ&, ли — да досвършинъ невнанъ чия си кода 
я да си проглодать сметка съ найстора си — та па и до днеска остам» 
Я снощи, и оааранъ ну дужахъ 8а косидбата: — не можло днеска; огь 
пондФлнивъ чакъ согълъ да остави. НещЪха н двоицата. А ливадата нк 
яека да пригори! Заранъ е с&бота — не ноже да са коси, че въ Не* 
дЬля не бива да са бере. И тр4бва чакъ повдЬлникъ да са чаши А до 
въ повдАлнккъ тревата ще изгори и сЬното половината ще иде вявь, 
Ще 8вматъ днаска по десетина гроша, а пакъ че съ това ще са аагуба» 
«а дона 50 — 60 гроша, тие не гледатъ и не мисдятъ. 

„Бе иЬ, ани ваквото ни е дотегнало на тие ноичета, да имахъ парн, 
щЪхъ да вивиа днеска чужденци да ни косить, та да са прнкаава, че 
при тавива синове, нЪма вой да ни коси ливадата, ани съмь повивал* 
отъ вънка хора. ЩЪгь да го направа това отъ жхна, та вога 
пари; добралъ съмь са вече до танъ! 



*) Продыжеиже ол 2 жпжп ■ край. 



»Е че 8& еичко сё азъ тр'Ьбва да давамъ. Това — даване да са, 
наша, това — отъ пазаръ н$щр да се зима, сё ш иене гледа. А пакъ* 
не ноже да се заваса, че съыь капналъ вече, та не спори и работа; па. 
ё че за пари са и неработи дипъ. Ш, отъ пролЬценъ ходиха воловегЬ. 
два пин съ вирия до въ Карлово, на хаджи Цйнови, ала пар& не са & 
видела. Едва са поисплати щото б$хме вимале отъ неханана и отъ. 
бакажницата хаджи Щшова. Па, отъ день на день и даванета тежки 
ё че са натрупвать. И сё сами си бляскай главата да диришъ аа 
сичво. . . 

, — Води пб-надояЬ, че ще пр&гЬтнешь колата тука, брв в — ио- 
ника уплашено чичо Стайко на момчвто и прибута отгорния воль. Колата 
слйзоха пё-надолце въ пб-добрия пжть. ТЪ слизаха иаъ едно малко нана- 
долнище къмъ р4ката и б*ха са доста понаднеле на една страна. 

Откакъ прйиинаха колата безопасно пр*Ьзъ р4ката и тръгнаха изъ 
иЪсъка нагори по равнището, чичо Отайко пакъ поизостана малко и закуца 
варедъ съ мене, отстрана на крдата. 

По лщето и по погдеда ну въ това вр4ме се четеше угрпжване 
н душевна нхка* 

Чичо Стайко мълчете. Но познаваше се, че иного н4що още ну се 
върти въ устата дм го искаже, че много нЬщо още ну се ще да попалив 
отъ това; което е наболело на сьрдцето ну. 

— Ани нончетата ти, чичо Стайко, като зинатъ пари отъ т&хни си ра- 
бота, нен& ибма да дад&тъ и тие н*що га даването, или да купать егЬщо 
за въ кящи отъ навара или? 

— Нищо, нищо! пали ти казвамъ, за даването иенъ си диратъ ж* 
азъ сё отдЬвамъ. Дбде пазаренъ день, ако купа нйщо, купено е въ кжщи, 
ако н4 — така си мину вам е. 

— Ани тие какво си праватъ парит*, чичо Стайко? По башка си 
ги белки събиратъ или! 

— По башка, ами, по башка си събиратъ тие дванината! И чичо- 
Стайко не погледна увйрително и като че очакваше ноето нижние. 

— Я ги гледай ти ! казахъ азъ малко съ очудване, като не знаяхъ 
съ какво друго да отговоря на неговия погледъ. 

— С4ки си туря на страна и не иска и да внае ва общото. А въ 
една таща не е ли всичко въ една кнсия — въ една да са туря и отъ 
една да са зима — нЬна р4дъ и бправъ въ тая к&ща и нЬма тя да 
прокопса. 

Чичо Стайко позънълча. Той не изгледа нЬкакъ самоувйренн, вата 
чов^къ, който е исказалъ несъмвгЬнна истина. 

— Ами бае Данчо, запитахъ азъ, сбира ли си и той башка парит* ? 

— Па това е още пб-лошо и пб нечинливо у насъ я ! захвана чичо 
Стайко съ негодующъ тонъ. — Малкпя си зима отъ дюАгерлъка пари и 
си ги сбира на страна. Цанко и той отъ овцетй си прибира, отъ ра- 
бота зима — и той си ги връзва на стьрна. А голЬмия — той една 
вара отъ н4йдЪ не видва. Запасълъ ни е овдегб още отъ налъкъ и сё* 



119 

сгЬдъ гЬхъ, сё по кара — и до днеска. Пододе си салъ да са прйо- 
бжече язя хлЪбъ да ся веяв, па пакъ бръза при овцетб. И не само на- 
яшгЬ овце пасе, аяи и чужди: и пари, и храна пскарва, ама сё 8а въ 
кжщя отива веговата печала. Ш, сега нала ще вемемъ отъ уйчови тй 
60 — 70 ока жито — той го в искаралъ. И пари ни е далъ човйка ва 
насенето — ва въ в&щи еж похарчени. А той, нали ти казвамъ, петь 
пари не е турналъ н-Уд* на стьрпа, иди пакь да е зелъ еднпъ грошъ 
въ джеба си, та да купи нЬщо ва него си или ва дЬцата си. 

„Сега пасе и ЦанковигЬ овце, — дЬто ги е велъ отъ мираза. Махни 
вече, Д'Ьто еичко щото трЪбва ва овцегЬ му, сё е отъ общото, аяи и че 
п пасе $айо му и са губи слЪдъ гЬхъ — той не ще и да внае. Про- 
даде си н-Ьщо отъ овцегЬ, турне си го въ кисийката и това си е. Не 
ще рё никого: „н&, бае, 20 пари, та пий н^йд* 25 драмъ ракия*. 
Той не ще и да ги вене, че въ кехапа не влиза и ракяя не пив, ама 
бареяъ съ дума да го направи. И това н4ма. 

Ж А Данчо и не хае. Гледа си овцегЬ и пикаква лоша мдсъль му 
не хинува пр4зъ ума. Той е простпчъкъ като овчица. Пакъ добрина — 
ловече не ноже да бжде. Па и пёслушенъ е вече, невнамъ като какво. 
Видишь ли тие волове? — ва кждЬто ги бутнешь, кыгь тамъ отиватъ. 
Такъвъ е и той. Божй кравица е, а не човЗжъ. Ехъ, камъ да мп с* и 
«юие като него, да впдшпь какъ ше подкарамъ работата, както си авъ 
шаяъ, и какъвъ животъ тогава ще да са живйе! Ама други са оние. 
Не си н$кои лоши проклети — ващо да хуля Бога ! — ата не с& и та- 
кива, Д'Ьто да вьрвдтж, както ги азъ народа и да вьршатъ, каквото авъ 
жскаиъ. Тие отъ малки си б$ха пё-отвореипчки ; а пакъ откакъ ходиха 
солдате, още пё-отворенн еж станале и сега с&ки воче иска ва своя глава 
да сп е, и не елуша, та какво го пар+квашь. А Данчо! 

,Ехъ, и знаешь ли какво яа боли на сьрдцето и какво ми тегне 
на душата, като си помисля ва него ! Зарань, са влка, ща да умра. Тие 
ще ее раздашь — мюлка, добитъка, и дома ще имъ остава, друго нЬма 
що да делать. И сЬки ще земе по равно. Двамината ще сп пматъ вече 
въ кисиигЬ, ще ввматъ и оше, па и сами си с& пё-отвореии п повече 
вяаатъ — н добри щатъ да еж. А Данчо, и той ше веме ни равно съ 
гЬхъ, аяи съ него ще л да си остапе, пишичко на стьрна не щеда си 
яма! И кой внае какъ лп ще да са поминува съеъ своята простотия и 
само съ овчарл&ка си! Жално ми е ва него, чичовото, жалио, та вече 
н4ма какъ ! Той е най-много пекаралъ и лзработнлъ за въ кжщи и най- 
ма е слушалъ, а ва него ипй-малко ежмь направплъ, и той ще най-очу- 
канъ и най-зебиленъ да остане. И на тоя и на опя св'Ьтъ ще му едмь 
борчлвя и сё ще ми тегне на душата, Д'Ьто с&мь го оставилъ тъй!* 

— Аяи че тн ги пъкъ раздали, чичо Стайко, — го подэехъ аэъ. 
— РаздЬли ги саяичекъ, както мислпшь, че е пай-право. 

— Да ги раздала, чичовото, ама не мога. Сърце яп пе дава да 
направя това. Толкова едмь мид-Ьлъ и жъдувалъ ва такова нЬщо, тол- 
кова с&мь обичадъ такъвъ животъ, и съ толкова н&кн и трудове да го 



120 

* 

нарйдж, ужъ, както тр-Ьбва, да го докрЬпа и удържа крнво-л1юо до сега, 
та сога на край вр-Ьме — ё че, вика са, надъ гроба съмь надникналъ 
— да зема да го растура! Не йога, чичовото, не ще мога да пренеса 
това. Мислилъ съмь си н&днп, на врйме рще да съмь ги раздЁлиль, че 
ще да е сега пб-добрй и за т4хъ и ва мене. Па он лакъ рвча: ама 
какъ бихъ могьлъ да си помислж, че те стане така! Па н какъ бихъ 
жив*лъ и гледалъ свита слйдъ това ! Не е, не нога да гн раадЬяш, чи- 
човото. Още малко ми остая да жив*Ья. Ще татпа, ще са м&ча, ще са 
сьсипвамъ, дорд* ми излйве душата, ама дорд* съмь живь, ще гн крипа- 
Па откакъ умра — както ги научи Господь, така да прав&тъ. — Ха, 
поведя, Коте, воловегЬ нататъкъ прйзъ угарьта ! се обьрна чичо Стайка 
къмъ момчето. П то поведе воловегЬ црйко прйзъ угаретЬ къмъгЬхната 
нива. 

А азъ залпсанъ отъ прикаскигЬ на чпча Стайка, бЬхь и ваиинадъ 
пдтя, изъ който трйбнше да се отбия за къмъ овеса; затова токо ка- 
вахъ чичу Стайку: „Ха, добъръ часъ, па дЬдо Господъ давно обрыца 
снчко на добро!* н тръгнахъ на другата страна къмъ нашата нива. 



. Наскоро сл'Ьдъ това, като се връщахъ единъ день, тъй цривечерь, 
не помни отъ кад*, поспр'Ьхъ се пр^дъ механата на Цано Хаджи Стой- 
ковъ ; д'вто е край мегдана. Заирй ме Цано, който стоеше сами ирйдъ ме- 
ханата си, и кога минувахъ, зе да ме вапитва за едно за друго. 

Цано е мой приятель и другарь отъ дЬтинство. Ш-голЬмия му брать 
славна е отд'Ьленъ п си живив на страна. Има пб-малъкъ брать, който 
тогава бЪше още солдатинъ. Цапо бЬше ергепипъ, жив^еше си вь кд- 
щата самичекъ съ двй пд-малкп . сестри и си гледаше механата, която в 
отдолй подъ к&щата нмъ. ОсвЗшъ механджял&ка, Цано връти и отъ малко- 
малко и чяфчиликъ, пма си волове, съ конто си работн мюлка; нма см 
и. добиченца дома н ийщо отъ овчици. 

.Нпе съ него одавна не бФхие са виждале и сприказвале. Сега се 
ваприказахме. Авъ го вапитахъ какво си правя, какъ се иоиинува, има 
ли ад&шь-веришъ въ механата. Той, като сЬки чов$къ вь днешно вр*Ьне, 
зе ислръво да ми се онэаква отъ н'Ьмане алжшъ-вершнъ, отъ лоши го- 
дная, отъ мяогото вересни. 

— Ама както и да е, продължи той, откакъ свърши оплакванията, 
— сё са поминуваме, берекятъ версипъ! Кое съ хората тука са дрън- 
каме, кое съ земята са боримъ, кое съ другн работици са чоплихъ, а*а 
сё искарваме но бгЬщо. Бато са блъска и ударя човЪкъ повечко, сё не 
ще да остане. Па и повечко рнботлци като сд, отъ тукъ капне, отъ тамъ 
каппе, то са набира. Е че н на едно нЬщо само да се облегне чов-Ькъ, 
п&къ не може. Не може въ днешяо 'врЬме да са жив-Ье само отъ едоа 
работа. Ако чакахъ и азъ сичко отъ механата само, кой внае какъ бихъ 
излазали на срйща. Ами и другигЬ работици номагатъ, та така са н4- 
вакъ поминуваме. — Н4есень, като са прибере Ташо отъ солдатлдка. 



121 

жисл* и него да ваврьта, па наредъ съ механата и домаганитЬ работа, 
да подкачимъ и другоиЬщо още, каквото съмь си авъ номислялъ, тогава 
ще ни тръгпе работата пб-наредъ. Ще стане тогава добро и ва меня я 
-за него. Така сыть нам и ел и лъ : ще го привръта азъ и него, па ако ще, 
да позпава напоконъ. 

— Така и тр'Ьбва, ами — потвърди чичо Луло Топуза, койтоб&ве 
«е примйсиль къмъ насъ, заедно съ бае Славчо Налбантина. — Така я 
тр'Ьбва — братски. Брать за брата тр'Ьбва да застая. 11а и ко! ще да 
ти е нб -продень и пб-вйрень отъ брата? И вма ли пб-хубаво нЬщо отъ 
това — да си живать брате зговорно и за дружно ? 

— Джанъмъ хубаво е това н*6що — да жив'Ьятъ брате вадружно 
я да са 8говарятъ — подзе бае Славчо Налбантина, младъ, юначенъ я 
доста опитевъ и отвореничекъ мжжъ, — ама п6-напр$дъ нека ся раз- 
дЬлнатъ бащинлята, да си зпае сЪки негрвото си, па тогава нека са здру- 
жаватъ. Здружаването да си имъ е съ смйтка, да си знав сЬки какъвъ 
.пай нма въ общото, и когато доискать, да ногатъ да си пр'Ьгледатъ емйт- 
еитЬ. Тогава и работата ииъ ще е пб на редь, и ще си жив'Ьятъ вго- 
ворно, както прилича на брате. Не направить ли така, пб-добрф нящо 
да не дръжатъ, ами да си са дЬлятъ у вр4ме. Ангеловци не знаете ли? 
0*ки ги сочеше иапр^дъ съ пръсть и сЬки са чуше на г&хната задруж- 
ность и на гЬхлото имотство. Ама най-посдЪ наля си исповадиха очигб 
дорд*Ь да се разделять! И сега вече нали не искать и да се вндятъ 
единъ другн, а то пели сговоръ и братска любовь да има мЬжду гЬхъ !... 

— И азъ така мисля за тия работи, бае Славчо, каза Цано удо- 
брителяо. Така тъкма и пив съ Тошо да направнмъ: ще си раздЬишъ 
пб-напр$дъ каквото пи е общо, ще отдйлимь и на момнчетата каквото 
имъ са.пада, па ще си шшравимъ единъ вговоръ прЪдъ хора — его е 
авъ толкова вноса, това и това е мое, каквото спечелинъ, еди-какъ ще 
си го д1;лимъ — и тогава ще подкачимъ работата. Слйдъ нЗисолко го- 
дипи, сл'Ьдъ колкото си вече уречемъ, — ше си прйгледаме сн^ткитб, 
ще си зеые сЬки каквото му са пада, па ако пскаме, ще си направить 
яаиъ единъ такъвъ вговоръ ва още н*колко годпни. Така само ще са 
здружямъ нне. Идакъ — - сичсо да е общо, да не е д-Ьлепо — азъ го 
не ща, позпадъ съмь го какво е ело. 

— Та и не могатъ сега вече да сЬдатъ брате не дЬлепп и да ра- 
ботать н$що общо, каквото е било гсЬкога, продължи бае Славчо. — 
Сегашпото вр4ме е друго, па и свита сега е други. Шкога повече ае- 
яата ел работиле хората, и ако с* гледале и кбщо овце, добитачецъ, 
— това имъ е бяпо поминъка. Па и хората са биле тогава пб -добра, 
-бялё еж прости и правя, в'Ьрвале еж са единъ друга и слушало сд са* 
Затова еж н могле тогава да жив'Ьятъ по нЬколко душь брате въ една 
хода: стигяатъ вмъ сяиове и унуци, а тие сё още с* наедно, не дЬ- 
лягь са. А сега? — Сега само съеъ вемяга и съ овце не яоже да са 
поминува една к&ща, амн тр'Ьбва и други работа да са закачать, та така 
да са нзл'Ьзе на ср*ща. Па н хората сега еж пб-отворепи, пб-изваденж 



122 

к пб са не вырвать вече единъ други. Не с& вече сега прости като н$- 
жога к не могатъ да останатъ такива. Ые могатъ сега хората да оста- 
нагь гьй затворенн сё на едно м4сто, като н'Ькога и да не знаятъ подъ. 
носа инь тане какво става и какъ жшгЬятъ другигЬ. Сега вече с6кн г 
ако не за друго, баремъ войеикъ като го вематъ, ще отступи сё и на. 
вънка н сё ще видн и другигЬ какъ жив'Ьятъ, ще сн поотвори очитЬ, 
ж приборе ли са — то! евече други, той не скланя врать да са впрегве- 
въ общин еремъ, ами иска самичекъ на своя глава да си е я както ну 
са ще, така да си нареди живота. За това и н4ма вече сега нйкогашниж 
вадруженъ и не раздйдень жнвотъ м-Ьжду брате. А дЬто го има, той са 
е вече раскапалъ или са раскапва/ Ни, кога у чичови Стайкови тале, 
д*то и момчетата с& съ р'Ьдка добряна и послушность, и чичо Стайка 
— такъвъ харенъ, правь и работенъ чов4къ — сё е на вовъ гЬхъ, 
кога тамь не може да се вадържи аговорьта и общата задружность м'Ьжду 
братето, д*ка ще на друго мйсто? 

— Ехъ, че нема баевигЬ Стайкови момчета са не вговарятъ? — 
запита недоверчиво чичо Луло. — Наш са си сё наедно и за дружное 

— Абе, ва наедно — наедно сх още; и вговарятъ са ужъ; ама 
скоро ще са растури вече тйхната зговорь и задружность. Нали ще 
Е&есень да са ужени и Мито, а пакъ тле имъ еж само дв*Ь кащи. Ще 
тр-Ьбва още една кдща да са направи. Чичо Стайко самичекъ ё че не 
ноже вече. Какво ще правятъ ? Каэватъ, че чичо Стайко давалъ на Цонко 
м4сто отъ приди да си направи тамъ кжща и да си излйве въ нея. И 
Цонко ужъ пристаялъ, ами Цонковица не давала. Да си купимъ мйсто, 
на сн направимъ", викала тя. . . 

— Видишь ли, че Цонковица е по-хитра отъ Цонка? прйкъсна. 
Цаяо бае Славча. — Ако си направи кдщата на бащипото си м'Ьсто, ма- 
каръ че самичекъ пакъ ще си я направи - - баща му само малку ако му 
домогне — сё ще кажатъ другитЬ, като вематъ папоконъ да са д1>лятъ г 
че и тя е отъ общо иаправена. А като си я направи па негово си место, 
н да ну помогав нЗицо баша му, сё ще си знае, че кжщата си му е само- 
иегова, и кога вематъ да се д^лятъ, пакъ ще си зоме д^лъ наравно съ 
другитЬ. Право де, пб е хитра тукъ жената отъ мжжа. 

Както и да е, ама сега варадъ тая кжща, колкото е разелабена за- 
дружностьта имъ, още пб вече ще са разелаби и разнпже. Е че не мо- 
гатъ общо иаправятъ кжщата, ващото Цонко и Мнто си сбирать вече по- 
башва. Па и друго. Чичо Стайко и безъ това наенла кр'Ьия кдлцата и* 
общото въ кдщи и вговорьта м^жду кхщнит*. А пакъ сега като са ожеин 
ж Мято, неговата годеница каквато е очеваднпца и скуби-свекръва, за 
единъ м'Ьсецъ ще ги смрази и раздали. Тя п Цонковата е отворена и 
малку сё са мжчи и башкува, ама тая е ептенъ * друга. Тя вл^зе ли 
въ чичовата Стайкова кхща, ще разбичка и раснокдеа сичкагЬ, като 
влъкъ кога вл'Ьзе мйжду овцегЬ. И това ще си е вече отъ эговорьта и 
вадружпостъта у чичови Стайкови! Па токо и вид* вече не ще да с» 
а има по насъ. Е че такъвъ свить сега настава; — кой е крнвъ? 



123г 

Цано и бае Славчо остаха да говорятъ ва лошевинигЬ на днепь 
ни* хора. А азъ ги оставить и се прибрать дома си. Прибрахъ се и 
дыго врйме остахъ да масля га печадната участь на аадружностьта у 
очови Стайкови и иэобщо на братската вадружность по насъ. 

Адрнпй 1890 год. 



ИЗЪ НАДСОНА. 

Авъ не на Товъ се молж, кого почти не смйе 
Да навове духътъ ми, очуденъ и смутенъ, 
И прйдъ кого умътъ ми въ безсилие нЬм-Ье, 
Кат' иска да го стигне, отъ гордость помраченъ. 

Азъ не на Тозъ се молж, прйдъ чиито олтари 
Народътъ, прбстндтъ ничкомъ, въ смирение лежи, 
И л'Ье се тамяна на ароматни п&ри, 
И палатъ се огньове, и стЬние ввучи. 

Аю не на Товъ се молж, когото окр&жаватъ, 
Оъ свещененъ трепетъ пълнп без бр ой ни духове, 
И чийто тронъ невидимъ, що звЬзди осЬняватъ, 
Царува въ бездни висшя, въ бозчетни св'Ьтове. 

Не ! азъ сьмъ н4мъ прйдъ Него ! — Дълбокото съзнанье 
На дребностьта ми туря на устнит* ми пръстъ, — 
Сега сьмъ азъ увл4ченъ отъ друго обаянье: 
Не е то на власть царска, — ами на м&ки, крьстъ. 

Мой Богь е Богъ страдален^ Богъ ц*Ьдъ облйнъ въвъ кърви. 
Богъ — челов'Ькъ и братъ мой е$съ ангелска душа. — 
И пр'Ьдъ Теглото тежко и Любовьта, азъ първи 
Ще прйклон* глава си съсъ искренна молба. 

т 

Пр4в. Р, 



124 



ХйШВСКИЙ МЕДЖЛИСЪ. 

Отк&елякъ отъ нежздадената V часть на „Мжжадото". 



Па 3 май, 1873 г. пр4зъ деньтъ, Уэуяовъ се расхождаше свободно изъ 
^хасковскигб улица ; пр'Ьзъ нощьта, въ сжщия день, той стр4ля въ Хаджи 
Ставря ; а на 1-й хай п&кь осдмна въ хасковския занданъ. *) Рано ут- 
риньта, сжщий день, единъ отъ полпцейскит* раснасяше бнлетчета по ш- 
щята на члвновегЬ отъ управителния съв'Ьтъ, (меджлисътъ). Съ билет- 
чета се извйстяваше на членовётЬ (аазигЬ), че днесь на 4-й май по Р/з 
часъ, пр4дь об4дъ, ще има общо распоредитедно заседание на съвЪтътъ, 
по долото на снощното нривлюченле съ хаджи Ставря. Билетчетата б4х& 
отъ името на набмакамъ бей. 

Кошти-чорбаджи, *) главния виновникъ на приключението, 6*6 членъ, 
по назначение, въ управителния съв'Ьтъ, и като такъвъ, той получи 
билетче. Б4х& поканени въ сжъта па съвтьщание и рухане — веки- 
литть (владишкигЬ нам4стници, представители!* на религиознит* общини). 
Другь п&ть поканата отъ каймакамъ бея на заседание, се поср&щашесъ 
отвръщение отъ членовегЬ на меджлисътъ, но днешната се прие не като 
нокана, а н4що като особенно благоволение на властьта къмъ гЬхното 
„в'Ьрно подданническо чувство. * Само Кошти-чорбаджи правеше исклю- 
чение отъ това „в$рно-нодданническо чувство", ващото не 64 му въ 
личния иптересъ да дава съв4ти на каймаканъ бея, като по ко! 
начинъ би могло най-десно да се отгатва гатанката — человЪвътъ на 
убийството и да се изловятъ неговигЬ съучастници. ЧленовегЪ на съвй- 
тътъ единъ по единъ се испрйварвах* въ правителственния конакъ. Тур- 
цитЬ и гръкоманит4 най -на пр'Ьдъ пос4тихд занданътъ, за да видятъ ге- 
роятъ на покушението. Пр'Ьзъ тйсното прозорче и кр&гдестата дупка на 
занданската врата, гЬ надничаха <+ь дйтинско любопитство и се вглеж- 
дах& въ челов'Ькътъ съ кьрвавцгЬ др4хи, окьрвавеното лице и боситй 
крака, който л4жеше вьрху гэлЪмигЬ н студени плочи на тъмницата, 8а- 
пов4двахж му да стане правь, за да могатъ да го равгледиъ на бой и 
# к*яфетъ* (осанка). Затворникътъ не испълняваше заповйдьта нмъ; пра- 
веше си оглушки, като че ли пмъ не отбира отъ язикътъ. Презренного, 
съ воето затворникьтъ отговаряше на тогавашнигЬ силни на денъщ ра- 
зядосваше аазит* — турци. ТЬ въ ядътъ си сално дьрпяхд синджирътъ 
(лалето), съ който 64 привьрзанъ ватворннкътъ къмъ ср&дния стълбъ на 
вандана ; псувах* го съ най-мръснн думи, ритах* го въ г&рдитЬ и ма- 
ната и сл4дъ това, отивахж въ стаята на съвЪщанието (меджлись-одасл). 



1) Четж IV кн. ник. стр. 163—174, 

*) Членъ на хасковския революц. коняге». 



125- 

Еоштн-чорбаджи изнасили чувсгвата си ; гузно закрачи , быть конакътъ ; 
еъ вътр'Ьшна напрегнатость прЪкрачи прагътъ на жджлиеб одасл и 
с&дна въ одно отъ тъмните й вюшета. Руханё — векилите съ смиренна- 
мудрення физиоаомия влезохя въ съвЬщателната стая и заеха опр4д'6- 
леннигб т*мъ места. Ц/Ьлия св^тъ 6*6 събранъ, отсхтствуваше само прфд- 
еедательтъ — ваймакамъ-бей. Съв'&тницигЬ размёних* обикновенните поз- 
дравления, по турския обичай, относящи ее само до щ/5ъщ а не и до 
здравието и работигЬ, ващото, съгласно турската аристократяческа логика, 
работата е дадена за аргатите ; здравието се раздава <Угь Аллаха, а . 
кефыя завися отъ волята на самата личность. Съветниците бех* ус- 
пели да испушатъ по една-две цигари и да изсдрбътъ но едно горчиво 
кафе, когато „чаушь пердеси* подигна вавесата, а каймакамъ-бей 
гордо и величественно влияв въ стаята на съвещанията. Ц/Ьлия съв4тъ 
стана на крана и съ низки, до земята поклони, приветствую появява- 
нието на големёцътъ. Каймакамъ бей зав 1гЬстото си и начена да събира 
поедипочно поздравленията на съветнициге си. Въ продължение на ми- 
нуга-две, предсёдательтъ успе да събере челобитнитё поздравления на 
азитЬ. Сл'Ьдъ това, изгледа изъ-подъ-добие чорбаджии и рухане-ве- 
кидигЬ; направи си цигара и длФсна съ рлще некому си. На дадения 
внакъ, нердето се отвори и чаушь-нердеси се исправи пр'Ьдъ големёцътъ 
на деньтъ. 

— Горчиво кафе — заповеда каймакамъ бей. 

Чаушь-нердеси заднишкомъ изл4зе; кафеджията, който е въ с&що 
вр-Ьме и разсиленъ при меджлисътъ, вл^зе въ стаята и, слбдъ като на- 
прави два до земята поклони и четири и половина теменамета, съ не- 
четка деликатность сложи вьрху масата плоска чаша.. Сл'Ьдъ това, на- 
прави с&щиг! поклони, с&щигЬ теменамета и заднншкоаъ издезе, дьр- 
жащъ лЬвата си р&ка вьрху километрическия ел пояеъ, навитъ около 
кръетътъ му. Каймакамъ-бей натжкна цигарата зъ кехлибареното си ци- 
гаре, съ надутость налана ябълкообразния му край; а чаушь-нердеси 
робски поднесе огънь къмъ крайчето на цигарата. Носътъ и устата на 
председателя испуснах* пьрвата струя . димъ, а едва отъ рялфте му под- 
носе длоската чаша до административно-нолицейските му уста. Въ стаята 
на съв-Ьщаннето се разнесе пронзителния звукъ на онзя начинъ пиене 
кафе, който исключително принадлежи на азиатскягЬ народи. Пьрвата 
струя димъ и пьрвяя пронзителенъ звукъ беха нридруженм съ надогЬ- 
ненъ погледъ, хвьрленъ по адресътъ на приемсвующите заседатели. 
Еаймакамъ-бей бе майсторъ да правя съ устата си кжлбета ж прьстени 
оть димъ; той пустна неколко такива прьстени и кжлбета, ж съ мьрзе- 
ливъ погледъ слёдеше за йхното изчезвание въ въздушното простран- 
ство. Това бе энакъ, че заседанието се открива. Съветннщзте навирихж : 
ной цигара, бой чибукъ, и съ смиренномудренни физиономии седехж на 
местата си. Съвещателната стая изгледваше повече на кафене, отъ кол- 
кото на „присутственно место*, да се изразинъ оо руски. Заседанием 
бе открнто. Каймаканъ-бей отвори лениво и гор делит» устата си и за* 



126 

яойда на полицейский юзъ-башия да раскажи на съветниците снойщото 
приключение, извьршено въ кящата на „многоуважаемия, почитаемия хае- 
вовеки мемлекетъ-чорбаджисд, верния слуга на султанъ Абдулъ-А<*нсъ пат 
. дишах&м&зъ; мядрия, справедливия и честния представитель на велика» 
патрихана, заслуженния н наградения съ царски ордени христйянинтъ, 
верния подданникъ и служитель на великата, безпр'ЬдЬдната и нерав- 
рушима отоманска империя." *) Полицейский юзбаши, въ една р&ка с* 
кафе, а въ друга съ дигара, сЪдящецъ но комплот нри вратата на 
стаята, райкава на кратко историята на снощното приключение. Съветни- 
ците съ приковано вникание слушай докладътъ на полицейский аген- 
тинъ. Грькоманътъ ааза Джарто-оглу, съ особенно удоволствие допълняше раз- 
сказътъ на юзбашията въ х^зи места, гдЬто той отъ незнание или отъ 
неумение да раскажи, пропускаше некой обстоятелства отъ нощиата ка- 
тастрофа. Рухане-векилите съ нажелени физиономии и съ удивително 
въпросителни гримаси, съпровождах* докладътъ на юзбашията. Кошги- 
чорбаджи се намерваше „негде си въ дхнъ земя*, но не въ меджлисъ 
одася; той наполовина слушаше полицейский докладъ, понеже за него 
нищо ново кЬнаше, а имаше н4що страшно и опастно лично за самого 
него. Н$що си скрито въ самого него, но не определенно въ какво се 
съетои това „ни то си", го силно вълнуваше. 

Ссгисъ-тогисъ прьстит* и ушитб му ту истивахд, ту се сгревахх; 
н'Ьщо като треска, но не физическа, а душевна треска го люлееше. На 
неколко пдтя (това самъ Кошти исаов'Ьдваше) таванътъ и стените на 
стаята се вьртех* пр4дъ очигЬ му. Другарите му съветници и кайма- 
камъ-бёй, много добре би могли да прочетдтъ по лицето му и въ погде- 
дътъ на очите му това, що ставаше въ душата му, и на часътъ да го 
турятъ на подсадимата скамейка; но те бехд простаци въ това отно- 
шение, при това, никакъ не допусках*, че т4хния другарь може да нма 
прьстъ въ това, по техно му, гнусно дело. 

Приставътъ продължаваше да расказва, а въ това вр^ме пердето 
се подигна, мюфтията и подиръ него кадията, влевохя въ съв*Ьщател- 
ната стая. Целия съв'Ьтъ стана на крака. Наченахк се поздравленията 
и привЬтствията. Представительтъ на духовната власть (мюфтията) и пред- 
ставительтъ на садебяата власть (кадията), 8аех& пьрвитё места въ съ- 
в4тътъ. Единичните теменамета и поклони немахд четь. По желание на 
мюфтията, приставътъ повтори разказътъ по произшествието. — Аагларъ, 
бейлеръ, чорбаджяларъ ! отъ разсказътъ на приставътъ, чухте какво не- 
щастие се е случило снощи на едного отъ нашит* другари, аази ; сещате 
се съ какви зли намерения е посЬтилъ кдщата на хаджи Ставря бези- 
менния убиецъ ; но благодарение на Аллаха, честь, слава и дългоден- 
ствие на падишаха, той е вече въ ржцЬте на правосадието ! Повиканя 
сте днесь на съвещание, за да дадете справедливигб си и мадри съ- 



1) О'бикиовенни фрази на турскитв чиновниц* въ случаи 1 на офнциалности. Иен пох- 
вали 6-вха се обьрнади въ банажность и 8а гЬзн, конто гн нрожзяасехд. н >а гЬзн, конто гя 
-тптпахж. Ав. 



127 

в4ти, по разгледванието на това „мржсно посЬгателство* — кава кайма» 
ташъ-бсй, сл4дъ вато приставътъ довьрши докхадътъ си. 

— Нам4рих* ли сд н4вои н4ща при убийцата? — нвтежко по- 
пита кадията. 

— Еветъ ефендимъ — отговори приставътъ и доносе въ меджлжсъ- 
одас* : револверътъ на Ивана X. Димитрову г ), ножътъ на Георгж 
Манчевъ, 2 ), пълномощното *) съ разяреяния левъ, отровата, чета 
цит4 па Звукаря 3 ) и петь-т4хъ английски лири, конто Звукарыь &к 
дадъ на Узуноза единъ день пр4ци покушението. 0ьв4тницит& ревгра-» 
Ч$их& с4ки по н4що си, за да го равгдедватъ. Мюфтията разгледвадш 
ж стерлвнгит4, каймаканъ-бей револверътъ, Хасанъ ага — бялиматътъ но- 
жътъ, Джартоолу чепицит4, кадията — тлномащпото, а Кошти чор- 
<>аджи нищо не пипна съ р&ка, понеже н4щата го позиавахх, както ж 
той самъ гп познавшие много добр4. Год4мцит4 на деньтъ разгхедвах* 
н4щата, очудвахж се и стр4лях* единъ другиго съ въпросително-удиви- 
телни погледи. Н4щата — участницит4 въ пр&ст&плението — никому 
нищо не казвахж ва себе си, нито за чедов4ка, вьрху когото се нам4- 
рихд — н4щата — т4зи н4ми участници въ скандалътъ, ход4х* отъ 
ржка на ржка и обиколих* почти всичкит4 годЬмци. Най-с4тн4, по внакъ 
на каймакамъ-бея „н4мит4 свидетели се нам&рих* вьрху масата, стояща 
пр4дъ него. Мюфтията подаде пълномощното на грькожанското рухане- 
векидн, съ просба да го прочете и растжлкува, но той, простакътъ, 
внаеше само „черковното и славянското азбуке % а „писменното" ванего 
64 н4що като египетски иероглифа; ето защо пжкденното кннжче вд4зв 
въ ржката на попъ Савва — българското рухане-векидя. Попъ Савва 
прочете тлномощното, но малко разбра отъ съдьржанието му ; това коего 
разбра, 64 далечь отъ онова, което съдьржаше книжхето. Грькомашггб 
а ази сдщо се опитахж да го разбердтъ и пр4вед*тъ на турски, но бе- 
зуспешно. И X. Кодинъ — Туркомажтъ, се опита да го прочете, но не 
мож4, защото неотбираше отъ свьрзанит4 писма, конто се пищать съ 
разни завракулки. Отъ всичкит4 съв4тници — аази, най-добр4 жожешв 
да прочете и растълкува книжлето Кошти-чорбаджи — можеше да рас- 
тълкува какво вначатъ инициалит4 А. У. и Н. Г. — сжщо да обясни: 
кой го е писалъ ; кому то принадлежи ; д4 се намира градъ Аггела — 
можеше, но се втеляваше н умишленио изб4гваше да гледа „фаталното 
книжле", което шьтуваше отъ р&ка на р&ка изъ меджлисъ-одаеж. Сл4дъ 
дългото напр4гане надъ „книжлето", попъ Савва и Джартоолу си въо- 
бразихж, че еж открили нова Америка: прочетеното истълкувахж така: 
„н4какво си тракийско шаклятие се събрало на съборъ въ градъ Ан- 
хидо и опълномощпло си А. У. да урежда и натъкмява комитетигЬ въ 
Тракия, Македония и дунавска България*. Думата Атила, тЬ 
четяхж Анхило, понеже градъ Атила ва т4хъ не сжществуваше, а из- 
айстенъ имъ 64 градъ Анхило при Черното жоре. — Около печатать 
какво е написано съ думи ? — пита мюфтията. 

*) Четя IV кнвж. ижнаж. стр. 170—171. 

1, 2, 8) членове на хасковекмй революцнонженъ жомнтеть. 



1 



128 

— Привртълепното иравителство вп Българиа — отговори попъ. 
Савва. 

— А какво значи онова крошево куче* по ср4дата на печать Г 
— попита кадията, като показа съ прьста вьрху разяренния лев*. 

— Не знамъ — бе отговорътъ на българското рухане-векилн. 

— Това оэначава гербътъ на българските „комити" — се обадн 
единъ отъ грькоианяте-аази. 

Дуката Атила и инициалите А. У. и Г. Н., най-много бжрках*. 
на пр^водачитЬ, за да разбермъ с&щинското съдьржаниена иьлпомощ- 
пото — бьркахж имъ да откривьтъ сдщинското име на виновникътъ, въ> 
когото се нам'Ьри това таинственно парчепце отъ книга. 

Кривою тжлкувание на документа, доводе до сгЬшни распореж- 
дания каймаканъ-бея : той се отнесе телеграфичееки до начали и ка въ Ад- 
хило, съ предложение да узнае : каквн и какви хора се събирали на съ- 
боръ въ Анхило пр^зъ м г Ьседъ февруарнй 1873 год. ; д ако се нама- 
рать такпва, да ги арестува и препроводи въ Хаеково на разгледване. 
Отговорило му се отъ Анхило, че нпкакво събранае не е им ал о я че, 
иав^рно, хасковскигЬ власти еж ударили на янлжшь-адреесъ. 

— На какъвъ яэикъ говори внновникътъ? попита кадията. 

— На всичкитЬ езици — отговори прнставътъ, за когото на този 
свить существу ваше само турския язикъ. 

— А по български говори ли? 

— Не, кадж-баба! на всички други язици говори, но български 
хнчь не внае! — съ дълбока уверенность отговора приставътъ. 

— Требва да е ингилиэинъ — самоуверенно произнесе мюфтията г 
като подхвьрляше въ шепата си петгЬхъ стерлинга 

— А може да е грькъ; защото въ Анхвдо живеятъ само гьрци; 
така требва да се раэбира отъ самою книжле — неушашленно обяснн 
нопъ Савва. 

Еошти-чорбаджи умишленно подкрепи обяснението на попъ Савва. 

— Ба, ба! какъвъ гръкъ ще бдде то!, когато поеяга вьрху жи- 
вота на грьцкнгЬ пьрвенци; той е българипъ — бунтовнвхъ, а че е 
такъмъ, за тога говорятъ най-ясно надпвсътъ за печетьтъ я разярения 
левъ — енергично възрави на нопъ Савва единъ отъ грькоиаиите аази. 

— А може би да е селянинъ отъ едренскигй села — съ овча на- 
ивность обяснн X. Еалинъ Туркоманътъ. 

— Ха, ха, ха! . . . Еой селянинъ ногээ да Говори по френски, 
гьрцки, ингилишки? Ти си смешеяъ хаджи! . . . иронически ваб&гЬжя 
вайианамъ-бей. 

— Виповникътъ е или френець, или грьвъ^ ила ингплввннъ, пре- 
дрешенъ въ селски др^хи, съ хаджи Калиновсвэ нанвтось прибавя 
вадията. 

— Бойлеръ ойлеръ чорбаджиларъ ! това е бългэринъ — буятов- 
никъ, вй вазвамъ! ако да не бе такъвъ, вгЬмаше да ива при него та* 
къвъ документа съ такъвъ мюхюръ ! — убедително произнесе Джартоолу* 



129 

— Безъ покаванията на виновпикътъ нищо н$ма да раэберемъ отъ 
това квпжле; нека ее доводе той тукъ прйдъ съвйтътъ и се распита 
лр&дъ всичквгЬ членове — категорически произнесе кадията. 

Еайиакамъ-бей ваповйда и приставътъ ^отиде да доводе впновникътъ. 



ЧленовегЬ на съв'Ьта се съв'Ьтвахд, а Узуповъ, привьрзанъ съ же- 
лЗжва верига къмъ средняя стълбъ на зандана, тежкоб* задрймадъ вьрху 
годигЬ и студени плочи. ПрЗззъ дремлющею му съзнание се извьрвяхд. 
редове и купове отъ представления, конто безъ всякаква логическа 
сврьвка се крьстосвахд и комбинирахж въ чудовищно-мячитезни сцени. 
Аниния Аргирипдисъ*) въ задрймването сн сънуваше, а сънътъ ну 6*6 
огь лай-тежкит* съюпца. Ключалката на валдайских* врата издржнка, 
буковата врата се отвори; тъмничаринътъ се приближи до полуспящня 
арестантинъ, ритна го по главата съ вьрхътъ на поднетената си емения 
и ну вановйда да стане, ващото ше го води въ меджлисъ-одасж. Арги- 
рнадвсъ дигна пава н прйзрително изгледа тъмничаринътъ, който раз- 
ньрвваше веригата отъ стдлбътъ и иЬщо некому си бдбреше. Сл г Ьдъ това 
заключи му рдц-ЬгЬ въ желйзни белезици и го поводе като вьрзанъ 
яв&ръ къмъ меджлисъ-одасд. Отъ прйдъ, отъ задъ и отъ странигЬ на 
окования затворникъ щрькнахд нйколко сюпгии (байонети) пат&кнати 
вьрху устата на заптяйското шасио. Виновникътъ гологлавъ, босъ, едвамъ 
щуЬстднваше по пясачлнвата пдтечка, а нетьрпеливия тъмничарь му се 
сьрдеше и злобно подьрпваше лажто. Разстоянието отъ затворътъ до 
жеджлисъ-одас* е една четвьрть километра; съ гол'Ьмо усилие прймина 
това пространство ранения Аргириадисъ. НайсетиЬ пристигнахд; чаушь- 
пердееи подигна пердето, тъмничарътъ прйкрачи прагътъ и введе винов- 
бикътъ въ меджлисъ-одасд. Въ кървави др^хи, съ окървавено лице, крака 
ж рдц^, оплетенъ въ железо по ржцб, крака и врать, Узуновъ се ис- 
правн прЪдъ хасковския меджлисъ; отъ загор^лата крьвь в^ждитЬ и мус- 
тацитЬ му изглеждахд като да с& мазани съ мазна и загорала капа. 
Грогенъ, страшенъ се покавва Узуновъ въ този си каяфетъ пр'Ьдъ сил- 
нвгЬ на деньтъ. Кощи-чорбаджи „здрефи". Мюфтията се възмути отъ. 
вагор^лит'Ь кърви; изръмжа на тъмничарътъ, ва дЬто е прйдставвдъ въ 
съв'Ьтътъ виновника въ такъвъ грозенъ видъ. По заповедь па кай- 
макамъ-бея тъмничарътъ изведе нзъ стаята виновникътъ, раскопча му 
рхцйтЪ и съ собственния си „герить-сабуну* ивми кървигЬ на 
Узунова. Прохладната майска вода подМствова освйжително вьрху 
нервягЬ на Аргириадиса. Той 64 отново нсправенъ въ стаята на съв&г- 
ницнтЬ, вагор'ЬлигЬ рани отново се открпхд и пресна връвь потече по 
краспвото лице на затворника. Тъмничарътъ съ съдранъ парцалъ блр- 
шеше прйснигЬ кърви и се ядосваше на квартиранта си, за дЬто го 
турялю въ такова ватрудително положение пр4дъ голймцигЬ и неговото 



*) Лъасгавото иие, коего си даль 64 Узуновъ. 

Денниц» кн. В. 9 



130 

висше началство. Узуновъ исправенъ стоеше поср&дь игароката стая, 
обиколенъ оть 15 души аави; то! вид* и своя Коетадинчо Сежитчлювь 
(Кощп-чорбаджи), свитъ въ едно кюгае, ир'Ш'Ьднялъ н оряхълтялъ, как» 

сминъ-цв4те. 

(Край въ идущата книжка). 



см$4- 



БЕЗЪ РАБОТА 



Расказъ жзъ живота на «абричнитЬ работниц* въ Западна Европа. 

оть ТТми.д.".ь Золгаь. 

I. 

Сутриньта, когато работиицитЬ пристигать на фабриката, навирать я сту- 
дена и пълна съ печаль, конто ниъ извЬстява разорение. 

На дъното на голЬната вала, иашината стой жълчелива, съ своитЬ сухи, 
тънки рдц*, съ своитЬ неаодввашя кодыа, тя, на конто днханнето и шуиъть въо- 
душевлявать, обикновенно, ц*лото здание, съ биенето на едносьрдце на гагаять» 
яростенъ въ работенето. 

Господарьтъ слива оть стаичката си я казва съ жалостенъ видь ■» 
работницптЬ: 

— Приятели ион, н*на работа, днесь. . . Пор&чкитЬ не ни доюждагь веча. 
Отъ всички страни получваиъ вапов^ди да сорж. Всичката нзработена стока трЬбва 
да остане вьрху ржцЬт* ни. Тови яЬсецъ декеиврий, на който иного се надЬвахь, 
този яЬсецъ, който б*ше нЬседъ на година работа другигЬ години, вапдашва да 
разори и най-солиднит* фабрики. . . ТрЬбва да се сире всичко. 

И понеже вижда работиицитЬ, че се гледатъ поиежду си съ страхъ, че ще се 
вьрнатъ доиа си, уплашени оть гладъть, който ше ги сиолети на другия день, при- 
бавя съ пб-нисъкъ тонъ: 

— Не сьиь егоисть, кълнж ви се. . . Но иоето {положение е тъй ужасно, 
даже и пб-ужасно оть вашето ! Въ осень дена нзгубихъ петдесетъ хнлядя франка. 
Спиранъ работата днесь, за да не копая повече пропастьта; и нЪиап нито петь 
сантииа за срока на записпгЬ ни на 15 число. . . Виждате, че ви говоря като 
приятель, не ви края нищо. Утр* ноже би, с&дебяитЪ прзсгави ще бжджтъ тука. 
Не е наша вдната, нал и? Ний се борнххе до послЬдне. Бяхъ желалъ да ви по- 
ногна да пр'Ьнппите тьзи минута. . . Но свьршено е. . . пропадналъ сьиь. . . нгЪ- 
иаиъ вече хлЬбъ за дЬлене. . . 

Тогава простира ииъ рхката си. РаботнидигЬ ну я стаскать иълч а ливо. И, 
за нЬколко иинути, оставатъ таиъ да гледатъ съ стиснати юируци гЬхнитЬ без- 
полезни сочива. • 

ДругигЬ сутрини, щонъ се съине, трконитЬ пищЬхк, чуковегЬ давахж ригия- 
ческата нЬрка ; а сега всичко като че ли спи въ прахътъ на банкроте гвото. 

Двайсеть, трийсеть сеиейства нЪна да яджтъ идущата седмица. НЬкон жеяж, 
конто работять въ фабриката, ниатъ сълзи но краищата на очитЬ си. М&жетЬ ис- 
кать да се покажать силни, прЪдставлявать се ва кураждни и назвать, че въ Па- 
рнжъ оть гладь се не уиира. 

ПослЬ, когато господарьтъ ги оставя, и когато го виждатъ, че си огива, 
прЬгьрбеиъ въ осень дена отгори, смазанъ оть едно разорение, още нб-галЪио оть 

2 



г 



131 

-това, що югь нсповЬдалъ, т* се оттегдюватъ едига во сдашь, като вадушаватъ № 
/задата, съ стяснато гьрдо, студътъ въ сьрдцето ся, като че издизахн огь стяятя 
на никой покойннкъ. 

Покойнякътъ е работата, покойяикъть е гол*мата, нълчедква яашнва, еке 
дегьтъна която стоя здовЪщъ га тьинииата. 

П. 

Работнякътъ е ганка, на удицата, на каддаркма. Той тяча по тротуаритй 
осень дена бега да ноже да нанЬрн работа. Ходя огь врата на врата, югто 
предлагало иишцитЬ сн, като предлагало ржцЬтб сн, като се предлагала пыльна 
каквото и да е занятие, и на най-трудното н на найчяьртоносното. ВсичкигЬ. враги 
ну се затворяй отпр*д*. 

Тогава работнякътъ предложи да работа на подвинь ц4на. ВратнгЬ не се 
отвори, даже я да бя работшгь и бега пари, накъ не бяха го взеди. НЪиането 
на работа, ужасною н-Ьнане на работа, ввъня своята ногребадяа канбана въ тава- 
ннтЪ, дЬто живЪятъ работиическигЬ семейства. Паннката спр* всичкитЬ индустрии; 
а паритЬ, подлитЬ паря, се скриха. 

Сд-Ьдъ осень дена вснчко свьршено. Работшпсьть наиравя последняя ся оонтц 
ж се врыца подечка, съ празднп рвдЬ, сназанъ, уннчтоженъ огь крайната бед- 
ность. Вали дъждъ; тая вечерь Парижъ е нраченъ въ кадьта. Той вьрвн подъ 
дъжда, бега да го чувствува, като не чувствува друго освЬнь своя гдадъ, н наго 
се спира за да стягне у дона сн п5-късно. Наведе се на едно огь дуварчетат» 
на Сена; дъдбокитЬ, изобилии водя течжтъ га проточепъ шумъ; бйлат 
л*на подскача, като се удря въ единъ огь стъдиовегЬ на моста. Той се навежда 
още повече; кодосадното течение нннува подъ него, като го вика повелителю. 
Но ... той нясдя, че ще баде подло, н си отжва! 

Дъждътъ прЪстана. Газътъ нданти га годФинтЪ сгысденнн нрозорци на юве- 
нирит*. Да счупеше едно стъкло, би взедъ, въ едната ся шеяа само, хдЪбъ за I 
иного годинн. Въ готварняцнтЬ на рестораннтЬ се вахваща готвенето; н зздъ ткь ' 
денитЬ вавЪси, вижда хората като вечерять. Захваща да вьрвн п&-бьрже, качва ое 
га нр*дградието, като души ннривиата огь дюкенитЬ, д*то пьржатъ, огь бака- 
лит*, отъ патилйрдупНЬ] нярязната на вснчкия лакомь Парижъ, който яздага свои* 
пр*лести га часовегв на глада. 

Понеже жена ну и иоииченцето иу'пдачЪхж сутрината, той инь б*ше об*- 
щалъ хл'Ьбъ за вечерьта. Не дьрзва да отнде да каже на онЬзн нещастнн, че га 
изагьгалъ, приди да бЬше се нръкнадо. Като вьрвн той се пита, какъ ще шг&зе, 
какво ще каже, за да гя накара да тьрпжтъ. Обаче гЬ не иогжть пб-надълго да 
траягь бега хл*бъ. Той ще се понжчи ва себЬ си да тьряя, но жена ну я иомж- 
ченцето еж иного слабя. 

За една нанута ну дохожда инсъльта да проси. Но когато гЬкоя елегантяа • 
тоспожа или никой господянъ нинуватъ край него, и той нясдя да простре ржка, I 
ржката ну се вкостенява, гьрдото ну се стнска. Остава той неподвижэнъ на тро- 
туара, а честннтй приличии хора се обръщать на друга страна, н го нисдять а& 
пиянъ, като виждатъ неговото обезобравено отъ глада лице. 

Ш. 

Жената на работника шкала на нрага на портата, като оставила гор* над- 
хата заспала. Жената е суха, жълта, съ сгасаяа дрЬха. Треиери огь ваярьзнадяа 
кЬтьръ на удицата. 

Тя нЪна нищо вечё га бЪдната стая. Вснчко занесла и заложила на Мои* 

йе 1Не*ё. Осень дена бега работа стягать за да исиразяять кнщата. Млналата ве- 

^ черь продала посдгЬдннтЪ останки огь въдната на дюшекя ся; не остава освЬаь не* 

Денняця кн. 3. 9* 



132 

иевирешгя чувалъ отъ него. Тя го окачн пр-Ьдъ прозореца за да пр4чи на въа-- 
дугьть да влива, защото жадката много кашли. 

Бевъ да каже на жжжа си, и тя тьрсй работа. Но нЪжането работа, още п5- 
сурово се отрадаваше на женит*, отъ колкого на иАжегЬ. До нея живйять не- 
щастии жени, конто тя слуша какъ хълцать и плачатъ пр*зъ нощьта. 

Тя, за щастие, вна единъ добъръ жжжъ, единъ ж&жъ конто не пне. Т* бн 
бшш постоянно свабдени съ нуждното, ако „жьртвигЬ врЪнена" не би ги събли- 
чали огь всичко. Тя ивчерпа кредитътъ си : длъжи на фурнаджиятъ, на бакалина, 
на варзаватчийката и не еж*е даже да жине нр*дъ дюкенигЬ. Поел* пладн* б* хо- 
дила при сестра си да иска на ваежъ единъ франкъ; но, и тажъ нажарила такава 
июерия, че ночнала да плаче безъ да каже н*що, и си отишла съ стиснато сьрдце, . 
вато обещала че ако ж&жъ й се вьрне дожа сн съ нЬщо, ще й прати парче- 
хжЪбъ. 

{ Мяжътъ не се врьща. 

Дъждътъ вали; б*дната жена се скрива нодъ портата; голйжи капки плис- 
хать при краката й и единъ воденъ прахъ проникнува въ нейнитЬ тънки, не- 
трити др'Ьхи. - 

По едно вр*не, обладава я нетьриението, излиза, и при всичкия този потопъ, . 
отива до дъното на улицата, за да види да ли ще съгледа тогова, когото чака г 
б1йд* далеко на тротуара. 

И когато се вьрна, тя е нзжокреиа до коститЬ; отрива съ ржц*Ь косата си за 
да я жзеушн; тьрпи оше и трепери отъ къси, трескави трьпки. 

Дввженето на ивнувачитЬ я тласка ту тукъ, ту танъ съ лакятни удари. Тя 
се свива да стане жалка колкото жоже повече, ва да не служи за препятствие ни* 
кожу. Мажет* я гледахд въ лицето. По н*кога тя чувствува топли д&хания, конто 
живува1Ъ край вратътъ й. Ц4лъ подозрителенъ Парвжъ, улицата съ кальта си, съ 
своит* силни св*тлини, съ шужътъ на каруцит* въ движене, като че иска да я 
ваеже ж да я хвьрлп въ водата. Тя е гдадна. . . На ср-Ьща ижа единъ фурнаджия; . 
а тя жисли ва жалката, която спи, тажъ гор*. 

Сети*, когато най-посд* ж&жътъ се яви, като се влачеше, подобенъ на клет- 
нжкъ, около кдщит*, тя се хвьрдя на срЬща иу и го гледа съ гол*жо 
нетьрпение. 

— Е? шепне тя. 

Той не отговаря, [навежда главата си. Тогава тя се качва пьрва, бледна. 
даю жрътвецъ. 

IV. 

Въ б*дната стая, жалката не спи. Събудила се и жисли, щгЬдъ жалкия ос- 
татъкъ отъ св*щь, който догаря въ едно кюше на жассата. И незнажъ какво ев 
н*що, като чудовищно и отчаятелно жинува по образа на онъзи лудетина на осень 
тодини, съ покварени и сериозни чьрти на лицето си, като на дьрта жена. 

Стой еЬднала на края на санддка, който и служи ва легло. Нейнит* голе 
нрака висжтъ и треператъ; р&цЪгЪ и като на болна кукла дьржатъ стиснати на 
гжрдптЬ й дрипелнт*, оито я покриватъ, — чувствува въ гжрдит* си едно го- 
рене, единъ огънь, който иска да я уничтожи. Тя жисли. 

Никога не е ижала играчки. Не жоже да отиде на училище, яащото н*иа. 
обуща. Кога б*ше п 6- малка, пожни че майка и я водеше на слънцето. Но това е 
далечь. 

Станало б* нужда да се пр*ж*статъ; ж отъ тогава на сажъ й се струна, че 
гол1шъ едпнъ студх вл*зе въ кящи. И отъ тъзи жинута тя вече не б*ше благо- 
дарна; постоянно е била гладна. 

Това е една дълбочииа, въ която тя слиза, бевъ да жоже да я разбере. 
| ВсдчкнтЬ хора ли, прочее, еж гладнн ? И при всичко, тя б*ле се пож&чила да 



Т" 



133 

«се научи на глада; но неножала. Мясли че е иного малка, н че трЪба да стане 
гол*на, ва да разбира ващо. Майка й, знае наверно, туй н*що, което се крив отъ 
дЪцата. Ако да смЬеше, би я попитала: кой е този, който ин турга въ свита, за 
да сие постоянно гладни? 

Посл'Ь, вснчко е така грозно въ нейната кхща! Гледа прозореца, дЪто се 
удря кинивиря о леглото, голигЬ сгЬни, лошнгЬ побили, ц^лня този сраного» 
таванъ, който н!шането на работа наводнява съ отчаяние. Въ своею невЬжеетво, 
шнсли че е сънувала топлн стаи, съ хубави нЬща, конто блЪскатъ; тя затваря 
очигЬ сн, ва да види пакъ онЬзи стаи; пр*дь нейнигЬ изгоняли влЪпкн снЬт- 
линката на св^шьта става голйнъ златенъ бл'Ьсъкъ, въ който тя би желала да шгЪзе. 
Но вЪтърътъ духа; отъ прозореца иде такова въздушно течение, че снлна кашица 
я задушва. ОчитЬ й се испъдватъ съ сълзи. 

Бдно вр*ие тя се боеше, когато я оставЬи сана. Сега не уя*е вече да 
плаче; но иалко я гриха за това. Понеже не е яла още отъ ннналия день, псин 
че лайка и е сл*зла да купи хлЪбъ. Тогава тъзи идея я забавлява. Ще разркже 
хлЪба сн на парченца. Ще ги взяна полечка едно по едно. Ще играв съ 
хл'Ьба сн. 

Майка й се вьрна; баща й затвори вратата. Малката гледа рмцЬтЬ ж на 
двамата съ ужасъ. И понеже не назвать иищо, слЪдъ иалко повтаря, като че иЪе : 
— Гладна сьиь! гладна сьмь! 

Бащата тури главата иежду ржц$тЬ си, въ едно кюше пълно'съ тъинюви 
Отои таиъ сиазанъ, и раиената ну се клататъ отъ силнигЬ иълчаливи хълцашш. 
Майката, като спираше сълзитЬ сн, отиде да тури въ леглото налката. Тя я по* 
«рнва съ всичкитЬ нарцали, конто наиира въ стаята н й казва да бжде мирна, 
да спи. Но налката, конто си чатка вмбигЬ отъ студъ, и воято чувствува, че 
огъня на г&рдитЬ и я гори повече, става дьрзсва; обсева се на врата на 
«сн, н Посл'Ь кротко: 

— Кажи ни иаио, — пита, ващо сне гладни? 

"~** ПрЪвелъ А, Митовъ. 



БДЯЩИЙ. 



Навредъ е тихо и спокойно, 
Отдавна веч 9 владМ нощьта, 
Зефиръ шуми си сладкопокойно 
Душа вълнува я мечта . * . 

Но ти си бл-Ьденъ и проливашъ 
Горчиви сьлви въ тоя часъ — 
Еакво въ сьрдцето си ти скривашъ ? 
Бакво вадушва твоя гласъ? 

У Бога прошва ни ти просишь 
За стари грешки и мечти? 
Ил' еЬщашъ себ* си жестоко 
Отъ хората нвлъганъ ти? 

Ф. Панайотиъ» 



134 



КРИТИКА И БИБЛИОГРАФИЯ 



Живота (ътъ) на Александра Велики, македонский царь, отъ Плутарха, 
лцйведъ Школа К Лица. Шовдивъ 1890. 

Знаженитото съчниенне на старо-грьцкий писатель Плутарха: Жшотътъ на 
4яшвкитп> мяже, още не е приведено, до волвото знаенъ, ни цйло, ни оть части,. 
на българсни, вогато то нна своя прйводь на вснчкитЪ други европейски язици. 
А иЬжду това, н$на нищо оть старата кяасическа литература, което да притежава» 
внсокъ исторически и образователен* ннтересъ, както Животы* на славиитть 
принадлежащей на еллинский и рижский жиръ. Тя би заслужвала да сток 
едно отъ пьрвитё кйста т> библеотевата на българсната приводна литература, 
еоято бевразборно се обогатява съ купове приводи на други безполезни и нелЪнн 
съчтаения. Впрочеиъ, длъжни сне да прибавить, че тоя проб*лъ въ нашата при- 
водна литература, както и иного още други, не ни причинява съвсЬмъ год*иа ж 
ёезутЬина скръбь, защото фактовет* ни еж убедили, че съ подобии работи, въ- 
общ,*, у насъ* се задавать не оние, конто утЬятъ и иогжтъ, а оиие конто дърваят* 
да дращатъ, та, наверно, и грьцкия власивъ щехне да инане обезобразенъ наг 
нанка сн, както толкова други авторн, и пб-пьрвостепенни отъ Плутарха. Ето защо 
н сега ние не съ особенно удоволствие посрфщаие привода на Живота на Алексан- 
дра Македонски, и не бихне иного жалили, ако още нёколко години остаияхие 
само съ прочутата баснословна Александрия, дод$то се наиФреше св^сенъ човЪкъ 
да ни преведе св^стно Цлутарховия Александр* Велики. И дМствително, пр^во- 
дыъ, който инане щкЬдъ видъ, е нищо и никакъвъ. Язикъ обезобразенъ, безгра- 
нотность, безсиислне на всяквде. Ето примири: „А както за съ Атиненщи* царь 
Алексаидръ беше се споравунФлъ и (стр. 25). „Но Алевсандръ като ре прЬдставн 
отъ блнзо иного страшенъ, та ония конто б^гахж, ги обори надъ иадналиттъ, тъй 
щото строена ннозина отъ тЬхъ и (стр. 72). „А най-добрю* и най-юнацит* оть 
войскнгЬ на Дария като се убивахж та падахж нрьтвн ирЪдь него н единъвьрхъ 
другъ като се натрупвахж та доносвахж сиънка да не иогать да пинать жакедон- 
щаЛ и (стр. 79). „Тогась като чу Александръ, каза, че пЬ-право разиисли майка 
ну, ващото македонцнтЬ никакъ нещ'Ьхж да иртъетанжтъ за да ги владтье жена. За 
това орати накъ Иерарха но норе, като реши да воюва всичкото краебртъжие; а той 
жгго елазяше по сухо, та накавва всичкитгь войводи, конто бгьха зли и (стр. 137). 
«это гдедане такава пълнЪйша невежественность спряио най-простигЬ закони на 
еяикж ни, ние дохаждаже до заключение, че саио единъ чужденецъ, незнающъ бъл- 
гарский язикъ, би ногжлъ да превожда тава. А това заключение се подкр'Ьпя н 
оть еаното иже на преводача, Никола Лица, (вероятно грькъ), и който се е па- 
яняъ добр* да не обади отъ какъвъ язикъ превожда, по осветений обичан у насъ. 
Кннгата е снабдена, неизвестно защо, и съ два рисунка, валпави, както и всичко 
друго въ нея. 



Взглядовете на английските мислители вьрху умственнит* потреби 
«а сегашното общество. Д. И. Писаревъ. ПрЪводъ отъ русски. Руссе. 1890. 

Разискванията и пренията по въпроса на правописанието днесь вече на ино- 
зина ее струватъ като несвоевреиенни и дори банални. При всичко, че тоя въ- 
лросъ не е още достаточно исчерпанъ и не е добилъ овончателно решение, в 
шадкющето, или пй-добре, преобладающею правописание у насъ, т. е. право- 
лшеавието, което дьржхтъ пнсателитЬ ни н грамотнягЬ редакции на периодически!^ 



135 

«дали, не е се още закрепило и приело до тажъ, щото да се наложи като едпнъ 
Ш ассотр!, вне до иЬйдЬ си сподЪдяне жнФнието на овне, конто говоратъ за 
жеум*стБосгьта да се равбута на днешно врЬие жалко травясалий въпросъ на право- 
шсаннето. Това се онравдава отъ важностьта на ионента, който прйкарваие, въ 
жойто купъ друга п5-важни н пб-безотлагателни културни вадачи леждтъ на шгЬ- 
шжтЬ на нашата инслята н пишуща ннтеднгенция. . . Пря всичко това, ижа хора, 
вонто друго-яче ннслатъ 8а това н*що н вЪрватъ, че часътъ е ударилъ да нн 
очудатъ съ новн велики реформаторски преобразования по отношение на нещастното 
шл правописание, преобразования чудати, опакн и абсурдни. Ето, напр. съ какво 
вравонпеаввн ни се прЪвожда горнята книга: „Бройетъ на язвестните дегствител- 
лостн.* . . . „Исплрво това отбивай?* отъ пргтотите иетодн прогввеждаштъ незадо! 
мдотвиь, учгьниците се чгувствувэха таг; „и ним» виждаже чл> чгудно и до некад- 
положенггь.* п Въ практнчтъско отношенгть вторгг е поважнлъ отъ шкрвьк е 
ять аа пьнгалностьта" и пр. и пр. ЦФлата кндга е приведена съзнателно 
съ такова беасинсленно, хаотическо и дебедашко правописание, което боде като 
очитЬ на читателя и правя невъобрааиио ижчно исчнтанието и на една отра- 
сль кннгата. Саиото съчинение на Писарева, което при нЬкои тенденции, 
съдьржа теьрд* зрЬлм и прави сдждення по въпроса на съврЪженпото въспнтание, 
• единъ сериозеяътрудъ, но ние се сгЬсняваяе да го щуЬпоржчинъ па читателю* 
ей, поради нелФпата и грозна фориа, въ която го пр*дава прЬводачътъ. 



ГраФЪТЪ и Мечкаря (ьтъ), новость въ У части, отъ Хофжана. ПрЬвелъ 
Г. Н. К. 1890 година. 

Споредъ прнетий въ нашата литература обичай, пеязв'Ьстннятъ прЪводачъ е оста- 
вилъ неизв'Ьстевъ язика, отъ който е прЪвелъ пов*стьта, и не е означилъ нито съ дв* 
дум кой е тозъ Хофиавъ (авторыъ и), дали е вЪискип баспописецъ, или е н*кой 
другь — русски писатель — защото въ повЪстьта повечето герои носатъ русски 
шена. Отъ когото обаче и да е, лов'Ьстьта ни се впжда иного посредственно н*що 
н нне нжчно иоженъ да си обяснвиъ какво е подбудпдо тоя българинъ да ни по- 
дари съ своя Графи и Мечкаринъ. 

♦ * 

Въ тъмницата, расказъ 4тъ Н. Бродинъ. Пдовдивъ 1890. 

Сюжентътъ на тая иалка приказка е ветъ язь недавнигЬ тежкп обстоятелства 
конто приживи етраната; расказыъ се развива просто н спокойно, прпплетенъ съ 
сцена отъ възиутвтелии насилия и неиравдп, вършени безнаказанно. Г. Бродинъ 
проявляла въ тая си книжка дарбпца на разказвачъ. БЪхие* го съв-кгвалц сано 
да паан слога си чисгь отъ фрази пошли, като настояшата : „С&кн внаеше, що го 
жчаква ако подпадве въ клЪтката на Околпйскпя: ир стане гърбьтъ му ид-мекь 
от» мплгть жу и Подобии фжгури, който неполно пауж*ватъ стилъть на покойний 
3. Стоявовъ, днесь не жогжтъ да икать поие прЪлестьта на повпзва или ориги- 
■аляссть и трЬбва да се пази литературной пи язикъ отъ подобии суинителни 
приобретения. 



ПЪсни и сатири, стихотворения, отъ Хр. Карапетковъ. Пловдпвъ 1890 г. 

Окне, конто слЪд&тъ отъ близо работпгЬ на новитЬ наши стпхотворци и 
поел, ще с* 8абЬл1жпли зиачятелппй уонЪхъ, който е паправплъ българский стихъ 
въ отношение на гладкость, некость и известна обработаность. Много начинающи 



136 

стихотворци и поети, още въ пьрвит* си ошт, при слабостьта на жислнтЬ, при 
жстръканостыа на тенитЬ, при подражателностьта, проявляватъ, обаче, доста не- 
куство въ техниката на стиховетЬ си, и прнвичка безъ голика нхка да ги пишатъ. 
Това означава, че нашиятъ язикъ, благодарение на иудни, тихи и постоями усилия 
се е доста огъвкавилъ и е станалъ иного пб-сгоденъ ва версификацнята, оть код- 
кото напригЬръ въ епохата когато ва пьрвъ пять запасах* стихове Раковекя к 
Славейковъ. Инструиентътъ е доста истънченъ, н очаква саио иайстора. Това не 
ноже освЪнъ да радва рЪвнительть на българското литературно напр^дване. 

Г. Карапетковъ, конто, твьрд* слабо е, иислниъ, познать на нашата читающа 
публика, и е единъ новоначинающъ описатель, иде съ своята сбирка: Птьсни и сатири, да 
подтвьрди онова, което пб-горЬ казане. Ние съ удоволствие нрочетохие въ нея 
стихотворения, конто съ своята техническа обработка и гладкость, иогдтъ да ва- 
доволжтъ и единъ строгъ и взискателенъ критикъ. Г. Карапетковъ, обаче, обръща 
внинанието и чрезъ вжтр'Ьшната страна, и ний неноже кава, че тЬ еж бевсъдьр- 
жателнн, бевидейни, или безъ тенденция. За жалость, идеитЬ не еж оригинал*, 
т* еж твьрдЬ обикновенпи и истръкани, норалътъ е общъ и баналенъ койго се 
съдьржа въ сатирическитЪ стихотворения. „Философуванията" и нногоглаголаннето 
сжщ.0 врЪддтъ иного на сбирката, въ конто липсва българскнятъ духъ и простотата 
на чувствата. Ето, напринЪръ, какъ г. Карапетковъ е накаралъ да говоря едияъ 
просякъ нзъ. Македония въ най-пьрвото си стихотворение: „Просяха." 

Азъ молк лгодьегв за инлостиня! . . . 
Азъ странннкъ бъденъ сыть, не отъ тедЪва, 
Далечъ, далечъ е мойта родине: 
Тань гдЬ норето шумно се рсилма, 
Далечъ, далечъ вадъ тази планнна; 
Тань дъто шунний Вардяръ грозно (?) пъй; 
Тамъ гдвто Струна бистра се лъпгЬй, 
Лодъ свода лааурень ж лдчеааренъ, 
Кат* блъекъвъ наннзъ нонннскн наргаренъ. 
Тань знайте ли каквн цвътя пъвтатъ? 
Тань знайте ли каквн ножи растдтъ? 



За Бога, ноже ли единъ просякъ, иакаръ и нзъ Македония, да говори на 
такъвъ нечеловечески язикъ? А между това, цой деклаиира её така фалшиво ж 
сантпментално още осень и половина страница, но не вгЬрваже да трогне ннто чн« 

тате щ нито оня господинъ, отъ когото проси нилостиня Той даже вгЬяа да 

го нзелуша, а ще обърне гърбътъ си на такъвъ безочливъ просякъ конто ну говори» 
че въ Македония „растжтъ хубави иоии, и а „Струна льптЬй катъ блЪскъвъ нанизь 
иоиппски» наргаренъ!" 

Вирочеиъ, това пьрво стихотворение, което въ начатого сн е блиско подра- 
женпе на Шилйонский затворникь отъ Байона, е лошо не саио но съдьржаннето 
сн, а и въ фориата си, както вабЪл'&жва читательть (нодчьртанитЬ думи въ него 
отъ насъ ииатъ неправилна акцентуация, а едната: равлтьва, е развалена ва рнтха, 
вгЬсто : разлива). Като образецъ и на хубавъ и гладить стихъ, койго, на щастие, 
пр*обладава въ книгата, ние привождале стихотвореннето п В1ла! а 

Огь, не! неноже толкова санбата 
Да беде варадъ ненъ жестока, зла! 
О, ина шастье тука на венята, 
О, нна милость гори въ небесата, — 
Ела за щастье, ангелъ ной, ела! 

Не венчни дни ще бжддтъ тъинп, черни; 
О, нна край на гровиитв тегла! 
Между душитв подди, лнцегврни 
Богь даде ангелскн душной върии, — 
Ела, о, душо искренна, ела! 



с 



137 

Не всичкнгв сърдца с* тъй студенн, 
Не всички с& наскиранн чела! 
О, тебъ небето даде украшенье, 
Зарадъ любовь, за сладко утвшенъе, — 
Ела, о, утвпгатель «ой, ела! 

Погн&сихъ се огь страшни влодЬяяья, 

Потърсихъ се огь хорскктв дЬла. 

О, непорочно Божие създанье, 

Дай балзагь на душевнигЬ ня рани, 

Ела, свитый на ноя пхть, еда! ...... 

Нйе нарочно изоставихте едпнъ куплетъ (последнюю) конто сь лошавината 
*чж би наиакостилъ на другаригЬ си. Тая непздьржаность е обща чьрта на сичкитЬ 
почти стихотворения. При всичко това, г. Каралетковъ не е лишенъ огь дарование, 
на хФста той проявлява сплни лирически дориви. Но той не е иожахь да се 
-освободи отъ влияние™ на чуждптЪ автори, конто еж. пнеували не аа падь; за това 
н въ духа си и въ формата си стнхетворенията ну н1шатъ нищо оригинално» 
индивидуадно, българско. Г. Карапетковъ би усиЬлъ новече въ похваляото ен стрем- 
ление, ако черпеше вддхновението си и темнгЬ си нзъ живота, конто го окр&жава, 
х нзъ собственпата си душа. 



Сцена изъ „Фауста/ 1 отъ Гете. ПрЪвелъ отъ русски Т. Ц. Трифоновъ 

{„Искра" 1891 год. брой 1-й). 

Има произведения отъ творчеството на челов*ческия духъ, конто притежа- 
вагь неувядаема, вЪчна красота и младость, конто дьржжтъ на щрекъ удивлението 
на всичкитЪ поколения и служатъ 8а гордость на она народъ, който ги брон въ 
склада на своитЬ литоратурни богатства. Такиви творения нматъ общечеловЪчеоко 
значение, защото въ гёхъ се отражава цЯлата душа, цЯлиятъ ниръ на человека, 
независимо отъ срЯдата, вр-Ьмето и прЯдравсхдкитЬ на тая или оная епоха. 1* 
лрннадхккжтъ на всичкигЬ народи. На прьеги се четжтъ подобии неуиирающх 
творения. „Фаустъ и е отъ тЬхъ. Еогато една литература гн притежава, като ори- 
гяналнн творения, или въ прЪводъ — достоенъ за тЬхъ, — то тая литература 
хоже да се нарЯче вече богата литература. УтЪшителио явление еж у насъ по- 
ползновенията да се сдобиемъ съ приводите на гениалнитЬ н образцовнтЬ творения; 
едияъ редъ опити новече или пЬ-иалко несполучни, докаваи добрата ни воля да 
«си заграбииъ съ пълни шъии отъ това духовно богатство, като докаиахх, уви, въ 
сжш,ото вр-Ьме н нашею безеилие. Да, съвьршенно безеилие н некадхрнозть да 
сторимъ това. Всички внаень какъ поАрада у. насъ „Илиадата," знаенъ кань 
пострада Шиллеръ, ГОекспиръ и пр. Едно ново докаиателство на тая печална ис- 
тина имаме сега въ привода нзъ „Фауста" който ни дава днесь г. Трнфоновъ. Да, 
х Гете не избйгна общата участь! При всичкото нп желание да бадемъ снясхо- 
днтели къмъ г. Трифонова, индейки пр*дъ видь други никои неговъ пб-сполученш 
приводи, ние не можемъ да го не осадишь строго за настоящий прЯводъ. Тая 
прФводъ е крайно лошъ и стон пб-долу отъ вевка критика. Остави вече неточ- 
ностьта му и изопачаването на ГетевигЬ мисли, (ние се уб-Ьдихме въ това, като 
сравните привода съ ру^скигв огь Губера и Холодковскн*) на с&щата тая сцена), но 
ксамиятъ български язикъ е равваденъ и нзнасилеиь, а стихътъ — (защото г. Три 
фоновъ въ стихове на привода „Фауста" съобразно съ оригинала му), е непростм- 
телно небрЪженъ. При това, не рЯдко* се прнтурять н безсиислиди въ нанагоиь. 
Ето примЬри: 



*) Г. Трнфоновъ е нанврилъ ю добр* да утаи отъ мой русекм прАводвчъ е пр&аажь 
/сцехага иъ „Фауста." 



138 



Фаусгь. 

ЕЬдъ жене виенлть (висллъ) всичкнтб злинн: 
Откол* сьнъ в' (отъ) таинственъ страхъ обззетъ 
На, нея тутеь ор1ъдъ (между) вдажнитв сгбнн 
Невмнвата окови я гргижтъ! 

Защо стоинп», гащо не смеешь? (?) 

Боишъ ля се отъ сладькъ ьледъ ? (9) 

Но твоя страхъ е смрьть 8а нея. . . . 

Не се бави, въряя нанръдгъ. 

Това еж пьрйнгЬ стнхове на сцената, и колко недостатки! Най напрЪдъ да. 
какъ сто&иъ на русски (Губеръ) тле два кул лета: 



Фаусте. 

Царить неволный узкасъ надо иною! 

Я на дупгв несу всъ* 0бдств1я людей. 

Вотъ адъть она, за хладною стеною, 

Безгрешная, грвшна любовш своей. 

Мн-Ь ль подойти къ одру ея страданья, 

Еъ одру н'бныхъ ея сворбей? 

Мн-в ль слышать вздохъ предсмертнаго терзанья? 

Впередъ! твой страхъ сулктъ иогыбель ей! 

Чнтательтъ внжда, че въ българскиятъ ир*Ьводъ нЬна нито сЬнка отъ дели- 
кисли, сьдьржателность и ноетпчность на ГетевитЬ стнхове, както еж прв- 
дадеян на русски. Ние бнхме раабрали още да ложертвуваше точностьта на фор- 
мата, на гдадкостьта на стиховетЬ, безъ, обаче, да го извиняхие; но ние п това 
» внащане. Оть подчьртанигв 01ъ насъ вь българсквй пр'Ьводъ слова и другигЬ 
игЪтнати, веЬкн ввжда колко е изнасилена българската граиатика и язпкъ оть. 
г. Трифонов*. Стихыъ: „Боишъ ли се отъ сладъкъ гледъ?" не се разбира. За- 
<МигЬкете още, че г. Трифоновъ ритнува обвзетъ (обзетъ) съ гризжть; емтьешь 
съ нея! Но нека продължияъ: 

Маргарита юъе отъ в&трт. 

Мойта найчида — змей 
Ме съвевмъ съкрунш, 
Моя татко, злодей, 
Ме съ ишеъ хисуши! 

Тукъ рвтната на пьрввн стихъ: вмей (зм1;й), е турена да отговаря не на ори- 
гинала, ъ на ритиата: злодтъй. Стихътъ: Ме съ ъласъ насуши, е невъзжоженъ и 
бевенсленъ. 

Его какъ еж на русски тие четвре стиха (по Губера): 

Какъ нсгодвнца — мать 
Задушила меня; 
Какъ отенъ, старнй плутъ, 
Съълъ родное дытя ; 

(По Холодковзкн) 

Мать, злодейка моя, 
Погубила меня. 
Мой отецъ, негодяй, 
Изглодалъ всю меня, 



13$ 

А самють орппгаалъ: 

Меше Мийег, (Не Ниг' 
Б1е ппсЪ шп^еЬгасМ Ьа1! 
Меш Уайег, дег 8сЬе1т, 
Бег писЬ деваеп Ьа*!*) 

Тукъ съвевнъ опрЬдЬлено и иосл-Ьдоватеяно се псказва дЬйствнето на май- 
(която погубила дъщеря ев), на башата (който я изгьлъ): а у г. Трифо- 
Съвевжъ други чудеса излазятъ. За да направн стиховетЬ си още повече 
яспрппи, г. Трпфоновъ ги рнтнува ужасно лошо; така, об иататъвъ у него:. 
шапшвамъ рнтнува съ дивенъ; коленичи съ отключи; тренер а съ другаря ; иакь 
с* ертъщн&хъ; моста съ носж и пр. и пр. ОЪкашъ, че четепгь стиховет* наБача 
Ьгра ! А н$к;вдЬ не се е церенонилъ да си оставя русскигв дунн, както с* : 

О оставя не до раэевгьта (вместо : до зори) 

Да прожнв-Ьвь свойтЬ дни 

И сл*дъ това не ти казни (вместо: погуби) 

Вснчкигв тяе груби погр'Ьшки н грозотия, ние нзвадвхме сано изъ пьрвитЪ 
двайсетина стахове на привода. По гЬхъ читательгь ноже да сади н за осталитЬ. 
тоиоренъ прЬводъ. 

Георги. 



► 



Прнехх се въ редакцията следующий нови кнпгп и издания: 

Русская мыедъ Ежемесячное литературно-политическое издаше. Годъ 
двенадцатый, Январь. Москва, 1891 г. 

Христоматия, или сборникъ отъ избрани образци по всички родове съчн- 
веля за горннтЬ класове на градсктггв училища и гимназиптЬ — съетавидъ К. 
Вежнчковъ — Издание на К. Г. Санарджиевъ въ Солунъ, 1891 год. ц'вна 20 
иронв. 

_ . Крадь Лмръ, трагедия въ 5 действия, отъ Упляиъ Шекспира. Пр'Ьвелъ отъ 

русски Т. Ц. Трифоновъ. Руссе 1891. ц*на 2 лева. 

ТруДЪ, литературно-научно списание, книга IX. Тьрново 1891. 

НЪщо по прочитането, оть Васа Псевдовски — Севлиево 1890, ц*на 10 



Чьрти отъ живота на Савва С. Раковски. Наредилъ и издава Черш» 
Поновъ. Руссе. 1891. Ц'вна 2 лева. 

Сждеието на Иисуса Христа. Разгледано отъ кыгь юридическа страна. 
Прйвелъ отъ русски Ив. Визировъ. София. 1890. Ц1ша 80 ст. 

Ьа Тш^пе сГЕпгоре е1 1ев Ш&Ъв иве Ва1капя, Ьиг ЫвЬш-е, 

кит еОшовгарЫе, 1еиг ауешге, раг Аид. Сопггеиг. Ьа МакбйоШб, раг Ш~ 
со!ая вЪешниКей ВгихеНез. 1890. 



*) „Мол* майка беасрамтщя зю погуби; молгь татко «удетила же ииЪде.' 



140 



БОЗГЬЛЪ. 

Дай, нек' азъ испита ядпата ти чаша, 
О, животъ печаленъ, пълень съ яднн глътки; 
На сиьртьта прЬдъ тыняй ликъ нещх се сшаша, 
Нешд азъ да трьпна отъ тихитЪ ж стжпки. 

Нек' не тя прЪгьрне п далечъ присели 
Бъ нрачното си царство отъ сЬнки безплини; 
Танъ, д* царь и робъть една участь ииатъ, 
Тажъ дЪ нЬна прости и нжрости смьртни; 

ДЬ хорскитЬ жажди, гърла ненаситии 

Съ една пгьпа пръсть се навыки закривать, 

ДЬ ядове, тжги и зависти скритни 

Заедио съ плътьта имъ безц'Ьлно изгнивать. 

Да, наверно, тозъ е истинский щастливецъ, 
Еой отъ дЬтска люлка сиьртьта рано грабне ; 
Той катъ нави н*жа съ няни да се бяхтн, 
Той въ разочарованье мрачно иеще падне. 

Той вечъ неще вижда какъ брать брать гони, 
Какъ на развратъ учи майка челядьта си; 
Какъ царувать, грабагь силнитЪ и влитЬ, 
Какъ робуватъ, плачатъ клетят* сюржаси. 

Той вечъ наще вижда неправдитЬ черни 
На тозъ зв*ръ, що гроико Богъ чоткь нарЪче, 
И съ туй си творенье, зежята прекрасна 
На плачь, писъкъ, клетви той вЪчно обруче! 



141 



ЕДНО КРАТКО ОБЯСНЕНИЕ. 

Въ 11 -та книжка на „Денница" (1890 г.) въ статнята си „Столичний театръ% 
г. Д-ръ Кръстевъ, като говори за представление™ на Гоголевата комедия „Женидба", 
жоято стмъ азъ прЬвелъ, споменува за н*какви си калии думи и изражения, 
жоито изобилували въ привода, и конто карам г-на Еръстева да се черви въ 
театъра. 

Азъ не се рЪшнхъ да отговаряиъ отъ най-папр'Ьдъ, тъй като, пожисдихъ си» 
же сжнъ всевнающъ, и твърд* е въвможно да съиъ допусналъ водно и неволно 
жЪкон гр^шкн, сир'Ьчь, калии думи и изражения. Осв'внъ това, и дЬлото не е 
Богъ зеае какво, (? ! р.) при вснчко че авторътъ иу е 8наиенитъ. Тр4бва да эаб'Ьл&БЖ 
тукъ, че отдавна вр4ше не б*хъ пр-Ъглеждалъ привода си. 

Щоиъ, обаче, прочетохъ и въ 12-та книжка на „Денница" по сжщия въ- 
яросъ слйднитЪ дужи на г-на Кръстева: „Женидба" се прйдстави този пжтъ въ. 
сжщата форна, безъ никакво облагородявание на «алнитгь и двуиисленни изре- 
чения а , дойдохъ до заключение, че той не е пр^гдедадъ ноя пр-Ьводъ, 

а е писалъ на основание на туй, което е чулъ въ театра. 

Г-нъ Кръстевъ не е да не знае, че актьорпгЬ (не артистигЬ) изобщо, а 
особенно нашигЬ актьори. обичатъ, иного обичать да прибавить отъ себе си, осо- 
бенно тажъ, дйто съ известна дуиица или изражение сд произвели приятно впе- 
чатление на нашата публика. По този начинъ, ако въ ноя пр*водъ ииа петь кални, . 
споредъ г-на Кръстева, думи, то гвхна иилость, г-да актьоригв, въсхитени, вижда 
ее работата, отъ ефтеннтЬ рукоплескания на пашата публика, еж ги направили 
да изобплуватъ, както увЪрява г-нъ Кръстевъ. .. 

Авъ нагЬрвамъ само на дв* м^ста въ моя прЬводъ изражения, конто, можо 
бж, да дЬйствуватъ неприятно на невинннхв хора : на 16 та страница отгори (ду- 
йте на Б. Тодорка) н на 21 стр. отдолу (думнтЬ на Жвакиьа „да й се поще". 

При вснчко че и дв-Ьте гЬзп изражения еж много употрЪбителни въ разго- 
ворния езикъ, а първото отъ гЬхъ е дори буквалио приведено отъ оригинала, но 
авъ накъ ги не иагЬрванъ за ун-встни и, ако би „Женндба" да дочака второ из- 
дание, непр1ш*нно ще ги изгбнж. 

Други кални изражения не впждаиъ въ привода си. Ще мола г-на Еръ- 
стева да ми ги укаже, ва да ги сравнимъ съ оригинала,. 

Относително двусмисленния см'вхъ на нашата публика отъ двусмисленнитЬ 
нвраження, ще каж* това, което и г-нъ Кръстевъ много добр* знае, че вейка едва 
българска фраза е въ сжщото вр*ме и една двусмилонность По на това не е 
кривъ езика ни, а ел криви нашитЬ нрава. Бояо пай-невино изречение ний 
обръщаме на каламбурь я дмгаме см'Ьхъ до Бога. Весела Българйя — какво да., 
сторишъ! ...... 

И. Ивановъ. 



142 



ВБ СТР. 

Движение на журналистиката у наоъ прЪзъ 1890 година. 4 ) И 

лита 1890 година, по примера на своит* прЬдшественници, е шала щастне да 
<5аде свндЪтелка на ном бъ л га реки в*сттщи и списания. Ланската година па 
и това твърдЬ важно преимущество, че нпто единъ отъ нЪсецитЪ й не е бнлъ 
лишенъ отъ удоволствпето да ина своя рожба. ПрЪзъ гЬсецъ януарий сие пап 
4 нови периодически издания, пр-Ьзъ гЬсецъ февруарий други 4, щкЬзъ гЬсе^ь 
нартъ 2, прЬзъ гЬсецъ априлнй 1, прЬзъ н-Ьзецъ паи 2, пр*зъ гЬсецъ юний 1, 
прЬвъ н*сецъ юлий 1, щ>1йъ иАсецъ августь 1, прЪзъ гЬсецъ <&птежврий 1, прФвь 
жЪсецъ октоиврий 1, прЬзъ вгЪсецъ ноекврий 1 и прЪзъ нЬсецъ декеиврий 1. 
Ето ииената на ланскнгЬ нови издания: 

1. — Денница, м*Ьсечно литературно списание. — Почнало да излнза вгъ 
София пр*Ьзъ н. януарий, редакторъ Ив. Вазовъ, продължава да излиза. 

2. — Народна Сила, вФстникь за политика и литература. — Почиалъ да 
излнза въ Плавень пр*зъ и. януарий, седииченъ, редакторъ и отговорникъ Т. Д. 
Цанковъ; сл*дъ нЬколко броя прЪстаналъ да налива. 

3. — Пловдивский Куриеръ, вЪстиикъ политико-тегературенъ. — Почналъ 
да излиза въ Пловдивъ прЬзъ н*сецъ януарий, седииченъ. Сл-Ьдъ 17 броя 
пр*станалъ. 

4. — Розова Долина, м'Ьстенъ политически и литературенъ кЬстнякъ. — 
Почналъ да ивлиза въ Казанлхкъ пр*Ьзъ януарий, три пжти въ иЪсеца, редакторъ» 
издатель М. НидЬлковъ, слЪдъ 7 броя прЪстаналъ да излиза. — 

5. — Таласжмъ, сатирически и хумористически в^стникъ съ каррикатурн. 
— Почналъ да излиза въ Пловдивъ прЬзъ и. февруарий, седииченъ; редакторъ Г. 
Данчовъ, едгЬдъ нЪколко броя прЪстаналъ да излиза. 

6. — Народна Защита, седииченъ вЬстннкъ. — Почналъ да излнза въ 
Казанл&къ пр^зъ февруарий, редакторъ -издатель Г. Цаневъ, слЪдъ в — 7 броя пргЬ- 
станалъ да излиза. — 

7. — Съвтътникъ, вЪстникъ на сливненский окржгь. — Почналъ да излиза 
въ Сливенъ пр*зъ февруарий, седииченъ, отговорний-редакторъ Хр. Викидовъ, про- 
дължава да излиза. — 

8. — Литературно-Научно Списание на Казанлжшкото Учителско Дру- 
жество. Почнало да се редактира въ Казанлжкъ нрйвь февруарий, два пяти въ 
м*сеца, редакторъ Дръ К. К. Кръстевъ, слЬдъ в книжки пр*станало. 

9. — Заря, научно-литературно спасание. — Почнало да се редактира въ 
Царибродъ прЪзъ вгЬсецъ жартъ, гЪсечно, редакторъ К. В. Друиевъ, схЬдъ н*- 
колко броя прЬстанало да излиза. 

10. — Балканам Зора, ежедневенъ в^стникъ. — Почналъ да налива въ 
Пловдивъ пр-Ьзъ и. иартъ, редакторъ X. Геннадиевъ, продължава да нзлиза а 
пр'Ьзъ текущата година. 

11. — Народна Мислъ, вЬстникъ политико-литературепъ. — Почналъ е да 
излиза въ Свищовъ пр'Ьзъ априлий, седииченъ, отговорникъ К. А. Шашианот, 
сл*дъ н*колко броя пр'Ьстаналъ да излиза. 

12. — Мнтьние, вЪстникъ за потитика и 'книжевность. — Почналъ да ■»- 
лиза въ Руссе пр'Ьзъ пай, седииченъ, редакторъ-отговорникь Ив. Башевлиевъ, нр*~ 
станалъ да излиза пр'Ьзъ октоиврий с&шата година. 



*} Тие любопитжитЬ сведения ел доставени отъ г. Ю. Ивановъ. 



14а 



13. — Дума, литературно-научао-поднтическо списание. — Почнало да 
лива въ Лловднвъ прЬзъ май, гЬсечио, редакгоръ Н. Ьнковъ Владнкинъ, проды- 
хава да излиза. — 

14. — Нова Болгария, за политика и книжнпна. — Почналъ да излиза въ 
Вндннъ прЬвъ юннй, сединченъ, отговорнякъ Тошевъ, иэтЬзли нвкохко броя саш> 
{колко именно незяаенъ). 

15. — Гражданин*. — Почналъ да излиза въ ОрЪхово нр&гь ■. пп( 
седннчеаъ, редакторъ П. Бобчевеки, иродължава да нал аза. 

16. — Ср1ьдня Гора, лолитико лптературенъ ввстмякъ. — Почналъ да ■*- 
лЬза въ Старр-Загора пр&кь авгусгь, седиачеаь, редакгоръ Стефанъ Ножаровь, 
авджхяалъ слёдъ два-три броя. 

17. — Новини, ввстяпгсъ политически, паучно-дятературеяъ и духовен*. — 
Почналъ да излива въ Царнградъ щИЬзъ септеяврий, седиичеяъ, продължава да 
лджва. 

18. — Дневни Новини, всЬкидневенъ лнсгь. — Лочаалъ да излиза въ Софии 
прЪзъ октонврий, отговорникъ Коста Шаховъ, излЪзля около 20 броя и подирь 
щг&станалъ. 

19. — Вечерни Стьдепки. — Това слясаяяе е почяало да излиза въ Свищрп. 
яр$зъ ноенврвй, издава Хр. Филяяовъ. ПрЬстанало. 

20. — Вптръ, хумористиченъ илюетроваиъ в-встянкъ. — Почназь да 
въ София прЬгь и. декеиврий, седииченъ. 

Значи, отъ 20 нови спасания 15 еж умрЪлн скоропостижно ! 



Юбилей на Айвазовский. Не прЬдн иного зяяиенитнй русский жявопнеецъ 
И. К. Айвазовски, е отпразднувалъ петдесеть-годнлгаий юбилей на своята творческа 
дЬятелпость. Айвазовский е проявидъ таланта ся, въ иай-гол1ла степень, въ изо- 
браженяето иорски картина и сцена, особенно прЪдиочпта страшяитЬ или гран- 
диознигЬ отъ гЬхъ. По пастоящеиъ Айвазовски дава въ Петербургъ ново на- 
ложение на картиянтЬ ся, резултатъ па неговата дЬятелность прЬзъ послЪдннтЬ 
дв*Ь годиня. Ная-заб'Ьл'Ьжателна отъ гЬхъ еж: великолепного платно „ПоатЬдшпа 
иннута въ океана/ првдетав яяюще катастрофата на едио корабокрушение, „Поел* 
потопа," „разрушение на По*пея„ и пр. 



Л. Е. Мейсоние. Поипналъ се е прЬзъ ияиалий яЬсецъ пьрвокласиий френскж 
живоиисепъ Мейсоние, на осеидесеть годашната си вырасть. ПрЪзъ тоя дъдыъ 
периодъ ген нал ни и артяегь е създаль цЬдо съкровяще отъ прЪлестни произведения 
съ конто се гордЬе френското искуство. Мейсоние е чераалъ теин за картиингЬ 
си изъ всичкитЬ области на жавота; но ная-великодЬнни с& историческнтЪ ну 
картина относящи се кыъ епопеята на наполеоновата империя, въ конто нспъква 
гранд иозпий образъ на Наяолеона I. Едяа отъ гЬхъ „Наполеонъ въ 1814 година" 
е била купена за баснословяата суииа 850,000 фр. ! Погребението на любииия на 
Франция художяикъ е станадо твьрдв торжественно, вь шествяето еж участвувалж 
всички знаменитости отъ артистический и литературни свЪгь на Наряжь. 



Военна география на Македония. Г. капитанъ Бендеревъ е обяарод- 
валъ на русски въ Петербургъ обели ста книга : „Военная Географ1я я статиста 
Македонш и соевдныхъ съ нею областей Балканскаго Полуострова и , С. Пе- 
тербургъ 1890. Тая интересна книга, конто съдьржа 805 страници, е сяабг 
дена съ нЪколко географически н стратегически карги на Македония — Авторъгь. 
е посветилъ труда си на покойната си съцруга, Адриана Бендерева. 



ш 

Български народни лЪсни на маджарски. Г. Адолфъ Щрауоъ е далъ- 
жанрЪдъ етнографическото дружество въ Неща една сказка вьрху народната бъл- 
гарска П068НЯ. Той пр*дставилъ тамъ сбпрката си отъ бълг. народни пЪсни, ков*а 
той прЪвелъ на жаджарски, и прочелъ е никои отъ гЬхъ. Сбирката ну • съдьржа, 
около 20,000 стиха. Ш-обширенъ трудъ по българската поевия не е правенъ на 
никой друтъ европейски язикъ. 

Тб&0С268Па ШягайШЬ Ъп1^аГ8ка. Издаваемою въ Летербургъ на пои- 
ски явикъ недЪляо списание „Ккд" въ посл^днит* си броеве 01ъ 6 и 13 февр. 
обяародеа статия подъ горвето название: („Сегашната българска литература") пи- 
сана Отъ г. Ярослава Ронанчука. Статнята се захвата съ крагькъ прЪгледъ раэ- 
витието иа българската книжяпна отъ начало и до днесь. Втората й половина е 
иосветеиа исключително на биографический очеркъ и одЬнката на литературната 
дйятелность на Ив. Вазона. Тая ститпя ще се продължи и въ слЪдующпгЬ броеве 
на „Кпд". — 



Августъ Дозонъ. Неотдавна се е помпналъ бивший приди нЬколко годинк 
французски консулъ въ Солунъ, Августъ Дозонъ. Нрйзъ своето прибивание въ Ма- 
кедония той б*ше уси'Ьлъ да се научи български и да ръбере гол*мо количества 
народни п*Ьсни, конто издаде въ отдЬлна сбирка : „СЬапзопз паЫопа1ез Ьи1^агез а 
на български и на френски. Нокойннятъ б$ше го.тЪмъ приятель на наший народъ,. 
а чр-Ьзъ понеиатата книга той напревп вначптелпа заслуга на българската фолклора». 

Ц-въ. 



^ 



Литературна вечеринка въ София. На 12 февруарня ученицит* отъ вис- 
лето училище дадоха въ салона на Славяп ската Беседа лнтертурна вечеринка въ 
наиеть на десетолетието отъ сиьртьта на присно па мятния отца Неофита Рялскн. 
На сцената, възъ черно подножие, стоеше гинсовин бюс!ъ на неулорпмий тружен- 
никъ, украсенъ съ в*Ънецъ отъ живи цв^тя. Ликътъ се осв^тляваше твьрд* ефектно 
отъ електричество. Салонъаъ б'Ьше нъленъ, спчкиятъ пптелектуаленъ св'Ътъ на сто- 
няцата лриснтствоваше. Тържеството се захвана съ прочатанпето подробната био- 
графия на отца Неофита; сл^дъ това се нспълнвхж означенпгЬ въ програииата 
свирни на оркестра, п*сни на ученически хорь п на г. Славкова, свирпп на пиана 
(г-да Койчу, г-жа Шоурекъ и г-нъ Букурещлиевъ) пр!;м1*сенн съ декламацииг 
(„Жестокостьта ни се слони" отъ Славепкова, „Тжга за югь," отъ Миладинова, -| 

„Паисий" и „Раковски" огь II. Вазова). Лодиръ всяка пиеса публиката гореща 
ржкошгЬскаше. Вечеринката сполучи. Сборътъ отъ печалбата е въ полза на уче- 
ническата библиотека. 



ГОДИНА П АПРИЛИЙ 1891 КН1ЖКА 4 



аос 



ДЕННИЦА. 



ЕПИТРОПЪТЪ. *) 



отъ 



Срьднята на хаджи Енча се продъджи н*Ьколко мйсеца. Тя, обаче, 
не намали, нито охлади усърдието му ; той слйдваше сё да аабикаля уад- 
лнщето, да наглежда дйцата, и да пристоява за сичко. Еакто кавахме, 
тая доброволна служба той вьршеше по навикъ, почти несъвнателно, и 
б& достигналъ до тамъ щото да отождествява училището съ кхщата си. 

— На кадЬ, дбдо хаджия? питахд го по н$кога на улицата. 

— А бе отивамъ да обикол* д^цата, да се не осмядать . . . от- 
говаряше хаджиятъ. 

„ДЗщата" 6*6x2 ученицитЬ и школою. 

Сахо по посоката, по която отиваше, можеше да се познав до кон 
Д'Ьда отиваше хаджи Енчо. Но въ класното отделение той вече не стд- 
наше. Ние го виждахме, като заминуваше по двора и се отбиваше въ 
вьрвоначалното училище, безъ да се обьрне и хвьрли поне единъ 
бЪжхивъ погледъ къмъ нашею отделение; това 64ше истинско осиро- 
таване! 

— Хаджи Енчо, хаджи Енчо минува, вашушуквах* чиновегб, ко- 
гато гол'Ьмата фигура на епитропа се м-Ьрнеше на двора. 

Учителыъ неволно поглеждаше бевпокоенъ дали не ще се опии къмъ 
нашата врата хаджиятъ. 
Но не! 
Той винагн отминувате, той сё б&ше сьрднтъ. 



*) Продолжение отъ 2 книжка и край. 

Денниц* кн. 4. 1# 



146 

Азъ послЬ чухь, че вече ни кол ко пдти учительтъ ни го ср$щалъ 
нарочно я искалъ да ну разясни работата, да го успокой, но хаджиятъ 
не пожелалъ да чуе извиненията му. Учительтъ билъ. просаль друга 
граждани да пос|гёдетаэвэтъ за прюгаршпгето, но и гЬхвото усилие ее 
разбило въ упорството на оскърбеяото хаджиево самолюбие. На хаджиятъ 
се струваше неизлечима раната, конто му се нанесе отъ она учонакъ > 
прйдъ сичкитЪ ученици и очевидно съ удобрението на самиа учитель. 
9 Богато щубдъ очит* ми даскалътъ дава така да се пигае и да ме мас- 
карать, то какво ще гъллжтъ задъ гьрбьтъ ми? Не!" казалъ р1шш- 
телно хаджи Енчо на миротворцит*. Траянето на това положение 
б4ше много неприятно ва учителя. Ние сами хванахме да го разбя- 
раме и да съчувствуваме на учителя си и горещо желаяхме единъ день 
да приемемъ пакъ посЬщението на хаджи Енча; такова н4що щеше да 
баде тържество за насъ. Какъ щеше да баде хубаво, весело, празднично 
да видимъ пакъ хаджиятъ сЬднадъ важно прЬдъ насъ, облйгнать до ст&ната, 
че слуша внимателно пр^подаването, като си * прави вйтъръ съ чьрвената 
кърпа! И щастливата усмивка на учителя пакъ изл$зла на устнигЬ му, 
и сичкиятъ свить доволенъ! 



И нашею участие растете къмъ м&чното положение, и на хаджи 
Енча, и на учителя. 

Единъ день ние р&пихме да помогнемъ на учителя си безъ негово 
знание, да укротимъ гнйва на хаджи Енча по единъ другъ, намъ доста- 
ненъ способъ. 

Убйдихме съ голйма м&ка другаря си, авторътъ на нещаетния пе- 
риодъ, който отвори тая д&лбока пропасть между нашею отделение н 
хаджи Енча, да иска нрошка отъ епитропа, като признав веичката 
вина своя. 

Още сдщий день се прйдставп случая. Хаджи Енчо дойде, влЪзна 
въ взаимното училище и въ пьрвоначалното, послЬ влйзе въ стаята на 
училищний слуга, Лилка, да даде сьрдито вгЬкакви заповеди, (той винагн 
гневно гълчеше на Лидка) па, бевъ даже да погледне къмъ нашето от- 
деление, запдти се къмъ другата вратня, при гробищата. 

Ние тласнахме другаря си, и той фукна къмъ хаджиятъ и скоро 
го застигна. 

— Д4до хаджия! Я чакай, я чакай! дойде чакъ до насъ залъх- 
тЬний гласъ на ученика. 

Видйхме че хаджиятъ се извьрна и сир*. Послбдва кратъкъ 
разговоръ между гЬхъ, и хаджиятъ пакъ си тръгна. 

Ние съ голЗшо любопитство вапитахме ученика, когато се върна 
при насъ. 

— Азъ му рйкохь, почна той, — д&до хаджия, азъ искамъ да же 
простишь за ония думи . . . Учительтъ н1ша кабахатъ, той нищо но 
знайше . . . Азъ саиичъкъ ги измислихъ. Той ми рЬче: — Като сигм 



«г 



147 

яюмислилъ, защо не си ги прймислилъ, па тогава да ги кажешъ? — 
Прости ме, д4до хаджия, учятельтъ не в виновата , . . — Е, каква 
■искашъ отъ мене? — Да ме простишъ. — Е още? — Ела иакъ въ- 
.нашето училище, д*до хаджия . . . Защо не дохождашъ веки? . . Кате 
му рйкохъ това то! си помиели па ме изгледа ядосано: — Авъ сь 
хлапета не се расправямъ, иввика па си отиде . . . довьрпш плачевно 
другарьтъ ни. 

Пълна несполука. 



Мина се още нйколко врйме. Едипъ понедйлникь, сутринь, пр-Ьзъ 
-октомврия, учительтъ влйзе въ класъ расположенъ и веселъ. Едно в*тр4ш- 
но задоволство и щастие св4теше по лпцето му ; тъничка усмнвка пакъ 
играете по устнигЬ му, но тоя млъ появлението й не прйдиввиккаше 
никое влпятелно лице. Благорасположенностьта на учителя още повеяв 
се прояви въ това, че той, отскокна отъ урока по паталогията който 
имахме него день, и се увлйче да ни расказва анекдоти отъ своя студен- 
чески животъ* Такова приятно отклонение той правеше и приди раз- 
вадянето си съ хаджи Енча. Въ внезапно пробудената си жажда за ими- 
ятелность той неусЬтяо ни посвещаваше въ н'Ьща доста интимяи ж 
лични. Напримйръ, расказваше ни вакъ е бйдствувалъ, като студента, 
и чрезъ прЬписване чужди лекции н даване домашни уроци едвамъ се 
в подържалъ да не умре отъ гладъ; или описваше ни трепетътъ си, 
който е чувствовалъ, кога е излизалъ на екэаменъ пр4дъ тържественната 
трупа на професоригЬ си, съ какво тревожно вълнение е истеглялъ би- 
летя съ садбоносния и непр г Ьдвиденъ въиросъ, на който е трФбадо 
тозъ-часъ да отговори ; поотЬ, веселиятъ и безгрижно-дудешки животъ на 
етудентигЬ, сл4дъ щастливия екзаменъ, прйзъ ваканциит*. . . Въ такова 
минута пие всички „бйхме уши* както казватъ френцит*. 

Джлбоката тишина царуваше въ училището. 

Внезапно вратата се отвори, 

ВлЪзе хаджи Енчо! 

Високъ, тьржественъ, царственъ. Поне намъ тъй се сгори; гол1шото 
ну грапаво лице свЪтеше. Всички хвърлихме погледъ на учителя си. 
Той съ разцьфтялата усмивка по устшггЬ подаде стола си на епитропа, 
като му климна приветливо. 

— Какво учителю ! какъ се поминувате съ младенцигЬ ? зададе той 
пакъ въпроса си и сЬдна тежко на стола като пъхтеше. 

Сички разбрахме сега че примирението е станало. Ние възд&хнахже 
отъ сладко облегчение. Едно непобедимо шумене, израженне на радость, 
мннутно напълни отдЗглението. Чувствовахме се напълно щастливи сега. 
Хаджиятъ слуш& внимателно . урока по паталогията. Когато стана да си 
взлизе той се ваовърта изъ чиновегЬ, търсеше некого съ дргледа си. 
Най-посл-Ь го сир4 строго на автора на периода, па каза съ страшнин 
«и баритонъ: 

Денница кн. 4. 10* 



ив 

> — Брей, чоджумъ, язивътъ пб-късъ . . . . чв р*ж^ язикъ ввче4Г 
Съ тие думи се мздйх* послйднитЬ капки отъ горчевината, коит* 
естаяхж още въ д-Ьдовото хаджиево еьрдце. И отъ тогава пъленъ миръ 
се въцари м*жду епитропа и нашето отделение. 



Есеньта дойде и мина, наст&паше зимата. Наступи ж най-дйятелнат* 
епоха за хаджпятъ. Занадокарвахя веЬки день кола съ дьрва, конто се 
сЬчаха въ училищния дворъ и натрупвахх подъ една стрфшина. Тая 
обязанность иввьршвахд учиницигб отъ взаимною училище, по вапов^дь. 
на хаджиятъ. Заизваждах* се черчеветата да се турятъ стъкла, д'Ьта 
наше счупеаи; собигЬ се натъкмих& въ жглнгЬ на училището, тркбит*. 
нмъ се частях*, на отзйвкигй на вратигЬ се приковавах* ивици плъст. 
аа да не в г Ье, училищата се въоряжавахж всестранно за да поср-Ьщнатъ 
«имнигЬ студове и вйявици, всичко се стЬгаше, поправяще, запушваше 
подъ бдителното око на хаджпятъ. Неговата собственна в&ща не б4ш& 
така внимателно эагъриата, както школото. 

— Нека тие мулета да не зъзнатъ, амп да се учатъ. . . И оние г 
д4то бегать при циганитЬ тука ще б^гатъ да се топлатъ, казваше 
хаджиятъ, катоопитваше трхбигЬ на собигЬ да ли еж добрй вакрйивни^ 

11р4зъ ц г Ьлата зима, н въ най-гол1>мигЬ студове л ф&ртуни, хаджи 
Енчо не лиисваше да погсЬщава учплището редовно. Вл4зеше то! ц'Ьлъ 
лоб*Ьлялъ отъ снЪгъ въ класа, заедпо съ една вълна отъ студъ, и при- 
сягаете прйподаването съ гръмогласната фраза: 

— Хай да го эеме дяволътъ, че то зима ли е, че то чудо ли е1 
И си обръеваше снйга отъ др г ЬхнгЬ. 

По н'Ькога прпбавяше, къмъ насъ, като сЬдаше на стола: 

— А вамъ тоило ли ви е ? Топло ви е, топло ви е эеръ. . . Обичатв 

тоялото, като котки Да поменувате впе д*да си хаджия, като 

упре. . . Вьрши си работата, даскале! — 

Като казваше тие думи, хаджи Енчо разбираш, че ще »умре" 
епитропъ. Съмнението въ това нпкога не бйше смЬло да приближи мис- 
мит* му. 

Но на тоя свить божи всичко се случава. 

На пролить дойде вр1ше да се избира ново училищно настоя- 
телство. Градътъ б'Ьше раздал енъ на двЬ партии: чорбаджийска и мла- 
дежка. Послйднята надвя въ изборигЬ. Настоятелството се съетави сама 
отъ младежи. 

За хаджи Енча нито помисли никой, за тая „ръжда". 

Така наричахд хаджиятъ. 



Това бЬше ударъ емьртоносенъ за него. Хаджи Емчо н$маше вече 
работа на школото. 



149 

Сички вабЬл*жихж вневапното и необикновеяно прояснение въ него. 
^Оклюхна, оиьрлушя ее хаджиятъ ; голоного ну кротко лице се наведв 
асъиъ веията, той ое пр4гъна, сЬкашъ, че и етапьтъ ну иедребн$ н се 
трасте подъ товара на ужасною нещастие. Изъ единъ пять то! ое виж- 
даше отц^пень отъ ц г Ьлото си пинало, отъ ц$лото сн саществувагае, 
$авл*ченъ отъ най-жежката си привяз&ноеть и така лишеиъ отъ цйль 
жь живота, който изъ единъ пжтъ ну стана несносенъ н пусть . . . . - 
Училишето, сгЬнит* ну, и двора ну, и керанидитЪ ну, и чешната ну, 
и д*цата ну, и крясъкътъ инъ, и грижит* инъ — всичке това <йш» 
-еега чуждо ва него, то нбиаше нужда отъ него, той б*вде ивлишенъ 
тЬмъ, вначи, и на ц^лиять св'Ьтъ. Той се наиираше въ положение™ на 
^единъ безунно влюбенъ, конуто ненадЬйно отнимать обожаеикя ор^днйть; 

или на единъ лишенъ отъ царството си владетель Сранотно ну 

даже бЬше на хаджиятъ да ходи и но п&тиздата, а случеше лн се да 
аснне край школото, или да види отъ далеко бйлитЬ ну вакъряени стЬян, 
сьрдцето ну се свиваше отъ болесть. , . Отъ собствеяната ну к&ща да 
го б*6х* испадили панаше толкова н*ка да чувствува. 

Подъ това нравственно истязание хаджиятъ сЬки день клюиваяю 
•4ввнадеждно. 

Ние съ сьстрадание ну се взирахне, келчинъ го ср&щняхне кЬквдЬ» 
Но напраздно диряхне да срЗнцнеиъ погледа ну : той го отклоняваше пь 
яасъ, като отъ иного прйсень споненъ за едно бевввдвратио ивгубено 
величие ; а ноже би, н отъ горчивото подозрение да не ср'Ьщне ирония 
въ нашит* любонитни погледи. Той незнаеще колко ние ну съчувствовахие. 

Еднажъ го срйщнахне на пятя я го вонятахие съ участие: 

— Д4до хаджи, защо ни не дойдешь на гости швга? Забрав» 
.учидището! 

Той ни ногледна, видй въ изражението на лицата ни искренность, 
и каза тажно: , 

— Щх ви дойдд, щ* ви дойдж, дЬдовата, скоро щк ни дойлд на 
тести на школото ... и н'Ьма да си идя. вече . . • 

Не разбрахме какво искаше да каже съ тие дуия. . . Но какь 
'<$*пю нечалио и убито лицею ну! Гдасътъ ну, като че искаше да ва- 
плаче. 

* 
* * 

Отдавна б*ше ниналъ часътъ ва урокъ, а учнтельтъ не плавят 
йгь сгаята си. Насъ ни хващаше нетърпйняе. Жегата него день бЪше 
несносна и въздухътъ горещъ и удушливъ. Въ отдЬленяето се не стоеше 
«отъ тежина. Ние гледахне кога ще даденъ урокъ, та да исхвръкненъ но 
шра. А той сё не излавяше. Стана нъиъръ нежду насъ, това бЪию 
*адинъ протеста. 

— Боленъ е, казаха никои но надучкване. 

— Гости ина, вава другъ. 



150 

Въ това вр4мв пр'Ьдъ вратата на учителеката стая се образуваше^ 
жива обсерватория : единъ учешись <54ше стжпилъ на рамената на другь». 
ж пр$зъ една р'Ьзка на горния край на вратата, гледаше какво става 
Юг стаята. 

— Пише! извпка наблюдательтъ, като скокна на земята. 

Една минута нодиръ това вратата се отвори н учительтъ излйэе 
съ единъ свитъ р&кописъ въ ржка.Лицето ну 64ше навдсено и строго. 

— Урока пй-късно ще баде, каза той глухо, стойте тука да при— 
говаряте дод'Ь се завърна. 

Като кава тие думи, учительтъ слйзна бързишката изъ дворскигк 
стълби и излитое изъ портата. 

Приятно недоумение раэвълнува всинца ни; дигна се веселъ шумъ. 
ж мъчка. 

Дойде при насъ Лилко, училищниятъ слуга. 

— Кзд* отиде учительтъ бе ? запитахме Лилка, като б$хме увйрени, 
че той, като вдтр«6шенъ човйкъ, що ни даде ключа на загадката. 

— Незнайте ли? кава Лилко, хаджи Ёнчо хвърлилъ пета дата?. 
Сега ще го копал тъ. . . Учительтъ ще казва слово. . . . Той слово 
писв& до сега. . . Да го веке дяволътъ пустиятъ хаджия. . . . пукна 
отъ ядъ, че го ненаправихл пакъ епитронъ, продължаваше да бъбра 
злостно и безсьрдечно Лилко. 

Въ ньрвия мйгъ сичкн останахме потрЗицени, гаче никой ни стисна 
съ клещи сьрдцето .... Но това б^ше само единъ нигъ. . . . Подирь ни- 
коя минута дворътъ екна отъ лудешки викове, гбнения, борби, — тр4б- 
ваше да се оползотвори свободното вр'Ьме ..... Животътъ, кипящиятъ, 
нводолямиятъ жнвотъ на юношеството, влазяше въ правата си. 



Законах* хаджи Енча въ гробищата на учнлищния дворъ. Сега 
разбрахъ азъ думигб му, че „ще ни дойде на гости н никога нбма да 
ей иде вече!" Добриятъ д*до хаджия! Еовчегообразното дъсчено ко- 
ностасче, съ крьстче на врьха, което се пздагпа надъ гроба му, се впдеша 
лр&зъ дьрвенигЬ пр г Ьчки на оградата, която разд-Ьля гробищата съ учи- 
лмщния дворъ. Ние виждахме вейки день гроба му отъ прозорцитЬ на 
нашето отделение; гробътъ сжщо гледаше добр* на насъ и на ц4лия 
широкъ дворъ и на денонощно шуртящата чешма, и на дощата коит<ь 
внлнЬяха изъ двора. 

Б$дниять д*до хаджия, нивой не можеше вече да му отнеме лкъ~ 
бимия постъ тука! 



151 



прадпрольтни СОВЕЕТЕ. 

I. 

Витоша. 

Сьрдито Витоша се йощь б*л4е 
Завита съ сн'Ьжно халище, и мразь 
Отъ леднигб й гжрбове ни в4е . . . 
Тя съ тръпки ледени лронпзва насъ. 

А отъ небето слънчицото гр'Ье, 
Животъ разлива слад ката ну власть; 
Потокъ лыци, врабче правЬтно пЬе, 
ПрЗгдс&ща всичко пролЬтяия часъ. . . 

Едпата Витоша не хай: сьрдпта, 
Фучи, кат' 8в1>ръ наеженъ, мравовита, 
Ф&ртуни дига, съ б^съ реве, пищи . 

Направдпо, Вптошо, лудййшъ ужасно: 
На стола ми се смМ кокиче прясно 
Донесено отъ твоягЬ шгЬщй. 



П. 

Поточото. 



Поточето, равирьвпало, клокочи 
Иэъ глухата ливада, и св^тлйй; 
Поточето играв и бърбочи, 
Кат 1 малко птичв будна н-Ьсвнь пйй. 

То пив, весели се и празднува, 
Че ледпптЬ окови разломи, 
Че види слънцето и Бога чува, 
Че волно диша, волно си шуми. 

О Боже, дай таэъ радость и тазъ пЬсень 
На робъ, на узникъ,— Лазару въ гробь тЬсенъ, 
На всяка жива тварь въ неволя зла, 



152 



На тьмний умъ задръстенъ въ заблужденье. 
На окованото сьрдце, що сгЬне, 
И на душата — жаждуща крнла. 



Ш. 

Попето. 



Поле мрьтв'Ьй, — на видъ — саванъ го крив. 
Гробовенъ сънъ вдървилъ го, зимепъ хладъ. . . 
Но верите се, но' вслушайте се вне 
Въвъ тайней ну животъ и тренетъ младъ. 

Какъ дяха вечь. . . какъ пулсътъ бий ну мощно 
Подъ пьрвий таенъ джхъ на пролйтьта; 
И, въ ожиданье да цьвти раскошно, 
То гълта жадно лучи, теплота. 

Трептн и вЪрва то, и се надява . . . 
И азъ, о вйрвамъ жежко въ прол'Ьтьта, 
И въ младия животъ, що наблнжава; 

И въ Слънцето прекрасно, и въ Доброю, 
И въ Обновленьето и въ тържеството 
На истината и на свйтлостьта. 



IV. 

Балкански прЪспи. 

О проспи планински, завивки б'Ьли, 
Отъ мразове, ф&ртуни леденъ даръ — , 
О СЕгЬгове, о 8ихни Пластове дебели, 
Лодовътъ *) иде — пр*Ьзморскиятъ царь» 

Ще духне той, ще рукнете въ порой 
Размдтени, съ ужасенъ ревъ и бягъ; 
Сл^дъ васъ ще бликнатъ въ горскитЬ усои 
Кокиче, минзофаръ и кукорякъ; 

Ще се огьрсатъ урви, чуки диви 

Отъ 8НННИ дрипи, плесень. . . . и завчась 

Ще гн покриятъ паши миривливн. 



*) Пьрвжй южемъ топълъ в4тръ на прохЬата. 



153 



КадЬ си, Духъ всесиленъ, и отъ насъ 

Да емийшъ таги, умрази, — нрйспи скверни, 

Навйяни отъ много бури черни? 



V. 

Раина лястовичка. 

Любезна гостянко, о мила птичко, 
Какъ тъй се овова ъукъ, и цвъртишъ? 
Тъй рано, безъ дружина и саиичка 

За пролить идешъ да ни възв'Ьстишъ? 

• 

За иЬсня, за дни топли, лучезарни? 
Нрнбърза, б*дна: съ нови мразове 
И хали зли ни плаши мартъ коварни. . . 
Ще паднешъ нЫд& ти отъ студове! 

Ще умремгь ахъ Но ти донесе радость, 

Но твоя драгъ гласецъ звучи на младость. . . 
Поклонъ, поклонъ, о гостянко добра, 

На тебъ, на вси, кат' тебъ предтечи — сгЬли, 

На Новото, на свйтлата Зора — 

Съ стихийно ело въ неравенъ бой умр-Ьли! 



VI. 

Сутриньта. 

Дигнйхъ вавйсата таэъ сутринь ясна: 
Картина прелестна мм се откри: 
Небе синЗДше; слънце н$га страстна 
Рагливаше въ полета и гори. 

Природата усмихна ми се съ радость. . . 
„ЖивЗД, мисли, люби ! каэа ми тя, — 
Очаквай съ мене новата ми младость, 
Кать мень вачевай п4сни и цв*тя.* 

И своя нови дкхъ ми тя испрати, 
И тозъ часъ чувства силни, непознати 
Усйтихъ въ мень, съсъ творчески нлдмъ. 



154: 



Природо! Твойто чудодййство знамъ: 
Допрд ли се до тебъ, като Антея, 
Азъ пакъ крила добивамъ и младЬш! 

28 февруария 1891. И. ВаЗОВЪ 



СЪ ТЕБЕШИРЪ И СГЬ ВДГЛЕЕЪ.*) 

Кдртнни кзъ наший съвр-ймеяенъ животъ. 

отъ 



Г. Виловски б*ше вл'Ьзълъ въ своята сждебна стая. Той приметна, 
кордона отъ сздМския внакъ на вратътъ си, искашля се и натисна звъ- 
нецътъ. На разсилняя, който вл^зе, той ваповЬда да • новика странпгЬ. 
но дЬлото на С врач о в ската община. 

Разсилниятъ захвана да вика съ единъ говедарски гласъ ине по 
яке лицата, на конто щЗшш да се раздана нравосадието. Когато равсид- 
ниятъ извика името на Отвйтника, б'Ьднпя д$до Болю се сйпнй, като че 
го тр4сна никой съ шиникъ но главата. Той се б^ше тамаыъ навелъ да 
естръгва съ своята брптвица кальта, то 6*6 натрушша на навущата ну. 
Стр^снатъ като чу името си, той туку испустна изь рхка бритвицата, 
която, ако не бйше привързана съ връвь за ноясътъ, наверно щ4ше да 
ее загуби, но тъй остана само висната да се клатушка на самъ-на татъкъ. 

Д'Ьдо Колю позавъргЬ своята л1ша нога и нритрона съ подаирающата 
ее тояга върху дъсчепия подъ. Кол кото и внямателно да ст&пваше той, 
но неговото влизане въ сждебната стая не стана безъ шунъ. Когато 
Д'Ьдо Колю влЬзна вжтр-Ь и м-Ьтна ногледъ върху с&дията, той усЬти 
и&каква влага но челото си. 

Въ това сящвто вр'Ьме, Виловскп м'Ьтна единъ грозенъ погледъ 
прйзъ своитй сини очила на цйлата фигура на подсждимия. 

Д'Ьдо Колю 6*6 натиспалъ едка на друга рдабгЬ си, върху края на 
тояшката, а на гЬхъ опираше брадата на климыалата си глава. 

Бае Божилъ върт&пе очигЬ си на лйво и на дйсно, като шъпнеше 
нЪщо на д*да попа. Негово преподобие сучеше д г Ьсния си кждЬдчестъ 
нустакъ, згЬташе къиъ д'Ьда Коля едни влобни погледи и попрошавнеше 
еъ джунитЪ си, като повтараше полугласпо : ж в*Ьрицу ли му негову . . . 
поганску* ! . . . 

Единъ отъ Сврачовскит* чорбаджии гледаше шарката на таваня, 

другъ гледаше на жълтигЬ копчета и оголйната глава на разсилний, 

' натр се двоумйше да определи неговата роль, т. е. да ли равсилниять 

тоже сади, иди той само бяе, затвзря н бёся оеаденигЬ. Третиятъ селя- 



*) Продьяжонне оть 3 Ейшка. 



155 

вгаъ гледаше полувъсчудено на червепото сукно, което покриваше 
садЬйската масса. 

Подусънливиятъ гласъ на сждпята сепна присутствующие н въдвори 
нъжчанието. Той отпочна с&деньето така: 

— Колю воденичарь кой в? 

— Я, — продума д'Ьдо Кодю и вавърт'Ь л'Ьвата си нога да при- 
ступи пб-блиско. 

— Какъ се каэвашъ? Д'Ьдо Колю зяпна въ недоумение. 

— Какво те викатъ? 

— Ама мене ли? — 

* — Тебе, эеръ, ... не видишъ ли че тебе те пптамъ? — 

— Е, па, Колю, господине, на ли и самъ ти ми спомена името. — 

— А фамалията ти? 

— О, божемъ вдраво, господине, да го рйчеме, оно, знаешь, жена 
д4ца, па гладуватъ, господине, ама Богъ пека е харенъ, та — .... 
А ти, господние пмашъ ли си стопанка, д'Ьчица далъ ли ти е Господъ, 
они здрави ли ел? — .... 

— Баща ти, баща ти какво се казва? — 

— Аа, гсЬтихъ се; па, Пеньо с& му думали, господине. — 

— Тогава: Колю Пеньовъ? — 

— И тогава ми думахд Колю Пеневъ и сега ми пакъ така ду- 
мать ; па, тп вижь, господине, оно) ти ще знаешъ п6-добр$, какво триба 
да уйдише. — 

— На колко сп години? — 

— Е, па дб, господине, знамъ ли я? ... . кой е ималъ вр*Ьм& 
да ги брои . . . гледай ме, па ме пиши! .... Стрнна Митра казва, 
те съмъ се родилъ у чърпъ вторипкъ, когато е било голймото поводье, 
та ед бегали пашпгЬ по бърдата, за да ги. не хване водата . . . Па, 
знамъ ли я колко има отъ тогава? . . . може да има петдесеть, може 
да има шесдесеть, а може да има и повече годипи ! — .... 

— Жененъ ли си? — 

— Е, та, жеиилъ съмъ се и я, господине, що ще му чиннмъ?... 
нали тр4ба и ллйвелъ да се развжжда . . . оно де, ако не бЪхме ние> 
сиромасигб, раята, кой щ'Ьше да добрува на тия свить? . . . нали ние 
работиме и за епахий, и ва чорбаджий, и за Попове, и за владици, и за 
царщина, и за царь и за всички? . . . Оно, истина, дума се, че „си? 
ромапшя — зла неволил/ ама дё, нали е било така писано, оно така 
ще си и вървп, па това си е — ... 

— Д-Ьца имашъ ли? — 

— Е, та, па, имамъ, господине, като ги е далъ Господъ. . ♦ 

— Отъ какво ся вероисповедание ? — 

На тоя въпросъ д*до Колю не можи пито г&кь да кяже; той 
ноиздвггна погледъ кад'Ь садията, та дано да може да прочете отъ лицето 
ну и да равбере какво го пита той, но неговия погледъ се спр& само 
до синит* очила, пб-нататъкъ не можи до пробив. Полусмутенъ, той не 



156 

вяаеше вакво да прави повече и затова, почти безсъзнателно, вахвана да 
се ч*Ьше задъ тилътъ! 

— А? аапита повторно садията. 

— Ама как во, господине, . . . ва кое же питашъ? — 

— Отъ каква си вЬра? — 

Дйдо Колю се възмути отъ подобенъ въпросъ. То! не межеше да 
ее успокой отъ оскърблението, което му нанесе садията, съ таково ви- 
танье! Вторн пять яеговото чело се покри съ едъръ потъ и той поис- 
теглп рукава отъ ризата си, та се встрп. — „Зеръ на такова дередже 
исйаднахъ, щото садията да не не познав отъ ков съиъв&ра"? — Так» 
мисл^ше дЪдо Колю въ себй си и съ едва гордость на д ушата вина да 
отговори на садията, като тури ржка върху обръспатата ся глава: 

— Е, па, господине, ти ме не гледай, - че съмъ се обръснадъ като 
турцигЬ . . . ние си така носимо по насъ, . . . Оно, знаешъ . . . отъ 
гадъ ... да се не завади н4що . . . Ама инакъ, знаешъ, ние сме см 
българи, . . . отъ нашата сме си вира. — 

Като 8а нещастме на д&да Коля, Сврачовския пооъ тъвмо въ това 
вр'Ьме намори згоденъ моментъ да изобличи общия противаивъ и да му 
нанесе поравителенъ ударъ, та се обърна къмъ садията съ единъ натър- 
тенъ гласъ н каза: 

— Лаже, господине садио, като дъртъ циганянъ; я налн съмъ 
попъ, я све ще разбирамъ повече отъ него коя вира каква е? . . . . • 
Тя го не слушай; онъ, истина, божемъ е българинъ, ама е — йога- 
нецъ! .... Те, н&, какво са гЬзи два пръста схванатя — при това 
д*до попъ посочи сближенн показалеца и средняя пръсть на гЬвата си 
рака — така и онъ съ поганцитЬ, па нека ми р*че кей що сака ! . . . 

На гЬзи необорйми аргумента, другие присатствующи. — кмета и 
чорбаджийгЬ — пвявиха удобрението си съ влиманв на пава, а не 
пропустнаха и съ думи да удобрять показанията на д1*да попа, кате 
добавиха : 

— Така си е . . • така, .... Право казва попа, онъ си знав 
стовата . . . що ще се лъжемъ? . . . Тука не може дъжа да баде. . • 
що е право — право ! Криво да сЬдиме, а право да хортуваме ! . . . . 
Поганецъ е, поганецъ! .... 

ДЬдо Болю гледаше на гЬхъ, както е гледалъ и Хриетосъ, когато 
евреит* виваха на Пилата: , распни его, расни его!* Той сало дигна 
рака, та се пр'Ькърсти, но не се 8иае дали направи това, 8а да покаже 
нагледно, че не е поганецъ, или се прйкърста отъ чудо, чв неговитЬ 
■ съееляни иматъ дързостьта да го обвиняватъ, че той напустнадъ тая вира, 
която той, ва да увардъ, мачилъ се е и патилъ толкова године, пб грозно 
и отъ всЬко добиче ! Това бЬше вече връхъ на оскърблеията, конто 
можеше никой да му нанесе! Д&до Колю вина да възразн н'Ьщо, но 
гласъгь му се схвана въ гърлото и, вместо възражение, той испустна 
само една тежва въздишка ! Н'Ьщо му привари на очигЬ и той издигма 



157 

дЬсната си р&ка и отри съ ддатть влагата, която се търкаляше на капки 
мвъ гЬзи очи, конто еж толкова щастлпви, че мог&тъоще да плачжтъ. 
Садията пр$к&сна мълчанието, що б* се въдворило за минута, 
сл*дъ проронен и гб отъ дЬда Еоля сълзи, и се обърпа къмъ отв'Ьтника 
съ сл'Ьдующпя вънросъ: 

— Селянет* отъ селото Сврачево еж повдигнали граждански искъ 
противъ васъ, че владеете неправпдно и беззаконно една воденица, която 
пб-прЪди е била притежание на селото, отъ което я е отноль селския ага, 
Мутишъ бей, който, при замннаванието си я оставилъ на тебе; това 
истина ли е? — 

— Ама кое, господине, за воденицата ли? . . . Оно е истина.... 
*, башъ, не разбрахъ що ие ппташъ, ама воденицата си е моя; . . . . 
тая г&рди еж патиле дорд* да ж епечеля! . . . Отъ пеленаче съмъ за- 
робувалъ на агата. ... и Първа е робувала отъ д г Ьте. . . . Щуго село 
го знае, това не може да бжде льжа. . . . Воденицата си е била на 
агата; оно си е право, па кога да си пойде, а онъ ме повика прйдъ 
селянигЬ — те и тия хора б4ха тамъ — па ми р^че: „Колю, слушалъ 
си ме и ти и стопапката ти, берекптъ версипъ, пари не могж да ти дамъ, 
ващото и мепе тр*Ьбватъ, те, нА ти воденицата, твоя да си е, работи, па 
се храни.* Хвала му, гошодипе, . . . истина, друга вЬра бЬше, . . . 
да прощавашъ, поганецъ б'Ьше, ама и човйкъ б4ше. Те, дв* очи имамъ, 
па ако не казвамъ право и они нека да. . . . та предъ тебе лжжа не 
/$ива, нали гледа и Опя отъ гор*. Воденицата си е моя, па си. к 
не давамъ, па това си е. . . . И я нали душа носимъ, господине, и я 
вали сака да се хранимъ ? ! . . Това имамъ да ти кажамъ, това ти и каз- 
вамъ ; па. . . . Коли ме, б$си мз . . . тоя съмъ ! . . . . 

Клативратъ пр'Ькдсна монолога па отв'Ьтника и се обърна съ една 
самосъвнателна надутость къмъ еждията: 

— Господине, я слушай мене. ... ти го остави него, онъ н<>ка 
си хорутува, ти ие гледай на неговигй прикаски. . . . онъ може да си 
рече какво сака, ама що е рЪкалъ никой, село. . . . Воденицата си в 
ноя, дума се, . . • оно не е башъ моя, . . . селска е, ама така се дума. 
Селото си сака отъ тебе воденицата! ... ти ще ни я отеждишъ, па ти 
му мисли тамъ. . . . Агата оти е правилъ воденица на селеко мйсто? . . . 
лошелъ си — пошелъ, защо си не е взелъ и воденицата? . . . нали е 
оставилъ, она в сега селска, па това си е — ... 

Д4до Колю се възмути отъ безочливостьта на Клативратъ. На ду- 
шата му се 61* натрупало толкова ядъ и искаше да даде толкова вьзра- 
жения на своя противнику щото незнаеше кое пб-яапр*Ьдь да каже ! Той 
ее обърна повторно къиъ садията и захвана така: 

— Ама, господине, ч4кай да ти кажемъ. Видишь ли тогова, зеръ 
ти него ще слушать?! . . . Онъ е лошъ, господине, . . . онъ е много 
зошъ. . . . онъ е мечка. . . . онъ си ивяжда чов^ка, като „стой та гле- 
дай!". . . Нали го знамъ, па и све село го знае. . . онъ е хамдукь!.. 
Ти го не гледай, че е ккетъ; онъ е станалъ иметь съ доландаржпддкь ! 



158 

, . . . Денемъ кметува, а нощемъ ходи та краде па хората: кому гове- 
дата, кому храна, кому сЬно, кому пари. . . . това си му е асълъ занаята' 
отъ това са е и эамогналь, па сега цйло седо пищи отъ него! ... И 
яревд, д*ка го эакла, божемъ за князо, и оно б'Ьше крадпато. ... от- 
крадна го от* об&ра на К&нчо Мапдалото, огь Горни Виръ, ... Те я 
самъ Кжнчо знае за това. . . . внкай го па го питай, ако мене не ме 
вйрвашъ ! . . . открадна го, па павъ го пиеа на есапо на сеяото ! — ... 
ДЬдо Колю щ'Ьше да продължава, може би, и повеад, но Сврачев- 
ския иопъ намори за нуждпо да се притече па помощь къмъ своигЬ въ 
това сражение, като нападпе и слише противника съ още едио обвинение. 
Той се ноизшши наирйдъ, махна съ рдка на садията и каза: 

— Знаешь ля що, господине? — хичь да му не вЗфвашъ! Онъ 
не е човйкъ за вЗфваие, . . . това ти казвамъ, слушай ти мене ! Я га 
питай ти, нека ти каже, онъ не краде ли? Шггай го ти, кой опаса моята 
нива? ... не б'Ьше ли неговото магаре, а? . . . & магарето му, & онъ 
все едно, ... все отъ пеговата кхща е станала кражбата, дума се. . . , 
па сега нека каже: не е ли кривъ? Не е ли хайду къ и онъ н мага- 
рето му, а? — .... 

Слйдъ като лсказа горньото обвинение, Сврачовския попъ хвьрли 
единъ тържествующъ погледъ къмъ нрисдтствующит'Ь и се падем* съ 
една злобна усмивка на обвиняемия. 

Тояшката, па която се б'Ьше подпр'Ьлъ д-Ьдо Колю, протрепера въ 
ржц'ЬтЬ му, л-Ьвата му нога се посниши, като че никой ш втори пять 
прйчупи — дйдо Колю щ'Ьше да падне, но едвамъ се придържа за сгЬ- 
ната, до като да доде на себ г Ь си. . . . Той би всичко прЬтъриЬлъ, на 
само това не, само въ кражба не можеше никой да го уличи! .... 
Та зеръ не се е эапазилъ той чисть отъ тоя гр г Ьхъ, до сега? Та веръ 
не е изб'Ьгвадъ той винаги тали съблазъпь, както е изб*Ьгвалъ да го не 
ухапе змия усойяица? Та и самигЬ му аги, конто с& биле отъ друга в'Ьрац 
па и гЬ сд вырвали на своя робъ — па д^да Коля, както с& вырвали 
себ* си и еж му пов'Ьрявали каста ли пе богатства да пази, а сега, па 
стари години, зеръ сега да го нарЪк&тъ хайдукъ? Зеръ сега да му при- 
качать това пме, отъ което той се е вянаги гнусидъ?! . . . ДЬдо Колю 
натпена рдка на мършавигЬ сп гжрди, д'Ьто б'Ьше сьрдцето му; той ос4- 
щаше, че то захвана да бие пб-силничко ! . . . Какво да стори ? И самъ 
не знаеше. За да се оправдава, не осЬщаше душа въ себ*Ь си, а да 8а- 
мълчи — още пб-лошо! Той поприбра и последний си сиди, въздъхна 
и захвапа така: 

— Оти хорутувашъ така, д*Ьдо попе? . . . Оставь срамъ, амн не 
те ли е гр'Ьхъ? . . . Нали държишъ въ ржц^гЬ си комка у черквата? — 
нали държишъ огънь ! . . . Не те ли е страхъ, че ще ти изгори д ушата? 
а ? . . . Ти нали знаешь хубаво какъ е била работата, эащо си кривишь 
душата? ... Не знаешь ли че на гол'Ьмата икона има исписали и Попове 
въ п&к&ла въ сьрдцето на халата? . . . Ти не мислишъ ли насмърть? 

Я да ти кажамъ тебе, господине с&дннче; да ма слушать, да раз- 



... 



159 

"берешь, па да се кърстпшъ! . . . Лани л^гё, тамамъ на Еньовдень, 
пущамъ си я нагарето да попасе по кеначнщето ми, д1$то е до водени- 
дата. До сани коначището ни е нивата на дйдо попа. Добячето, не внамъ 
що правило, отвързяло се, гга пр&сиэто тш у штшяяш шшш* Ош&щыш% 
му, нали е добиче, зеръ може никой да го научи да иде да пасе чужда 
нива, ама дё. . . Като е добиче, оно не е човйкъ, нде и не внае що е 
мое, що е твое, . . . пасло тукъ-тамъ, па отошло и таиъ да пасе. ... Та 
н колко ни е опасло, едвамъ колко ноже да хвъряи сЬнкя едпо дърво ! . . . 
По едно вр*Ьме, гледамъ : н*ма добичато ! Море, търсимъ я, тукъ магаре, 
тамъ могаре, — нйма магаре ! Станемъ да го тъ])симъ чакъ по селото. Тамань 
на завой, низъ селската урва, ето ти, гледанъ, Колю Джамбазина кара мага- 
рето ни. ПрйсрЪщнемъ го я, па си. сакамъ нагарето, а онъ ми каже, че 
го купилъ отъ дйдо попа. Хвапемъ я магаре го ва юлара, а циганина по 
магарето, па станене та при попа. Оти си ми, кажемъ, продалъ нагарето 
на тоя циганинъ, д*до попе? Попа върти мустакъ, па ме гледа кръвпишки 
и ми казва, че ну направило зяпъ на пи вата, та го продалъ да си ис- 
кара варара! Мо^е, назван ь, какъвъ зяпъ, дЪдо попе, хичь това бива 
ли? . . . Кои е чулъ и видЬлъ да чипи ц4ло нагаре само толкова, кол- 
кото е могло да опасе ? ! . . . Хайде, кажемъ, да ндемъ съ кёкодко 
«еляни да видиме колко е зяпъ сторило. Станене, та па нявата. Гледамъ ' 
я, гледатъ селяни : пишо и никакие. Хайде, кажатъ селянигЬ, да ви 
спогодииъ. Па хайде, думамъ, ... дё. . . . що е право, това кажете. 
Едпи кажатъ да му дамъ половипъ кутелъ меливо, . . . други назвать : 
ц&дъ кутелъ. Не игЬшъ ли, попа да засака танамъ Ц'Ьлн петь кутела! 
Та втурнаха се селяни, та еура, та кома, та х& бре, та дё бре, та при- 
сбкохж на три кутла. Я кандисахъ, . . . що чешъ? . . . Хичь едно ма- 
гаре за три кутла ли се купува? 

9 

Та, на ли ти кажемъ, това било кражба, и ва това дЪдо попъ не 
наричн хайдукъ! . . . Ана, нали с& си уйдисали съ оня хайдукъ. . . . 
ете му очигб. п&. . . . оно — 

ДЬдо Колю не ножи да доискаже мисъльта си. Г-нъ Виловскя, който 
б^ше повадр^налъ при послйднпгЬ прения, носъбуди, се потърси вгь 
унътъ си иишката, за да си припомни какъвъ б*Ьшв този процесъ и до 
кадЬ бите слйднаъ течението. Той си припомни, че отв'Ьтника му отго- 
варяше, че не го е добр'Ь разбралъ, но ако въпроса се е касаялъ до 
воденицата, то той настоява, че тя си е иегова и пд-нататакъ . . . пб- 
натагькъ той вече непомнеше нищо, . . . нЪркаше му се прЪдъ очигб, 
като че и кмета говори, че и попа каза нЬгцо, но що бЬше? — това 
не ножеше да си припомни. Не е и чудно, момчето си е догнало ед- 
вамъ часъ и половина приди съмпувание, а ц*Ьла нощь що е било, това 
ж не питайте. Благодарение на синитЬ очила, слорящигЬ се страни 
не можйхж да видать задремал игЬ очи на с&дията, и 6*6x2 увйрени, 
че той ги слуша съ гол'Ьмо внимание. 



160 

Събуденъ, ири посл'ЬднигЬ думи на д*да Коля, сддията се почуди- 
като разбра до колку еж се отдален ил и стран и гЬ отъ еюрнжя въпросъ 
ж ва това, като не искаше да се издаде че е дрймадъ, то! чукна звън- 
тето и пр*Ькдсна отв г Ьтника съ думитЬ: — Къмъ предмета, къмъ пред- 
мета! — 

Д'Ьдо Колю се сепна, той си поугледа и отъ л'Ьво и отъ д4сно,. 
к хврли погледъ къмъ ендията смутено. 

Господинъ Виловски съ досада го пакъ запита: 

— Съ какво мотивирашъ своитЬ пригЬвания на спорния прйд- 
ж&тъ? — 

А понеже дЬдо Колю не отговаряше и го гледаше втрйщено, той 
нввика сърдито: — МотявигЬ, мотивигё! 

На гЬзи думи, Д'Ьдо Колю остана съвсЬмъ поразенъ. Той неможеше- 
да разборе: да ли екдпдта е при себЬ си, или п&къ тйзи запитвания 
се отнасятъ до другиго некого! Той се пообърна пакъ и вид* че нега 
го питать и той кймиа въечудено глава и отговори на еждията: 

— Я не съмъ виждалъ никакви негови мотики, нито съмъ пъкъ 
рхка турвалъ на гЬхъ! . . . Който му е земалъ мотикпгЬ, нека му ги 
върне . . . Мене нито ел ми трЪбвале неговигЬ мотики, нито пъкъ щв 

' ни тр4бватъ ! . . . 

Садията, отъ своя страна, тоже б'Ьше кипналъ отъ подобии отговорит 
на дЬдо Колю и за това троппа досадно съ нога, прошъпна съ половинъ 
гжасъ думата „дуракъ" и се р4шн да си избави отъ това глуиаво по- 
ложение, като дадё пб-бързъ ходъ на д'Ьло. Той каза нйкакъ пов'Ьли- 
телно и съ единъ офицвяленъ тонъ: 

— Приканвамъ отв'Ьтника да доложи: какво има да възрази про- 
тивъ претенцийгй па истцигЬ? — 

На тоги въпросъ, както отв$тника, така с&що и истцигЬ, обърнах* 
погледъ къмъ вратата за да разбержтъ: къмъ кого се отнасятъ гЬзи думя 
и какво означаватъ гЬ? Тъй като, обаче, не вид*ёх& никакво ново лице 
на еддейската врата, то вепчки прйнееоха погледътъ си къмъ садията, 
който п^оиэнесе пакъ тържественпо : 

— Втори н&тъ, приканвамъ отв'Ьтника да доложии: какво има да 
въврази противъ претенцийгй на истцигЬ? — 

Д'Ьдо Колю не можеше да се почуди: ващо с^дията не гледа да 
свърши веднъжъ неговата работа, защо не свърши т&зи прйсжда, пато- 
гава да си пита 8а другигЬ работн?! Той погледна къмъ разеилния, 
като мислеше че садМскитЬ думи се отнасяха къмъ него, та дЬдо Колю 
се даже раеърди въ себе си: защо разеилния мълчи, та не отговори 
на това, що го пита с&дията, като предполагай^, че само той може да 
ну равбира отъ тоя язикъ. Г-нъ Виловскм промъмра пр-Ьзъ вжби: „Вся- 
кое териепге туть лоипетъ" и добави съ единъ пб-високъ и раздрав- 
ненъ гласъ: 

— Третий и послЗгдень пять призовавамъ отв'Ьтника да доложи: 
какво има да възрази, противъ претенцийгЬ на жстцигЫ — 



161 

ДЬдо Колю не ножи вече да се стърпд. Той се обърпа и кава на 
рззсилния: — Море, отговори, бре брате, на чов1жа що те пита, па 
да ноже да мвряше, та да види и нашата работа! — 

Въ това врезке садията 64 захваналъ да чете своята резолюция, 
коя свършваше така: 

„ . . . . Осяжда се Колю Пеневъ, да възвърне и пр4даде воде- 
ни^ата на сел ото Сврачево, която . . ." — 

При гЪзи думи, д4до Болю се се а на, като че го мушна никой съ 
шило; той И8вика съ единъ отчаенъ гласъ: 

— Стой, господине, ако Бога энаешъ, . . . молимъ ти се, стой!... 
хичь това бив а ли! . . . Нали ти казахъ, че воденияцата си е моя. . . 
убивашъ не, господине, . . . чедо да си ми . . . само това недМ казва. . . 
старъ човФкъ сгмъ . . . язъкъ е за мене . . . Ето н&, нали ме ви- 
дишь . . . сакатъ съмъ . . . не ме бива эа никаква работа, по старо 
вр&не ... — 

Г-нъ Виловски опули расърдено очи на д-Ьда Коля, чукна звънчето 
и му каза: — Азъ те питахъ три пяти. — 

Дъдо Колю вдигна р&ка да се пр&сърсти отъ чудо, но к спр* на 

челото си. Той чакъ сега се сети, че пб-пр'Ьдишпит'Ъ думи на сждията 

еж се биле отнасяли къмъ него, а не къмъ разеилния! Въ отчаянието 

си, едвамъ можете будняя старецъ да отговори съ своя прймалйдъ гласъ: 

— Па я знамъ ли, че мене питашъ, бе, господине, ... дЬ да 
ми текне това на умътъ?! . . Я си мислехъ, че питашъ тоя чов'Ькъ за 
н*що ... А оно, отъ кад* да знамъ че си мене питалъ! . . . Молимъ 
ти се чевай да се разбереме. 

Но мировия с&дия вгЬмаше подобно намерение да удовлетвори д*да 
Боля. Той издрънка пб-силно звънеца н продължп да чете съ пб-ви- 
сокъ гласъ своята резолюция: 

9 . . . . Еоято воденица е неправилно завладана, б4зъ да може да 
мотнвира, документално, своигЬ притязания върху нея; ос&жда се, тоже 
да заплати еддебното мито и другит* садебнж разноски, както и днев- 
ннгЬ и пжтни пари на свидЬтелигЬ*. . . 

Азъ не досЬдохъ да изелушамъ ц*лата революция; б4хъ се поиспо- 
тилъ малко, отъ стеснение на душата. Изл*Ьзохъ вънка на чисть въз- 
духъ и, н&-скор1г, слйдъ мене, ивл-Ьве и б$дния д4до Болю, посърналъ 
и попаренъ, като че да 64 излялъ никой вьрху му цЬлъ котелъ съ ки- 
пела вода. Не само че накуцваше пов4чко съ лйвата си нога, но, стори 
ни се, като че се лкмгЬеше, като върви! Сжщо, като да стдпваше въ 
паници, така треповно ходеше. Азъ съмъ напълно уб4денъ, че аво да 
го попита ше тогазъ никой: къмъ вой полъ принадлежи, или какво му е 
името — той нЗшаше да знае какво да отговори въ този моментъ!. . . 
На около му б4хд го наобиколили н4колко дунм адвокати, конто се стре- 
мехж къмъ него, както мухвтЬ къмъ н*коя гнмла круша! Т4 правехж 

и. 4. И 



162 

разни движения съ р&цй и му расправяхх кЬщо, което азъ не нождхъ 
да дочуш, но за което можйхъ лесно да се дос&тж . . . 



Б'Ьхж се изминали нЬколко години отъ произшествията, които они- 
сахъ пб-горй. Единъ юлски день 64 притисналъ съ нетърпима горе- 
щина обитателигЬ на българската столица. Въздухътъ б4ше пб-горещь 
и пб-вадушливъ, отъ колкото въ стодичната баня. Бйше три и половина 
часътъ, сл^дъ пладнЬ. Еакто улицигЬ, така и хубавата градсва градина, 
б4ха почти запустили. Р'Ьдко се срйщаше жива душа. Не само хората, 
но и жпвотнигЬ б$хд се постарали да намарать прибежище въ й&коа 
хладнинка запазени отъ слънчевия пекъ и задушливия нагр'Ьянъ въздухъ. 
Даже и листята по дьрветата се б4хж навели и подскнали единъ подъ 
други. за да се затулжтъ, колко-год* отъ припекътъ. Храбри и пб-из- 
държливи се пок&звахк само никои пгиченца, които гоийхх мухитб и 
скакалцигЬ по трйвата и — одърпаннтЬ момченца, които, безъ да обръ- 
щатъ внимание на несносния припекъ, тичахк по улицитЬ да продавать 
вйстници, като се конкурирахж. съ своигЬ надвиквания. Азъ ще се от- 
бита въ зданието на едно отъ висшит'Ь, централнн правител. учреждения. 

Въ една полутъмна стая, която служеше за пр^дсобие на других* 
стан, сйдеше на столъ единъ разсиленъ. Еазахъ сЬдеше, но той вършешв 
и друго нЬщо въ това схщото вр'Ьме — той сиЬше съ климнала на- 
задъ глава; н&колко мухи намерили за удобно и практично да му със- 
тавятъ компания, та да не е самъ човЗжа. Не миелите, че и гб С1гЬх* 
съ него, не, паопакъ, тй 64х& въ пълната своя бодрость. За доказател- 
ство на това, може да послужи обстоятелството, че нЪколко отъ т1жь, 
т. е. отъ мухигЬ, бйхх се народили около подузиналигЬ му уста, както 
се нареждатъ перачкигб въ софийската пералня. Така наредени, т^зи 
мухи не стоехж. праздни, а смучехк старателно, съ своягЪ смукалки, отъ 
сокътъ, който намйрвахд по зиналигЬ уста на разеилния. Отлитването 
и прихвъркването на мухит* се регулираше отъ тактътъ, който произ- 
веждаше ненормалното хъркание на този впредь служитель. 

Въ една отъ последующий стаи сЬдеше срйщу зелената маса единъ 
чиновникъ, потъналъ въ купове писма. Чиновникътъ занимавашэ една 
твърдЬ висока и завидна длъжность. Той бЪше чов^къ сухъ, повечко 
желтъ, отъ колкото черноманястъ на лице. Макаръ и младъ още, но по 
изразителния погледъ се виждапге да е доста таланивъ и способен 1 * 
човйкъ. 

Отекчителната жега мор4ше и чиновникътъ, както и разеилния, но 
той не васаа, а слйдваше грижливо да продължава своята работа. Така 
залисанъ н погълнатъ отъ своята работа, чиновникътъ не вдигаше око 
отъ масата, та затова н не съзрй, че вратата отъ неговата стая се при- 
отваряше и пакъ се приклапаше. СлЪдъ всЬко отваряне се показ ваше 
по една мършава човйшка главица, обръсната, и пакъ се дръпваше на- 
задъ. На третий пять, сл4дъ провирането на гдавата, прЪзъ полуот- 
ворената врата се промъкна неусЬтно и цйлото гЬло на д*да Коля, 



16$ 

Жожята Ерава. Като миналъ покрай спящия разсилинъ, д&до Болю го 

.аджедисалъ и не ноискалъ да го лиши отъ приятия ну сънецъ. То! 

•се упжтилъ къмъ първата врата, която му се м*Ьрнала и ограничгаъ ее 

-само нея да отвори. Сл-Ьдъ влизането си, дЬдо Болю мушна подъ хЬ- 

вата си мишца своя калпакъ, сви р^цй вьрху тоягата си та се поднрЬ, 
лаведе глава, язджхна и едвамъ прошыгаа боязливо: 

— Ете господине, я дойдохъ! 

Чиновникътъ, изненаданъ отъ глаеътъ на^дфда Боля, вдигна очн 
ютъ своята маса и чакъ сега видЬ своя посетитель. Да ли за това, че 
.д&до Болю му пр4секна мпсъльта, или пъкъ работата му б^нпе много 
чнгЬшна, та се боеше да ж не закжстгЬе, но, както и да е, младия чи- 
новнжкъ усЬтп силна досада. Това се забйл-Ьжи по помърщеното му чело 
л лаконически вънросъ, съ конто се той обърна къмъ своя посетитель: 

— Бакво? 

Д4до Болю не вид* намърщепото чело, нито ножеше да раабере 
отъ лаконический въпросъ, та за това, като тълкуваше съвсЬмъ по своему 
-запитванието, той отговори наивно: 

— Е, па, господине, . . . отъ Бога добро, ама отъ хората. . . - 
хичь не питай . , . станали живи дяволе, па само ело и патило! . . . 

— Бакво искашъ? — поднови чиновника. 

— Па, онова, господине, ... ще ли да сЬ свърши? — отвърна мир- 
яичко д&до Болю, като не се ннкакъ съмиЬваше, че чиновникътъ н1ша 
да знае нищо за неговото „онова". Той б^ше увЪренъ, че не само всич- 
китй хора въ столицата, но даже и врабчетата, като чуруликатъ, сб 
за неговата работа расправятъ. Та и ножеше ли друго яче той да щуЬд- 
полага, когато б^ше напълно ув-Ьренъ, че всичкитё неоправдани хора, 
изъ ц^ла Бългзрия, само тука ноасЬхж да намарать своето удовлетворение! 

Чиновникътъ запита, ннкакъ остричко: 

— Бое? 

— Па, моята работа, господине — отговори кротичко д*Ьдо Болю 
като упри тъкъвъ умолителепъ погледъ къмъ чиновникътъ, като да не 
каше милостиня отъ него. Този последняя повторно запита: 

— Боя твоя работа? 

Д&до Болю се повъсчуди, че този чпновнпкъ, който трЪбвадпе — 
епоредъ неговото убеждение — да энае за всачкигЬ работи на хората, 
могдлъ да забрави неговата, та за това и отговори: 

— Па, оная, де; нали знаешъ? ... за моя га воденица 

— Нито знамъ коя е твоята работа, пито разбирать за коя воде- 
ница ни говоришь — отвърна чиновникътъ съ единъ гласъ, който на- 
разяваше силна досада. 

ДЪдо Болю поприст&пи пб-близичко, климна глава, за да покаае 

съ носътъ си върху книжята, конто бЬх& натрупани но зелената маса, 
и добави: ' 

— Па, вижь ... оно тука трйбва да нише. — 

Денница кн. 4. 11* 



ш 

— Тука в$жа нищо да пише — отвърна отсечено чиновникътъ 
жзвади нзъ лЗшия джебъ на жилетката си златния часовникъ, за да. 
вждж вое е врЬме. 

ДЬдо Болю настояваше да увйрява чиновникътъ, че м*6жду толкова. 
лежа, що б4хж натрупани на масата, трйбва непременно да има и никое,. 
д$то ще да бжде писано и за неговата работа, но чиновникътъ отго- 
ворн: „Тука вгЬма нищо такова писано * — 

ДЪдо Болю се намори прииуденъ да подкрепи своигЬ уверения сь. 
факта, 8а това и отвърна самоуверенно: 

— Хайде де, какво да нйма нищо писано, като го писахж он$зж 
хора?! ... Я самъ видохъ съ очпгЬ си когато го писахж! — 

— Кои хора еж го писали? — вапита чиновникътъ. 

— Е, па знамъ ли я? . . . ваши хора трйбва да еж биле. . . * 
ж они (Нгхж, като тебе, у чьрни др4хи обл^чени, . . . Тр-Ьбва и гЬ да 
«а биле изъ града. — 

— Какъ еж писали? — запита нетърпеливо чиновникътъ. 

— Ситно писахж, господине — отвърна спокойно дЬдо Колю ж- 
добави: — писахж го на Тонювата кьрчма; те дЬдо Тоню е живъ . . ^ 
ж онъ да е тука и онъ ще ти каже! — 

Чиновникътъ се неводно позасмЬ на този отговоръ и запита пакъ: 

— Кжд$ е тая Тонюва кърчма? 

— Е, па, у наше село си е, господине — отговори дйдо Колю,. 

— Отъ кжд6 си ти? — 

— Па, отъ нашенско съмъ, господине. — 

— Отъ кое нйето? Отъ кое "село си, иитажъ те. — 

— О, господине, па оно е просто село, оно не прилича на Со- 
фия . . . Оно е много далечь отъ тукъ . . . ходилъ съмъ ц'Ьла неделя 
пхть а съ конь може да се стигне за три-четяри дена . . . Чйкъ тамъ 
вадъ планината . . . Ако си слушать Сврачево, да прощавашъ, отъ. 
тамъ съмъ . . . Ти нали не си ходилъ у Сврачево? — 

Чиновникътъ не счете за нуждно да отговори на д4до Колю далв 
в ходилъ въ неговото село. Той б'Ьше станалъ нетърпеливъ ж кроете 
въ ужътъ си какъ пб-скоро да се избавн отъ това досадно посещение. 
Като се ув4ри, че вадаванитЬ отъ него въпроси еж излишни въ тон 
случай и схужать повече за усложнението на отговорите, чпновникътъ 
нами ели да прекрати пб-скоро расправията на дйдо Колю, та за тов* 
жу ваза: 

— Расважж ми каква ти е работата. 

(Край въ идущата книжка) 



1«4 



СТИХОТВОРЕНИЯ. 

(Игь ГУ-га часть на „Котшт* ТегЪа*). 

I. 

ДвЪгЬ бЪздни. 

ТТр4дъ мене виндлп стоктъ дв*Ь пропасти ужасни. . . 
Уиътъ ми, като пламень слабъ на в*Ьтъра изложенъ, 
Трепти, обсажданъ отъ боязнь. . . Виденья ежечаснн 
Оприличаватъ бдЬнието ми на сънь тревоженъ. . . 

Дв$ пропасти пр г Ьдъ менъ стоатъ, готови да погашать 
Изнемощ^яата мл плъть, това несносно бр'Ьме, 
Сьрцето ми, обжЪно съ кръвь, — готови да обьрнатъ 
На мрачность туй, което б* ужъ Гений въ друго вр4ме ! 

Дв*Ь пропасти прйдъ менъ стожтъ, и въ гЬхъ авъ вйждамъ цЪла 
Една вселенна отъ мечти, надежди, пожеланья, 
Дблата си, свещенното искуство, идеала! 

Дв4 пропасти стоньтъ пр-Ьдъ менъ . . . Едната, о стенанья! 
Се казва: — „Отвращение отъ аька жизнь чловтъштса!" 
А втората: — „ Страху ване отъ тлгьнпоагьта мрътвешка!* 



П. 

ПрЪдъ Олтаря, 

(1 НнуариМ, 1887). 

СЬпвЬш ВО! 

Като елха, съборена отъ молний надъ скалйтЬ, 

Причупена и полуизгорена, — 
Тъй сьмь разбить, — на страститЬ жестоки подъ етр-блитЫ 
Дай ми угЬха, Боже мой, Ти който на ордит* 

Си даль твьрдьта всевЪчно озарена! 

Кат' червейче прнтиснато въ праха подъ колелот© 

На никоя грамадна колесница, — 
Тъй, Господи, потдпканъ сьмъ и азъ сега отъ ахото! 
О Боже, не оставяй ме да гинх въвъ теглото, 

Простри надъ менъ отеческа десница! 



1 



166 



Катб мравка, отнесена отъ пороя дъждовенъ, 

И най-подирь исхвьрлена въ морето, 
Тъй сьмь повлйчень отъ гр-Ьха язвителенъ, тжжовень ! ' 
Пр'Ьдпазвай ме отъ примните па този свить лъжовень,, 

И укроти ми, Господи, сьрдцето! 



Ш. 

Шопаръ и градина. 

Басни. 

Свинята влйзнала еднъжь въ една градппа 
Да пораэгледа ушъ цв'Ьтята, — 
Да види т4зи чудеса на чудесата: 
Триндафилъ, тамянуга, кремъ, гиргяпа; — 
Разгледала, — и взела да хптрува 

И да мвдрува, 
Да паха съ муцуната и съ краката, 

Градина, градинарь да критикува . . . 
„ — Т4зь листи шо допиратъ до земята?. 
ж Туй цв4те що е било, туй червепо, 

„Туй алено, а туй зелено? . . . 
„Защо си вири тъй главата 

„Тьзъ роэа? . . . 
„БодилитЬ по нея т какво сх? 
,Прьстьта 8ащо е черна? ... И защо 
„Е тъй окастрено това дьрво? 
„Какви с* тЬзи бубулечки, 
„Т4зь каиьчета, т4зи клички? 
„А товъ картоиъ 
„Защо прилича тъй на снопъ? 
„ТрЬвата що в суха, 
„Защо е пъленъ съ ипрпзми въздуха? 
„Тъй близичко до гЬзи МЪмини СълзЪ?. 
„Защо брашляна да пълзи? . . . 

Тъй докато витийствовалъ шопарътъ, 
В'Ьстилъ се ненадЬйно градинарътъ 

Въордженъ съ дебела пръчка, 
И дадъ на своя гость да разумно 
Шопарската градина, — „Кдчината", — д* е. , 



167 



Секстете, се, не дигайте вечь глъчка, 
О псевдо-критикарщ хора груби 
И глупи! . . . 



IV. 

Епиграмма. 

За единъ в&стникъ. . . . 

Нашарения тозъ листёцъ — в толкозъ в'Ьстнпкъ, 
Подсалена пачавра колкою е свйщныкъ. 



V. 

Лояна свЪщь и парцалъ, 

Басня. 

9 — Защо ли чедов'Ьцигб обичатъ свйтлината 
„На слънцето? . . . Кадй ли е хубавината 
,На туй светило, вече застарело, 

„Безсидно вече, прибл'Ьдп'Ьло ? 
Дхъ, колко е приятна тыгаината, — 
„Когато грМ луната, 
„Еакъ с*ко б4до н4що става дважь по-б^ло!. . . 
я Киева услада и какво очарованье 

„Пр'Ьвъ нощнит* с'Ьд'Ьнки, — 
„Магическо едно сиянье 
„Бога испълва въздуха съеъ с&нкн 
„И съ поетически виденья? 
„Да, чудна е и прелестна нощьта, 
„Нощьта е нзвора на всички наслажденья, 
, Нощьта е хайката на сЬка красота! . . ." 

Тъй си бърборела еднъжь свйщьта, 
Раскапалата лояната свйщь, 
Най хрьсната вонеща вещь 
Подъ синий сводъ. . . Тогась, единъ парцалъ 

Товъ отговоръ й далъ: — 

„ — Разбирамъ азъ, другарко прйлюбезна, 
„Защо не можешь да тьрпишъ на слънцето лучигЬ ! 



168 



,Ти само нощно врЬме си полезна, 
Я И то въ кръчмигЬ, — 
А денемъ с*Ький се гнуси отъ тебъ и те щгЬзнра! . .* 

Читательтъ разбира 
Значеньето на тоэи Ааолою. . . 
Отъ добрпната 
На тьмнината 
Да ни опави Господъ Богъ! . . • 

Ст. Михайловский. 



ИЗВЪНЪ БЪЛГДРИЯ 

П&тни ваписки.*) 

I 

IX. 

Исакиевский сяборъ. Петербургската светиня. Тробътъ па Царя Осм 
бодителя. Петроиавловската нргьиостъ. Нева. Островитгъ. Наужплащ 

за Болгария. 

Онова, воето съставлява най-грамадното украшение на Петербургу 
което прйхласва чужденеца, е Исакиевската червва. Тя е едно чудо н^ 
християнското эодчесБО искуство и подиръ римская свети аностолъ Петр/ 
тя най-много поразява съ своягЬ величественни размори, изящество 
строго великолепие. Тя е построена недалеко отъ Нева и позяатеаиятъ 
куполъ, надминува по величина сички сгради петербургски. Общий в) 
на храма е простъ. Това е право&гленъ ковчегъ, надъ който стой 
полътъ. Отъ четире страни има по една класичеека портика, а въ ос/о- 
ванието на куполътъ се вьрти кори яте ка колонада — и тя и портик] 
отъ моравъ финландски гранитъ. Главната врата, най-великата, казв; 
въ св$та, е отъ бронза съ грамадни барелйефи и статуи. Подобии у^а- 
шения покрывать и четиригЬ 'фронтона на портикнгЬ и стрЪхигЬ. 
вятрй храмътъ съ сводове подпирани отъ малахитови стълиове, е б(<ато 
уврасенъ съ влатни образи, фрески, мозаики, металически и мрамори|та- 
ваяния, работи на най-знаменнти майстори. Тоя чуденъ храмъ в сгоа- 
денъ при императора Николая и е костувалъ близо 30 мплаона шля. 
Гордо царува той сега надъ великата столица, и кога се отдале*амв 
по морето отъ нея, тя полека-лека исчезва и съвьршеяно потъва;|само 
исакиевский коласаленъ куполъ дълго вр*Ьме още фантастически рщн 
м4жду вълнигЬ и небесата. 



*) Продъпияже оиь 8 



169 

Ако Исакиевската черква в гордостьта па Петербурге, то Петро- 
иавлоската е светинята му. Въ раскошната й в&тр1ипяостъ ее съх- 
раняватъ мощигб и любопитни исторически въспоминания : изящеиъ ев*- 
тилникъ отъ слонова кость, изработенъ отъ Петра Великий, съ изобра- 
-женнята на всичкигЬму победи; Суворовски вещи и ключътъ отъ Варшава, 
военнигЬ трофеи — отъ турскит* войня, и пр. Тука еж гробнтщигЬ на имератор- 
скигб семейства отъ Петра I насамъ. Тие гробницу наредени около сгЬ- 
нигЬ, с* ковчегообразни, мраморни саркофаги. Надъ Екатеринината стон 
адмиралско знаме — вето въ боя при Чешке. Тукъ вндЬхъ и гробян- 
цата, дйто почива свешать прахъ па Царя-Мдчеиика, отецътъ на бъл- 
гарската свобода. Денояощяо гори св^тилникъ надъ гроба надъ покой- 
ника, вейка эарань в4нецъ отъ прысни цвЪтя се полага надъ главата 
ну, п$лъ день вьрви народъ да колеиичи прЪдъ мраморпий ковчегъ, 
нойто пади старъ александровски солдатинъ, съ гдрди обрЪненени съ 
военни награди. На «гЬната, подъ тклева раьла, с* ишюженй влатпигЬ 
и ср'Ьбърнит* в'Ьнци, прощаленъ яоклонъ отъ русский градове, отъ царетЬ 
и народитЬ, къмъ покойний господарь. Българския в^нецъ в(е го нахЪ- 
рихъ. Кадй б1;ше той? Хрумна ми ужаспата мисъль, че Бъ^гарня не е 
-прятала на гроба на освободителя си в1шецъ! Но спомпихъ този часъ, 
че тя исираша, ако не се лъж&, по кпяза Александра, и се успокояхъ. 
Но дЬ е жЬиеца? Азъ направдно тьрсяхъ до сръбския и черногорский 
вйпецъ — българския ! . . . 

Дълто #тояхъ неподвиженъ прбдъ гробницата — 

Пр'Ьдъ мене се иеправяхд обреви и картини отъ вчерашното хинахо, 
Еоето ми се шрди като сънь. . . Легиони юнаци, конто съ п-кни минуватъ 
Дунава и съ п$сни се хвърлягь въ бойовегЬ ; петдесеть хиляди кървавн 
тЬла пр'Ьдъ ПлЗшенъ. . . . Нолкове въ огъня, нолкове въ еггЬжннтЬ 
вихри на балкапа. . . . Нолкове подъ цариградскигЬ стЬнн. ТЬ но- 
сатъ кърваво знаме, и ла него съ слънчови лучи с& написани духитб: 
„Освобождение на Българпя.* И всичкий тоя исторический трусь, 
който нокърти вселеняата, б^ше дЬло на неговата воля, луча на него- 
вата мисъль божественна и прекрасна. * . Да, тукъ лежеше великиятъ, 
Ч$огоподобниятъ царь, хилостивиятъ нашъ баша. . . И, не 8наш защо, 
Н'Ькакво #рамно ж нхчно чувство, като угривепив, като срахъ, ие на- 
яадпа; азъ се боихъ да не би невидииата му сЬнка да не оттласне 
грубо отъ гроба му х да почувствувамъ леденото диханне на гпЬва й. 

И кохеничихъ, опрйхъ чело до студений мраморъ, н се холихъ. • 

Черковата св. Алостолъ Летръ и Павелъ, се намира въ оградата 
на Петропавловската крепость, на доений брЬгъ на Нева, нзградена отъ 
Петра Великий. Мрачна и скръбна е тъзи ограда, отъ всяквд-Ь обидо- 
лена съ вода, въ която се потапятъ пейпитЬ стари, чьрвеяикави грозна ад- 
дове ; гЬ с* спабдеяи съ бойници и съ черни тонове, насочени па венка 
страна. Това е едннъ малъкъ кремлъ на Петербурге. Високо надъ нея 
хе издига въ небето влатяата игла на черковния кунолъ съ ангелъ 



170 

върха. Забйлйжителна е и звънарницата на св. Петръ и Павелъ, камба- 
нит* на която, когато вабиятъ, запевать мотивътъ на химнътъ: „Олавь^ 
«а*. Тамъ се намира сжщо монетяпй дворъ, държавната съкровищнина, 
казарми и тъмници. Въ една отъ тбхъ е билъ умр'Ьлъ Писаревъ. ... 
Тежко чувство проиввожда отъ вънъ на душата тая крепость, която мъл- 
чаливо и зловйщо се огледва въ шумящий води на Нева. 

Едно отъ най-величавит* украшения на русската столица и 
което не се длъжи вече на чов^шката ржва» а на прпродата, е тая р^ка.. 
Не знамъ, дали думата р4ка е на м*стото си тука. Нева е новече едпнъ- 
проливъ, единъ Босфоръ, който съединява Ладожско еэеро — два пжти 
лб-голймо отъ Мраморно-море — съ Балтийско море. Тя има около 
30 верста дължина, и нейнигб дебели, солено-горчиви вЪлни, конто се 
влачжтъ бавно изъ широката си матка, не се различаватъ отъ морскигЬ.. 
Двата брйга на Нева еж изградени отъ сивъ грачитъ и съедннявани отъ 
жЬколко тежки колосални мостово. На длъжъ по т4хъ по [петербургската^ 
страна, се нротакатъ нр^въеходната Английская и Дворцовая набережная 
(кё), дЬто еж наредени най-аристократическигЬ дворци и фамилии, съ 
една строга, импозантна и горда архитектура. — Като съобщава Петер- 
бурга съ морето, Нева въ сжщото врйме го д4ли на двй голыми части 
— Петербургская сторона и Виборгская сторона. — Послйднята е подраз- 
делена отъ ржкавигЬ на р*Ьката на ибколко острови. Сега е м'Ьсецъ май. 
Тие щуЬлестни оазиси еж плувнали въ проспи веленини, въ горици, въ 
раскопши градини, паркове изъ конто се нишатъ гиздави л$тни кжщици 
(дачи) съ увеселитедни павилйони съ най-игрива и фантастическа архи- 
тектура. Чов'Ькъ не може да се нарадва и навъехити на тие чаровпи 
ж&ста, дЬто въ горещигЬ всичкий охолепъ Петербург б$га да днри поко! 
ж прохлада. 

Дв4 вгЬща не се заб^л^жватъ тука, безъ конто познавашъ, че про- 
лйтувашъ въ съейдството на полярния пр'ЬдЬлъ: нйма цвйтя по гра- 
динитЪ, и ароматигЬ имъ, вйма птички изъ въздуха, и иЬсоигЬ нмъ. 
СкжпливигЬ косвенны лучи на слънцето такава раскошь не пезволяватъ. 
А нашигЬ тракийски долины еж размирисали отъ триндтфили, и въ гра- 
дпнигЬ ни благоухаятъ карамфили и и&щтъ славейчепца, и изъ кло- 
нил* цвъртжтъ весело хиляди птиченца и играятъ фантастически кадрили 
лзъ благиятъ въздухъ. О отечество, колко си хубаво ! йскуството едва в 
засЬгнало твоята благодатна почва, човйшкий гений я трудъ не еж на- 
правили за тебе никакви чудеса, но ти самб си чудо — божественно и 
нержвотворно, и сичкигЬ лъекави гранити на Финляндия; и мрамори, ж 
броизи, и порфира на Петербургъ не могжтъ го сравни по хубость съ. 
една твоя увиснала надъ потока балканска скала, изъ която стърчи ки- 
честа, благоуханна люхява, и съ полюшква. . . 



171 



X. 



1еатри. Балетъ. Балаганы. Простонародна книжнитю.. Столичного 
общество. Тежнене пъжъ заладь. Екопомическа война. Аристо- 
крацията. Ианъ Пшедуховски. Долнята класса. Влияние на климата.. 

Чугунътъ, въ образа на АвроринигЬ копе, киче с&що челата па го- 
лЬмитЪ петербургски театри. Нрйзъ велики пости оперигЬ с* затворена 
Нодиръ великденъ авъ присдтствувахъ въ Мариинската на „Фауста*, а 
поел* на феерический баллетъ „Жизелъ". Тукъ се б4ше стекълъ ц*Ьлий 
петербургский Ьеап нюпйе, за да впди грацията — и изящяитй прасди 
на новата балетна звезда, прилетяла нйскоро отъ западъ. Петербурга 
обязателно им а всяка година по една нова царица на операта, пли ба- 
лета, на която се кланя. Баснословии възнаграждения се плащатъ на 
тие изгбри. Това обяснява охотата на пай-прочутигЬ актрпси да посЬща- 
ватъ Петербургъ. Петербургъ и Америка сд рудницнгЬ 1шъ — Парижъ. 
имъ дава дипломътъ. Главната балерина въ „Жизелъ", мадмуазелъ Бессонё, 
— играете прелестно. Тя е кр&глолика, черноока хубавица, съ доста 
пластически форми. Това отсутствие на ефирность, което й спечели въе- 
торженни обожатели, начумери никои твърдЬ истънчени вкусове, и на 
варапьта печатътъ хвърляше укори въвъ природата, защо не в дала по- 
ввчв въвдушность на госпожица Бессонё. Назвать, че балетътъ е най-но- 
вото изражение на драматическото искуство, и въ него една искусна 
играчка може да изобрази пай-нйжнит*, най-неуловимпгЬ движения на 
чов&пката душа — съ краката си. Споредъ мене, трйбва да си иада- 
ренъ съ много богата фантазия и добра воля, за да съзрешъ това ггЬщо 
въ тия пантерски скачания па полугодий дЬви, въ тие дервпшки въртения, 
хотешко бйгане, ходене на прьстпгЬ и оризонтално вдигане па единия кракъ 
къмъ публиката. . Ув*рвнъ съмъ, че гол-Ьма часть отъ нея разбира тол- 
кова отъ краснорйчието на вдигането малкигб крачка, колкото и азъ. 
Да вабЬл'Ьжх пдтемъ, че по тая причина, прйднигЬ ст#лове всякога с& 
валовени отъ старцигЬ, като късогледи. . . Както казахъ, „Жпзелъ" в 
феерия. Русский человЗнсъ, като въеточенъ, има и вкусъ такъвъ, и много 
64га на чудесното. За това вълшебяигЬ представления, феерии, прпвли- 
чатъ най-много публика. За простий народъ с* построена нарочно бала- 
ганя — грубо-шареии бараки' — на Царицинъ-Лугъ, обикновенно згЬето 
ва народнитЬ увеселения пр'Ьзъ Свйта-Нед^ля. Азъ посЬтихъ балаганите. 
Тукъ се давать зрелища ва Еруслана Лазаревича, за Илия Муромецъ,. 
за Суворова и други богатири на русскигЬ народни придания и история. 
Съвсёмъ патриархални с* театра л нигЬ нрави, както въ Англия по вр*Ь- 
жето на Шекспира. Зрителигб, съ шапки, яджтъ мекяцж и пиятъ на сто- 
ловегЬ, конто намять нумера, и често се случава единъ чинъ, който по- 
бира 20 души, да побере и 40. АктеригЬ с&що не се стбеняватъ много. 
ТЬ не прЬправятъ лицата си и това ми науми нашитЬ неотколйшни лю- 
бителски представления, д4то Райна княгиня нзлазяше съ пждаршг 
мустаки. . . Т4 приказватъ съ приятелигЬ си, що с& на стодовегЬ, и се 



172 

поправятъ на сцената ругате.тно и високо : „Егоръ, не смотри, болваио» 
— твоя очередь. . ." „Николай, ти запуталъ меня, проклятый!. . .* дуб- 
ликата не показва очудване: може-би, мисли, че тия думя еж въ самата 
пяеса. Часто тие представления иматъ притезание по поучдтелность. Та- 
кова б4ше „Пхтеюествието по Русия*. То съетоеше отъ редъ голгЬмж 
картяня, конто постоянно се ийнявахд съ нови, поср-ЬдсЛомъ макннизмъ, 
както въ папорамата. Бдинъ акторъ, отъ прйдъ на сцената, обахда 
назвапията на м'ЬстяостигЬ. Понеже тоя ученъ човЪкъ стой гърбомъ кыгь 
картинигЬ, и не се обръща да ги погледне, той често прави гр-Ьшкм 
.до ста комически. Така, той вика: „Святая Шевопечерсная лавра!" а на 
сцената нзлазя градъ Еазапъ, съ татарски джамии ; или обади : „Городъ 
Одесса и Черное-море" ! а зрительтъ гледа Кавказские пданини. Впро- 
чемъ, нему сё е равно: той не е виждалъ ни еднигЬ, ни другие, я 
нйма защо да се сърди за тие малки географически неточности. Пред- 
ставление™ се ув г Ьнчава обикновепно съ апотеозата на Русия, при б1ш- 
галско освещение и съ казачокъ. На Царицинъ-Лугъ, който се пр*Ь- 
обръща на пъстъръ панапръ, ще ср^щнешъ и книжни лавки съ просто- 
народни книжки — лубочна литература, — както ги наричать русигЬ. 
Това с& блудкави приказници, съ чудати названия и съ фигурки на ко- 
рицитб, за разни богатнри чудовища и страхотии, наивни създания на 
русска фантазия. Тая умственна пища свид'Ьтелствува за ниската сте- 
пень на раввитпето у простпй народъ. На некой отъ тйхъ съ удивление 
ще съгледашъ името на графа Л. Толстой. Знаменитий писатель съ единъ 
редъ книжки, маписани популярно, залога напослЬдъкъ да помами наро- 
дътъ къмъ пб-трЬзенъ прочитъ. Сдлцо и н'Ькои Пушкинови произведения 
и други повести, напечатани на ефтена хартия и съ нашареии корнци, 
се въвиратъ лукаво м^жду легиопътъ Еруслани Лазаревичи, Бова Коро- 
левичи, Ивани Царевичи, като пр^др^шени въеточни князове между пъс- 
трата пазарска сгань. 

Но, ако гол-Ьмата масса отъ русский народъ се намира още, по 
своето умственно развитие, въ- полуазиатский вЬкъ на Ивана Грозни, то 
столичното общество е направило голЗшъ напр'Ьдъкъ въ усвоение вапад- 
ната образованность. Петербуржецътъ постоянно има обърнатъ погдедъ къмъ 
западна Европа, и пеговигЬ понятия, уб&ждения, вкусове се изработватъ 
подъ влмянието на евроиейский културень духъ. НЬмската и апгдийската фило- 
софия ржково датъ умо вегЬ, както Парижъ — вкусовегЬ на Петербургското образо- 
вано общество. Това се отразява, впрочемъ, економически вредно на страната. 
-ПетербуржцитЪ предпочитать чуждигЬ сукна прйдъ прйвъсходнягЬ русски, 
конто, като не плащатъ мнто, с& значително пб-ефтини. ТърговцигЬ се 
ползуватъ отъ тая слабость за европейски материи, и прйкарвасъ и руо- 
кигб за такнва, по високи ц1ши. Вкусътъ за вънкашиигб произведения 
дохожда до комичность. Даже и бабнчкигё, конто продавать печени семки отъ 
слънчоглодъ по улицитй, пр4пор&чватъ стоката си, като загранична. — 
„Подсолнечки отъ куда, бабушка?" — „Заграничнхя: изъ тамбовской губер- 
нией, поддержите комерцш, баринъ* отговаря тя. Но много русско злато се ив- 



17*. 

лаея на зънъ отце отъ навикътъ на богатигб н аристократии да харчатъ ми- 
лиопи по расходка по Европа, н'&що на мода. Тамъ често се разсипватъ 
отъ безумно раскошенъ животъ, иди въ картофорство, или пъкъ сьблй- 
ченн отъ французский очарователници. Русското разсипяичество на за- 
падъ е станало за приказы „ШсЬе соште ип Ъоуагй гпзве." Златний 
сънь на вейка парижка кокотка е да си намори едннъ „ русски князь".. 
РусскитЬ богаташи, като разоряватъ себе си, об4дняватъ и страната, 
която се намнра въ тежъкъ фиианциаленъ криэисъ. Постоянного изна- 
сяне на вънъ русската книжна рубла, повл г Ьче обезц'Ьпяванпето й въ ев- 
ропейскигЬ бурей. Русското правителство потърси какъвъ-год$ л!жь ва. 
ограничение™ на злото въ едва финанциалпа м'Ьрка : обложи съ новъ да- 
нъкъ заграничнигЬ паспорти, (по 50 рубли эа всяко трим'Ьсечно нрЬби- 
вание извънъ Русия). Това не угоди на заинтересуванпгЬ, а чаегь отъ 
печата — либералний — осади м'Ьрката, като пречка турена на прогресса 
Цдно отъ това, друго отъ пб-силни влияния, види се, на тоя законъ, 
както и на много другн добри начинания, мина лбсица пять : шлогътъ се на- 
кали до огЬшность. Тъй или инакъ, но това развали нервигЬ на запад- 
днигЬ съсЬди на Русия, воито я обвшшхж въ китайщина, а графъ Бис- 
маркъ я наказа пб-осяэателно съ увеличение налога възъ русские стоки, 
конто влавятъ въ Пруссия. Тоя ударъ има противоударъ : Руссия пакъ 
увелцчи митото възъ жел'Ьзнигб изделия, конто иддтъ преимущественно 
огь германский фабрики. Тая охранителна м'Ьрка се прие съ гол^мо удо- 
волство отъ русското общество, а печатътъ завърза люта пр'Ьпирня съ 
германский, който бълва гущери и вмии. Както се вици, русското пра- 
вителство е намислило да приступи къмъ ц^лъ редъ мероприятия за ог- 
ражденяе вятрйшната промишленность отъ напора па нЬмската конку- 
ренция. Законътъ за увеличение митата се послйдва отъ новъ — отъ. 
полнтическа важность. Съ указъ се запрйщава на чужди подданици — 
а на евреит* безусловно — да купуватъ или паиматъ недвижими имущества 
въ западнигб губернии на Русия, наводнени отъ евреи и иЬмци. Чис- 
дото на тие посл'ЪднигЪ нарасва всяка година отъ нови пришелци, и, 
като пб-пр'Ьдприемчпви отъ коренното население, въ бързо вр^ме ще зематъ 
въ свои рдц4 търговията и богатството, а въ случай на война, Русия 
ще намори въ самитЬ си пр4дЬли враждебно население. На сръднята на 
к&мекий печать, русский заб'&г&жп, че Бисмаркъ ме приди много попади 
бевчеловйчно много хидяди русски подданици — поляци, иэъ Пруссия, 
и че възмездието на Руссия е много пб-великодушно отъ поменатата же- 
стокость. ВДзмското приятелство, на което Руссия жерствув& най-жизненни 
интереси, нпкога не е имало нскренъ характера 1 сега, при сЬки слу- 
чай, се оз&бватъ бЗиштЬ кояци, съ воито го е. кърпила дипломацията. 
Загатнахъ пб-гор% ибщо за Петербургската арнстокрация ; нека кажх 
още нбколку дуии. Това съеловие, воето на вр&мето си е стояло на, 
кърмилото на дьржавний животъ и е играло пьрвенствующа роль, сега е 
въ упадъкъ и лин$е, като енчко що е отживило в*ка си. Това гордо 
съеловие, по придание, и днесь се дьржи на почетно растояние отъ ос- 



174 

талото общество и не дава лесенъ достяпъ въ ср'Ьдата си, даже на ва- 
слугата и дарованието. Впрочемъ, то се е ивродило въ бюрократическа 
и богатанпса аристокрация. Старата, родовитата, наслйдственната аристо- 
крация, изв'Ьтрява, повечето отъ членовет'Ь й с& успели да осиромаигЪятъ 
а нЬкоц да достигнатъ до крайно бедность, много сиятедства да ста- 
натъ лакей и швейцари (вратари). Такива превратности само въ Руеия ще 
ср^щне челов'Ькъ съ голймагЬ родове и високи титли. Това е и съ полската 
аристокрация. Швейцарътъ на к&щата на Малая Садавая (улица) . дЬто 
жив'Ьяхъ, б*ше никой си „ясновелможяяй" панъ Пшедуховский. 

Той е петдесеть годишенъ челов'Ькъ, пусталястъ, съ чекинястн 
мустаки и сурово лице, всякога прихлупено отъ фуражката. Колчвмъ мина 
изъ вратнята азъ го виждамъ, че седи въ лгълчето си и чете Мицкевича 
съ вд&лбоченъ и строгъ видъ. Еднажъ го попитахъ какво чете отъ дю- 
бимий си поетъ. Види се, че не па вр-Ьме парушихъ занятието му: той 
закри книгата, тупна я по масата, изгълча сьрдито : „О Мицкевичъ!" и 
влйзе въ стаичката си. Азъ останахъ слисанъ — това гордо въсклица- 
ние имаше такъва смисъль: „Защо ме питашъ, господине? Азъ съмъ 
полякъ и чет& Мицкевича ! Остави ме на покой ! Сичко пр'Ьзнрамъ. . . * 
Поне нйщо, близко до това вначеше. Распитахъ бабичката му, 
полкиня с&що, и узпахъ, че намусения старецъ билъ „ясновелможняй 
панъ Пшедуховский " Н'Ькогащенъ полски магнатъ, раэор'енъ съвършенно. 
Подиръ това откритие мене ми ставаше неловко, колчимъ нощи, като ма 
отваряше портата, азъ туряхъ въ ржката на панъ Пшедуховски, саоредъ 
обичая, петпайсеть копейки. Той приимаше нав&сено, безъ да каже н г Ьщо. 
На Литейний проспекта показах^ ми въ едно дюкянче, като которка, 
единъ кърпачъ на обувки. Той б'Ьше графъ. Той е пб-равговорливъ и не 
роцтае на садбата, както панъ Пшедуховски. Той заб'Ьл'Ьжи нашето уди- 
вдепне, см'Ьсено съ чувство на състрадание, и прибърза да ни каже съ 
достоинство: — „Азъ знамъ какво ви смущава. Не безпокойте се, чест- 
ниятъ трудъ пикога не може да обезчести единъ русски графъ *. Другъ 
единъ, баронъ, или князь, изщукна ми изъ ума, чийто дЬди с& играла* 
гол'Ьма роль още при Петра Великий, пали печкигб сега въ една отъ 
гофвитй гостилници Петербургски. 81с ^гапзй §1опа пшшН. 

Запозяаванието съ битътъ на противоположиата класса, така да каж& 
долний слой отъ петербургскою общество, е п4що твърд"Ь лесно, защото 
тя населява кръмигЬ, трактиригЬ, улицигЬ и всички сборищии мЬста. 
Окръбио впечатление произвожда всаду тая обезнасл'Ьдбна, безнменна, 
сива сгань па столицитЪ. На какви мизерии тя е жертва! Какви страшни 
трагедии вейки день се разиграватъ въ ср'Ьдата й, невидЬни и нечуеяи 
отъ никого! Само в'Ьстницит'Ь на четвъртата страница, съ ситни словца, вс4ки 
день обявяватъ мрачни развозки на разбити существования : еди коя бЬдпа 
девица изяла фосфоръ отъ кибритъ н се отровила; еди кой легналъ 
подъ колелата на локомотива; други се хвърлилъ въ Нева; друга си 
увр4лъ ножъ въ глрдигЬ, подиръ, като заклалъ любовницата си, — и цЪдъ редъ 
самоубийства, мзвикаииотъ гладътъ, отъ порокътъ, отъ пиянството и отъ отча- 



175 

« 

« 

..янието. Салю Лондонъ, ноже би, да надминува Петербурга съ изобилие иа по- 
добии посЬгания възъ живота. Но русски чедов'&къ показва гол^мо прЬзрЬпие 
къмъ живота. Тяжното, начумерено сЬверно небе, което дежи като кру- 
шуменъ сводъ надъ главата му, трЬбва много да споиага за развитието на мрач- 
ною му настроен пе. И паистина, тоя безнощаденъ, боляавъ, влаженъ клямагъ е 
способенъ даубиевсяка организация, давнесе сЬмето на отчаяняето въ вейка 
•отпаднала душ*!. Тукъ нйма, ни пролить, ни лЪто, ни езеаь, а една 
постоянна мокрота, съ която вйтровегЬ, ы&глигЬ и блатата нааояватъ 
въздуха. Ето сега е 19 Май, и слЬдъ кратко временна усмивка на про- 
лйтьта, настапахж дъждове, киши и студъ, като, че смЬ пр&зъ ноенврия, 
и всичко това наситено съ една гнила влажность, която утравя дробовегЬ. 
Подирь ще настанатъ пъкъ, както ми казватъ, непрЬстапи тропически 
горещини и нажеженитЬ сгЬни и улици ще наораватъ града невъзможенъ 
«а жив'Ьппе. И дМетвително, вейки който може, бЪга на дачигЬ, въ про- 
хладнптй д&бравп иавънъ столицата. 

(Сл'Ьдва). 



Не взеелъ е за менъ денътъ 

И нощь спокойна не дохажда, 

Когато венка мисьлъ ядъ 

За настоящето въ мень ражда. 

II азъ не могл да едьржж 

Студеното си вдъхновенье 

И казвамъ: „всичко е лъжа 

И всичкото е заблужденье". . 

Безуменъ, спри! Неравенъ бой 

Не дъй тъй рано си избира, 

Св-Ьтътъ поета не разбира, 

Когато инакъ мисли тон. 

II кой е кривъ? Защо избра 

П5-тежъкъ трудъ отъ свойгЬ сиди, 

Защо въ душата си събра 

Ти нвжни образи и милн, 

Когато само съ гвхъ не може 

Поетътъ в-вчно да жив-Ьй, 

Кога сьрдцето се тревожи 

Отъ мирский шумъ и студенЪй. 

Защо ти св*бтскитЪ закони 

Не искаше да разберешъ 

И като много миллиони 

Съ чело спокойно да умр-Ъшь? 

Аврамовъ. 



г 



176 

ХАСКОВСКИЁ МЕДЖЛИСЪ. *) 

Откаслякъ отъ нежздадената V часть на „Мин&лото". 

Отъ Ст. Залаалоэ^. 

— Сянко, кажи какъ те впкатъ, отд г Ь сн и кой те проводи да* 
убиешь хаджи Ставри? — попита благо мюфтията. 

Деликатното обращение на мюфтията произведе приятно впечатление- 
въ душата на арестантина. Той много добр* равбра въпроспт'Ь на мюф- 
тията, но се пристори че, ужъ не разбира отъ язика па султапъ Абдулъ- 
Азию и съ знакъ на ржката си даде да се разборе, че незнае турския 
язикъ. Каймакамъ-бей гапов^да на попъ Савва да прйведе па български 
въпросигЬ. Рухане-векили испълни заповйдьта, но безименния виновиикъ. 
съ зпакъ на главата си енергично даде да се разборе, че неразбира по 
български. Слйдъ това се яви за преводчикЪ единъ отъ грькоманигк 
Узуповъ се съгласи да отговори на въпросигЬ поср г Ьдствомъ грьцкпя при- 
водчикъ; но да стой правъ, бидМкк натоваренъ съ железа, б'Ь не па 
силпгЬ му. Той заяви чрЪзъ пр'Ьводчикътъ сш, че желав да сЬдне на 
столъ, ако ли шькъ такъвъ нема, то да му се позволи да сЬдне на 
подътъ: мюфтията уважи просбата, а каймаканъ-бей я счете задьрвость, 
но пакъ запов-Ьда да му се даде столъ. СлЪдъ това эададохк му се 
следующий въпроси : **) 

— Какъ се наричате по име и фамилия? 

— Забравихъ — отговори спокойно вировнисътъ. 

— Баща, майка, сестри, братя имате ли? 

— Чини ми се, че н'Ькогашь ги имахъ, по сега ги н&мамъ, впрочемъ 
ж не ми тр-Ьбватъ. 

— Съ какво се занимавате? 

— Занаятътъ ми е, ако не ви лъжа, нощенъ скиталецъ. 

— Съ какво се прйхранвате ? 

— Съ каквото нам4рл. 

— Отъ кой градъ сте? 

— Още не б'Ьхъ се родилъ, когато напустнахъ родния си градь*. 
ватова и забравихъ името му. 

— До сега кадЬ сте живели? 

— На всякадЪ и никадЪ. 

— Гд* сте се учили? 

— Бевграмотенъ сьмъ. 

— Къмъ какво вероисповедание принадлежите? 

— Къмъ никакво. 

— Отъ каква народность сте? 

— Отъ рода на человйцитб. 



*) Продолжение отъ 3 книжка ж враК. 

**) Гжедай вЬстницнгЬ: „Еджрне*, «Фаръ дю Босфорь", .Неодоогь", „Ваыиъ*, ,Ва#ареть в 
Лраво" отъ 1873, жЬсецнгЬ: жав, южжй, мнй н авг/юь. 1л. 






177 

— Отъ вавъвъ „мшслетъ" си — повторно и сьрдито попита 
кайиаваиъ-бей. 

— Принадлежа на всичтитй „миллети" — 64 иронически отговоръ. 

— На чия държава сте подданникъ? 

— На всякой и па никоя. 

— Какъ така? 

— Много просто: принадлежа исключително на себе. 

— Отговорете пб-ясно: на кой царь нлащате данъкъ? 

— Никому, защото осв&нъ една душа, конто не се тегли съ ока 
ж не ее измфрва съ аршинъ, и едно гбло, което тежи 58 оки, никакви 
други притежания н'Ьмамъ тукъ дол* на вашата планета. 

Нюфтията не разбра отговорътъ; християнетЬ съв4тници му го 
обяснихн съ примири. Той се удиви и отново запита. Отговорътъ 64 
ежщня. 

— А ти отъ воя планета си? — попита сьрдито каймакаиъ-бей» 

— Отъ „Зорницата*. 

— Лъжешъ, х&нзхръ — кяфиръ, каза бея и тропна силно съ 
кракътъ си у подътъ. 

ХристиянигЬ съвЪтници обяснихж на мюфтията, че бевименния 
виновнике билъ жителъ на онази ясна зв4зда, която изгрЗша на истовъ 
приди равсъивание. 

— Ай, ай, и това ли доживйхме да чуеиъ ? ! Б4хъ слушалъ лъжи, 
но като таен пьрвъ пять слутаиъ. . . „Иллялахъ Мухаиеди ресухлъ- 

алхахъ". Сийко, не ли е грйхъ така да лъжешь! Срамота е, 

срамота е, синко .... Явнкъ ва иладостьта ти — съ съжаление произ- 
несе нюфтията. 

' — На колко язика можете да говорите ? сьрдито попита кадн-баба» 

— На всички, съ исключение на турски, русски и български — излъга 
Аргириадиеъ, ващото 64 ув&ренъ, че нито единъ отъ членовет* на съв&та 
неможеше да провари лъжата му. 

— Кой день додохте въ Хасково? 

— Богато вахождаше слънцето и изгрбваше луната. 

— Отвнд'Ь додохте въ Хасково? 

— Отдуто изгр^ва слънцето. 

— НакждФ отивате? 

— За тамъ, гд*й> вахожда слънцето. 

— Защо стрЬляхте въ хаджи Ставря? 

— Причинит* на това най-добр4 знае самъ той. 

— Бой те накара да извьрлшшь това убийство? 

— Сань си той. 

— Кой? 

— Самъ той, хаджи Ставри. 

— И таен хубава ! . . . ждьчно каза грькоманското рухане-векилн 

— Знаешь ли, че той днесъ у*тш отъ твойгЬ крушуми? — ваза 

1еппи ш. 4. 12 



1 

1 
I 



1 



178 



кадията съ ц4ль да види какво впечатленит ще проивввдб неговата лъжа, 
вьрху виновникътъ. 

— Много добр* е направилъ: ако не б* умрЪлъ щеше да дочака 
втори гость, като моя милость — съ истннско ххаднокръвие отговорн 
виновникъть. 

— Нарочно вн казахъ, че хаджията е умр-Ьлъ. То! в живъ ж 
докгоръгь увЪрява че ранит* с* яьвьршенно безопастни - развши 
мюфтията. 

— Дълбоко съжалявамъ, че оражието ми тана жестоко же гамаки; 
той тр'Ьбваше да умри отъ моята р&ка — натъртено кава виновникътъ. 

— Както се разбра, ти се шшманишь (раскайвашь) за стореното 
злодеяние ? 

— Съвьршенно не; напротивъ, раскайвамъ се, че не дЫетвувахъ 
енергично и несполучихъ въ нощната си вивитация. 

— Какво зло ти е направилъ хаджи Ставри? 

— Знаемъ само двамата — азъ и той — хаджията. 

— Кой ти даде тозъ ахтАпатлакъ? (револверъ) — попита бвятъ, 
като вьртеше въ ржката си револверътъ на Ив. хаджи Димитровъ. 

— Бупихъ си го самъ. 

— ОткадЬ? 

— Забравихъ имею на града и фирмата на дювянътъ. 

— Ко! ти даде този ножъ! — попита кадя-баба, като имгЬрвашв 
съ педа острилото на ножътъ, даденъ Увунову отъ Георги Минчевъ. 

— Подари ми го непознатъ вамъ бучакчия. 

— Еой ви подари гЬзн чипици ? попита беятъ, като растягаше лас- 
тивътъ у чипицит'6 на Звуваря. 

— Подарени ми с* отъ единъ инжинеръ — полякъ. 

— Тйэи петь английски лири твои ли сд? 

— Да, моя собственность бЬхх, но сега с* ваши. 

— Кой ти дале това йълномощно? 

— Това книжле не е мое — отговори хладнокръвно виновникътъ, 
отЬдъ като разпеда, божемъ, съ любопитство пълномощното си. 

— Това книжле е намерено въ дрЪхигЬ ти, завито, на, въ таен 
мущамица. Еакъ така да не е твое? 

— Наверно, хаджи СтавровигЬ хора с* го турили въ дрйхитФ ни 
Богато се намирахъ въ несвйсть. 

Съв&гницигЬ се изгледахд. Стаята вамълча; нЬвакво недоумение се 
отпечата по лицата на съв^тницитЬ турци. Джарто-олу, грькоманътъ, нес- 
тьрпя, стана и- енергично протестира противъ влев&тата» скроена ось 
виновника. 

— А отровата отъ коя аптека ку пихте? 

— Каква отрова? 

— На, тази мушамичка съ бЪлия прахъ? 

— Това е играчка, или пб-добр4 да кажа, това е измисхица на 
градския докторъ. 



17» 

— Синко, кажи защо стрйля въ х. Ставри? — повторно запит? 
-зшфтията. 

— Защото тр'Ьбваше. 

. — А ващо тр'Ьбваше? 

— Питайте него самаго. 

Мюфти-баба полека задавайте въпроситЬ, прйводачътъ грыеоманъ 
♦€$ сърдитъ тонъ ги прйвождаше, а Узуновъ съ ирония имъ отговаряшв* 

— Синко, чувствувате ли се негдЬ ударени иди ранени! 

— Нигд4. 

— РжцегЬ, краката и дицето ви с& облйни съ кръвь; това подова 
че сте поврйдени. 

— Това показва, че въ мойтЬ жили тече артжкъ кръвь — поду- 
усмихнато отговори виновнивътъ. 

— Градскиятъ довторъ подаде ли ви медицинсвата си помощь? 

— Нймамъ нужда отъ докторъ: природата сама ц4ри. 

— Не крийте името си, в4рата си, народноста си, занаятътъ си, 
чжцо и причините на покушение™, кажете си нравичвата и недждисътъ 
ще ви помилва! — съв&щатедно и спокойно ваза кадд-баба. 

— Въ Хасково додохъ не милость да диря, а хаджи Ставри да 
убия. Аво е умрЬлъ отъ куршунитй ми, то се считамъ напълно удовде- 
творенъ; аво ли пдкъ не умр4, то ще се считамъ жестоко измаменъ. . . . 

— Отъ кого сте измамени? 

— Отъ орджието, съ което стр4дяхъ! 

— На колко сте години? 

— Никога не сьмъ си зад аваль тавъвъ въпросъ, затова и не мог* 
да знамъ. 

— Синко, ти си още мдадь, не ли ти е мила младостьта? ! Неджлисыъ 
ще те помилва, ако си кажешъ правичката. 

— Милость отъ никого не тьрся ; почитаемиятъ съиЬтъ ще ме опдо- 
тливи, ако р4ши още сега да ме вгбма между живите ! — каза момъкътъ 
съ дълбока уверенность и отъ жестит* на радет* и гримаситЬ на лицето 
му ясно се равбираше, че той говори отъ дълбочината на сьрдцето см; 
погледа и лицею му б4хд чисти отъ всявакви приструвки. 

Отговорътъ произведе силно впечатдение на съв4тницитЬ, и можвшв 
дв баде другояче? .... На 1878 година се срйщнахмв въ Пловдивъ 
съ тогавашния хасковски мюфтия, а сега, сл$дъ освобоавдението, такъвъ 
въ Пловдивъ, и го помолихме да ни расважи за личнятЬ си впечатления, 
испитани по отговорю* на Увунова. Той свърши разсказа си съ думитй: 
р4шителенъ, р&шитеденъ момъкъ б4ше Атанасави-чедеби; азъ трепнахъ 
отъ страхъ и милость когато той ваза: „милость отъ никого не диря, 
съвФтътъ ще ме ощастливи, аво постанови още отъ сега да ме н4ма 
между живит* ". — Тукъ му е мЬстото да отб4лежимъ, че Узуновъ отъ 
минутата на улавянето му до 20 май т. е. въ продължение на 1 7 деиа, се нами- 
раше подъ тежвото впечатление на несполувата въ убийетвото и 64 се р&шшъ 
, да се самоубие. Идеята засамоубийство 64 напълно овладЬланеговото уисмвенш» 

Дешшца кн. 4. 12* 



180 

ж жорално сьвнание, войдствив на това за него б* безразлично той ля* 
самъ ще се убие, или схдътъ ще поиска да ну отнеме животътъ. Ет«* 
тдЬ е источникътъ на онзи видь ирония и наджЬнность, конто бликахж вь 
неговитЬ отговори пр'Ьдъ меджлисътъ. Само чедовФкъ, койго е р*ншлъ~ 
да умри, може така дръвко да отговаря на хора, въ рдцегЬ на конто 
«е вамйрва неговия живота. Подъ гЬжкото впечатление на несполуката 
Уяуновъ се показа, че той я изгубенъ, както за себе си лично, така ж- 
за общото д*Ьдо на бплшрското сбэсюслятие; ото защо той бжрзаше да 
ужр4, ето ващо се дьржеше прйдъ меджлисътъ по нвобикновенно ну.. 
ОбнкновеннитЬ прест&пивци искать милость, когато се раскрне злод4янието 
лмъ, а безименния виновникъ вместо милость искаше смьртно наказание, 
но не защото е извьршилъ влодйяиие, а защото неусиЬдъ да испълни 
лланъть на пб-отрано обмисленното политическо убийство. 

ОтговоритЬ б$хж дьрзски, при тона, бликахж съ ирония и сарказмъ, 
за това тб и сьрдях* членовегб на меджлисътъ. Мюфтията, както подобава 
на всЬко духовно лице, 64 благосклоненъ и спокоенъ въ задаванието на 
выгросигЬ; при това, много майсторски умеете да маскира онуй вжтрешно» 
вълнение, което пр'Ьдизвикахж дьрскигЬ отговори. Каймакауъ-бей се мае-* 
кираше до извЗютио врЪме, но раздразнението скоро прискочи прага на 
тьрпението; той приступи къмъ ваплашванието и грубиян ството : 

— Бато ти туря нажежена гривня на врата, краката и р&цегб, и 
жато запов'Ьдамъ да ти ударять сто тояги, тогава в*рвамъ, че ще си 
лажешъ правичката и адсичката, а като изр-Ьжа тьсма отъ гърба ти, ще 
разскажешь всичко отъ игла до конецъ — заплашително произнесе бея, 
жато пробарабани силно съ прьстигЬ си по массата. 

— Каймакамъ-бей заплашва, това му не прави честь ; въ една френска 
книга, написана отъ единъ французинъ (напомнуване за съчинението на. 
Ламартина) се разказва на европейцигЬ, че Султанътъ е „много милое- 
тивъ и дълготьрпеливъ господарь и че хората му, конто управляватъ 
ошанската империя, притежаватъ сжщитб качества.* Еаймакамъ бей е 
едать отъ многото „дълготърпеливи". Или учения френецъ лъжи, ила: 
Хасковския каймакамъ-бей прави исключение отъ общото правило — про- 
жзнесе виновникътъ. г ) 

ПрЗшодачътъ се уплати отъ дързкия отговоръ, затрудни се да га 
лрЪведе, но 64 принуденъ отъ мюфтията да направи вйренъ прйводъ на 
казаното отъ виновникътъ. ДумигЬ: „или учения фремецъ лъжи, или кай- 
жаваиъ-бей прави исключение* озвЗфихж, бея; той канна отъ ядъ, хрипна 
отъ жбстото си ж нанесе даЬ силни пл^сннци по лицето на дьрзкия ко* 
мьвъ. Оьв^тницигЬ се заразиха отъ постжпката на бея, хрипнахж, всички 
на крака, прибяижихж се до' виновникътъ и го заплюхж по лицето. Сьрд- 
цето на Еошти-Чорбаджи болЗгзнено се сви и распустна ж нЗицо тежко». 



1 



1) Той отговоръ е напечатав* въ турсжжя в-встннгь „Важ&ть" пьрвн оргшгь на жхад&> 
м хшберажва Турция* Търсюше въ друпн* грвдкж, турскн, френскн ж бъжгарежж нвсовщж вяда 
ванж тогава въ Царж-градь, но го же жажвржхже, Гжеда! ж&ст. „Важл»" Н-о 126 година П 
■*<^с Пай. 






\ 



т 

жато гюлле, васйдна надъ стомахътъ му; положението ну б* отъ на! твж- 
вит*: не му даваше сьрдце да гапдое другарьгь сн сьваклетникь, ни» 
някъ можете да го защити отъ грубиянствата на другарнт* ей съв4т- 
лжци. Тъмничарътъ сидно дрдлна лаяето, ватворнякътъ ивбл&ця очи ж 
сатанински изгдеда бея и еъв&тниригЬ, конто го зашдоха. Сидното дркн- 
ванне на веригата произведе сидно сътрвсение въ нервятФ, мовъка я муе- 
куяигЬ иа окованнвя въ железа момъвъ. Мюфтяята се отказа да вадав& 
въдроси, а кадд-баба начека да пита. ВъяроенгЬ му бйхд строги, при- 
дружавани съ жестигЬ на заплашваняето. Затворникъгь се обърна на 
нраморна статуя. На строгитЬ питания си иравеше ослушвя, пристори 
се че се не слуша какво се говоря около му. Това още повече раидв» 
•съкЬтницнгЬ. 

— Защо мдлчишъ ? Затцо не отговаряшъ на ванитваиията? — вя& 
злобно бея и стовари два юмрука по уетата на иатворникътъ. 

— Считамъ го за оскьрбление, аво отговарямъ на хора, конто, бя- 
дййки облйчени въ власть, си позволим» да наиасятъ удари я храчкм 
но лицето на подсздинигЬ ! Високо нротестирамъ пр*дъ алдахътъ я в*» 
дишахътъ на правовйрнит* осиандий за осиърбденнете, воето хя нанеся 
хасковския медждисъ — ядосано произиесе аатворннкъгь я съ това пр*- 
стана да отговаря вомуто я да било отъ яеджлисътъ. 

Беятъ съ ввйрско настьрвение се шустна вьрху оковаияя, нанес* 
эту иЬколко допълнителни пл&сняци я храчкн, я дв4 сяхни тек- 
люта му удари по надутотЬ слабили. Монъвътъ надна въ несвЪстц на- 
блйщи очи и се простри вато мьртавъ въ ср4дъ стаята. Синджирятъ сияю 
явдрънка, тъмничарътъ се стр&сна и въ недоуийнието си нстьрва край- 
цата на лалето. Общо смущение на <7ьЪЬтннцигЬ; т4 помисяих&, че при- 
чзмшника бере душа. Мюфтията И8гледа съ уноръ вайиаваиъ бея; той ее 
засрами и уплати отъ постжпката см. Чауиъ-нердеси съ цягансва бьр- 
яина И8дя цЬла стомиа вода вььрху лицето и мрдигЬ на принр&ляа. 
Водата подМствова съживитедно. Въ стаята се образова бара отъ чер- 
веникава вода. Полицейские ианесохж на ряцб виновника и го отводах* 
въ заедана. Бея ваповйда на тъмничара да прявърже съ въжета я ве- 
риги затворникъгь къмъ стълбътъ н таванътъ, тяй щото прьстнтЬ на 
краката му едвамъ да се дониратъ до студенигЬ я голи ялочи; прм 
това внимателно да слйди да не бя прискпиикьтъ да се самоубив. Тхн- 
ничарътъ, Сайдъ-кучката. усьрдствоваше; найсторсвя иавървш ваповЪдав» 
даже притури по нЬщичко отъ еебе-си именно: къмъ висящею боляо 
тЬло прикачи жел^зенъ тумрукъ. Тблото на Узунова увисна между тава- 
нътъ и плочигЬ, желЬэния томрувъ обгегна мускудннтЬ и нервян влакна; 
сидни болки се почувствовахд въ нараееиитЬ мЬста на тЬлото. Товя видь 
м&ки испансвата инквдеицин е крьстила „богоспасаема лишен*. 

Меджлисъ-одаа 64 освободена отъ „дьрвкин момъкъ". Оь в , Ьтницд т § у 
<>ея, вадд-баба и Мюфти-ефенди еЬдЬх* съ овадаченм лица въ съвЬща- 
тедиата стая. Тьрсихж причинить на нокушението я, растревожени отъ 
лостяпкигЬ я отговоригЬ на виновника, размйнявахж мнслн, чувства, 



182 

чатяения. Едни и езди отговори на виновника произведена не едни ж 
и схщи впечатления въ съегЬтымцигЪ, навеждаха съветницитЬ и бея на* 
не едни ми ел и; всякой но своему гьлкуваше отговорите и считаше га 
нужно да щуЬдаде своето толкование на колотите ей за штанката — чело- 
епаа. Единъ казваше, че виновникътъ е грькъ, другъ тьлкуваше че е 
френецъъ, третий настояваше че е ингилвзинъ, защото се намерили въ 
него „Ингилишки лири*. А гръкоманитЬ и туркоманите (Джертоолу н 
X, Калинъ) напирахж на ув*Ьрението, че той е български бунтовникъ* 
отъ страна на „комитете*. 

Единъ отъ многото аази-турци, на имэ Хасанъ-аа, глупавъ като но- 
возагорски фитъ, съ бегеотска глава, гуша и коремъ, заяви съ дъл- 
бока уверенность, че уловения злод^ецъ въ кздата на X. Ставри, не в 
человёкъ, а в джпт (нощенъ зжлъ духъ,) защото, споредъ неговит& 
ааларскя понятия, ако злод&ецътъ бе человёкъ, то щеше да има вме, ро- 
дители, ы$стожителство, занаятъ, вера, народность и подданнство ; понеже 
н^ма нито едно отъ гЬзи признаци на обикновенното человечество, то 
еледва, че той е докинь. Доводите на простакътъ аа, безъ малко щях& 
да заведжтъ въ заблуждение Кадж-баба, мюфти-ефенди и каймакамъ-бей, 
но грькоманите и туркоманите съв4тници побьрзахж, та разясниха на 
съветътъ че има единъ видъ „български комити", конто но дЬлата си 
яряличатъ на джиноветгъ, (думата е за терористите съзаклетници). 

Общото впечатление произведено отъ личяото присутствие на Узу- 
нова въ съветътъ, вьрху кокошите умове на хасковските аалари и бееве, 
бе силно, вследствие на това обстоятелство, че престжплението и прес- 
т&пникътъ бех& отъ необиЕновенните явления на хасковската еждебна 
хроника, и ето защо за едни X. Ставревия Аргириадисъ бе пржъ, га 
други ингилнзъ, за трети френкъ, а за гръкоманигЬ „комита вампирив. 
На кдео казано Узуновъ 64 гатаика за хасковския меджлисъ; при това 
отъ тоги сортъ гатанки, конто мжчатъ ума и вълнуватъ сьрдцето до ис- 
торически припадъкъ — бе гатанка, която съ своята вътрешна маски* 
ровна интригува до най-висока степенъ человеческою любопитство, 
уеилва желанието и вселява въ душата онова тежко чувство, което язи- 
кътъ на житейската психология нарича досада. 

Но тази гатанка требваше да се расключи, ако не отъ самия ви~ 
новникъ, то ноне отъ вещественнигЬ доказателства па престжплението.. 
Това го изискваше не само чиновническото положение на бея и общест- 
венною на съветътъ, но и силното, при това, интригувано любопитство 
на голевщите. Изискваше се да се употребить некой мерки ва да се 
узнае кому принадлежать ножътъ, чипиците, револверъть и други уло~ 
вени неща. Сл^дъ дълги съвещания съветътъ постанови, а каймакамъ- 
бей се распореди да се испълни постановлението, което беше: 1) да се* 
съберэть въ управлението всичките бучакчии, кундураджии, панталон- 
джин, въобще, всичките еснафлии и целото градско население, безъ раз- 
лика на вера и народность, и да имъ се покажатъ както нйщата, така, 
и злодеецътъ; наверно, ще се намери некой да познае, или него самого,. 



183 

ели никое отъ Н'Ьщата. 2) Да се обяви чревъ теллалимб (протогоръ, 
глашатай) ва градскигЬ жителя, който познав „злодеецътъ*, ще получи 
отъ дьржг.Енвя ковчегъ 50 лири вознаграждение. 3) Да се свикатъ сел- 
ените старейшени отъ ц4лото окржжие; наверно ще се назгЁри н4кой да 
познае убийцата. 

Еонпи и п4шн полицейски се разшавах* изъ града и околията за 
да исиълиатъ распорежданията на бея. Часътъ 6$ седемь по турски, 
вр$ме вечъ за об4дъ. Встревожени и заиитригувани отъ затворника, съ- 
в4тяицигЬ напустнахх меджлисъ-одасд и се попеляхд по домовегб си 
за об4дъ. 

Кошти-чорбаджи, нвмжченъ отъ досада и нравственно напряжение, 
бхржЪ напустна меджллсъ-одася и отвде та съобщи на другаригЬ си съ- 
вакл$тници радостната в4стъ: „онви иишо не казва", а въ сдщо врЗше 
и скьрбната новина, че той е смазанъ отъ бой, че е окованъ въ тежки 
жед&а и че бея му се заканилъ какъ съ нажежено железо ще да рас- 
твори устата ну, за да си каже правичката. Съзакл4тницигЬ съ напря- 
жено внимание, съ ра8вълиувани сьрдца изслушахя разсказътъ на Кощи- 
чорбаджн. Отъ дьрзкит* отговори на апостолътъ тЬ се окуражихд, но 
куражъгь имъ не 64 чистъ, а 64 разиЁсенъ съ онзи видъ вдтр4шна 
дока, еоято се иарича раскаяние. А, че имаше и защо да се раскаятъ: 
т4 етанахх причина да вагине человЗжътъ, който, слйдъ смьрта на Лев- 
сии и Кънчева, 64 надеждата верата и общата радость на тракийското 
съзаклягие. Нравственно се мачихж т4 и не нашега се безпокоихд тЬ, 
пьрво эа себе си, с4тн4 за участьта на „онзи" и поел* за неизв4стния из- 
ходъ на долото, което тъй каприциозно се начена въ Хасково, а се 
свьрши съ това, че отъ неопитностъта на самия Узуновъ то (приключе- 
нието) заграби въ ржцетЬ си 25 души тракийски съзавлетници и ги 
проводи въ Диар-бекирската крепость на „патриотическо успокоение и на 
в4чно заточение". Пишманихх се хасковскитй малки и голени, аристо- 
крата и демократа съзаклетници, но 64 вече кжсно : Хасковсвиятъ занданъ 
64 нагдлталъ въ студения си стомахъ апостолътъ на свободата, който 
тжй майсторский из64га изъ студения и влаженъ тжрбухъ на тьриовската 
тъжница. *) 

Забелнжка: Свфдънията относящн се до васвданието на съвгта събрахие оть попъ Савва 
ж яожомний Кошти-чорбаджн, тогава чженове на съвъта, конто редовно првсжтствувалж на ва- 
с&даннята. Отлосжтехно въпроснтЬ н отговорить, гор* съобщеии, иие се полввахке оть два ис- 
точника: оть тогававшитв цариградски ввстиипя н охъ чденоветв на съвъта, отъ конто жвкол- 
ллиа н сега олде жнвгятъ въ Хасково. Ав. 



*) Глед&А IV кн. ннн. стр. 26—41. 



ШГАВАТТИЕ 

Небето родно далечь остана. 

Подъ мене вече вълни и пана. . . . . , 

ЛЪти корабе лкги любезний, 
КадЬто искать надъ тже без дни! 

Ликанъ иль буря — за мень едно с& 
Ш-силна буря въ г&рди еж носк. 

Б'Ьда ужасна ли кржй се въ мрака, 
Ураганъ дивъ ли те нЪйдЪ чака, 

Л&ги, носи ме, не се чумерж 

Отъ морска пропасть ннто трЬперж. 

И аэъ я чакамъ почти съ усмивка 
Кат' пристань Д"Ь би нашьлъ почивка 



„Еихш." 



ДВА КОРАБА. 

Два кораба по хорето плуватъ, 
Два кфраба съеъ платна надути; 

Що ги чака? Дали бури люта? 
Заливъ тихъ ли приближавагь ? 

Ей ги чезнатъ, тънатъ въ пшринето. 

Небесата потыга^ли 

Ахъ, защо се свива въ мень сьрдцето? 
ДЬ ги? ДЬ платната б'Ъли! 

,Е1шп. и 



ПЪсни мои скръбни, 
Шзсни меланхолии, 
Бихте вий хвьркн&ли, 
Като птички волни; 

Бихте огласили 
( Воздуха лазуренъ, 

Ако да не бЪше 
Извора ви буренъ. . . 

„Еихш. а * * 



\ 




185 



ПОЕТЪ 



Като Христовъ апостолъ изъ народа 
Ти трлгнвшъ ли — на братство и свобода 
Да учишь; твойта лира единъ шьть 
ВъсиЪй ли неясно прав дата въ св-бтътъ; 
И ти носитель станешь ли на нови 
Идеи съсъ твоитЬ нвсни — чуй, готоии 
Ще бждемъ да ти викнемъ ний тогазъ: 
„Поетъ си ти! 1ГЪй, братко, между насъ!" 

II 

Вгьрвишъ ли съсъ св-Ътилникъ въвъ реде си ; 
Обикнешь ли тълпата съсъ сърце си; 
Оправишь ли га въ божественний шьть; 
Ваала сринешь ли — ти всвкой пмь; 
Ти твоя страждущъ брать въсггЪшпь ли гласно; 
Ти мрака пръснешь ли — да стане ясно — 
Тогазъ на тебъ ще ти рекжтъ отвредъ: 
„Ей напшя поетъ! а 

П. Н. Даскадтъ 



КЛАРИССА. 

Вечь кжсно й, д-Ьт' ми се усмихвашь, 
И тъзь въздишка — кжсно й тя! 
Отдавна чувствата умр'Ьхж, 
Що тжй жестоко ти пр-взря. 
Вечь кжсво й тъзь любовь взаимна! 
Връхъ мойто сърдце — прЪяеенъ робъ — 
Долита твоя погледъ жежки, 
Кат' слънчова заря връхъ гробъ. 

* 

Желалъ бихъ азъ да знамъ : кат' умренъ, 
Въ кой снвтъ душа ни ще жив-Ъй? 
Где й огъньтъ, що вечь изгасна? 
ГдЬ й вЬтърътъ, що вече вЪ? 

пр-Ьв. Безнадеждииъ 



г 



V» 



186 



КРИТИКА И БИБЛИОГРАФИЯ 



Карта на княжество България, издава Янко Ковачевъ, 1890. 

Съ особено лгобопитство очеквахъ, кога ще сполуча да се снабдж съ- 
новоизлЪзналата карта „Княжеств© България" съставена по „най-новитЬ 
жсточници, а издание и печать на Янка Ковачевъ, за да видя Н'Ьщо пб като за 
пр-Ьдъ хората, издадено и напечатано отъ самгитЬ насъ за нашето отечество; 
толкозъ повече, като имаме вече прЪкраснитЬ топографически карти отъ 
русския щабъ, три и петь верстовка, и по които като се ржководимъ да 
издадемъ на матерния си язикъ поне една пЬ-св-встна карта, която да може 
да послужи и на бългсрския граждашшъ и на ученика въ училпщето. Так- 
вазъ б'Ьше моята надежда, и друго не можеше и да се прЬдполага. Защото 
се в-врваше, че като г. Ковачевъ се е р'Ъшилъ да издаде подобенъ трудъ, 
то той ще се е допиталъ до пб-компетентнлт'Б хора, а главно, ще да е ко- 
пиралъ отчасти своята карта отъ австрийската генерална карта въ срав- 
нение съ русската петь или три верстова топограФическа карта, като исправи 
и онгЬзъ потрошки на чужденцитЬ, които еж могли да направятъ по не- 
знание българский язикъ и мбстностптЪ. 

Сега съ прискърбие тр^бва да испов'Ьдамъ, че и г. Ковачевъ сжщо 
тъй не е можалъ да изб-Ьгне он^гь недостатки, които срЪщаме и въ дру- 
гитЪ карти. Тамъ очудени ще срйщнете пр-Ъкотграни погр^шки на чужден- 
цитЪ, а даже Н'Ьщо повече : побъркани и он'Ьзъ нЗзща, които чуждеицитЬ 
картограФИ еж. сполучливо нанесли въ своитв карти. За чужденцигЬ е до 
кбкжд'б и простително, ако направятъ н'Ькои погр-Ьшки, но за насъ, самитв 
българи, които живЪемъ въ тазъ земя, това е непростителенъ гр*Ьхъ. 
Подобно капитално дЬло е тр^вбвало пр-Ьдварително н'Ьколко пжти да се 
провари отъ познавающитв нашето отечество, а пъкъ носл-Ъ да се сравни м 
съ существующие наи-точни и най-в-Ьрни карти на чужди язици. 

За да не бждеиъ голословни, ние ще приб-вгнемъ къмъ Факти, съ 
които ще докажемъ нехайството, съ което е работена тал карта, и че точна 
ж в&рна българска карта остая да чакаме за напр-вдъ. Ние привождаме 
тукъ само Н'Ьколко пб-важни погрЬшки, които още на пръвь погледъ съ- 
гледахме : 

1) Не е отдавна, когато Министерствата съобщихж, че е отворено 
окржжно пр'Ько шоссе отъ с. Абланица направо за Ловечь. Картата, като 
най-нова, трЪбваше това да съдьржа, а таквозъ Н'Ьщо изъ не видЬхъ да 
лма въ картата на г. Ковачева. 

2) Много важна погр'Ьшка има г. Ковачевата карта въ обозначаванието 
на изворитЬ и на самата р. Янтра : до Габрово се спускать нЬколко при- 
тоци, тамъ се губятъ и Янтра не сжществува. ДрЬновската р г Ька минува 
прЬзъ Търново и чакъ кждЬ устието виждаме, че това е Янтра. После, 
нейнитЬ притоци еж. об-БЛ-вжени съ много п5-дебели черни чьрти, откол- 
кото самата Янтра. 

3) Имената на притоцитв на р. Янтра еж размЬнени по между ей,. 
така: тозъ, конто минува край Плаково и Капиново е напечатанъ „Еленска 
ргкка" а тозъ — пр-Ьзъ Елена, е нарЪченъ „Беровска рЬка и , а самата Беров- 
ска р-Ька нЬжа никакво название! 




187 

4) ПрЪзъ Сливнпца шшува Сливнишката р-Ька, а на картата о игвнтъ 
единъ полукржгъ, който доста много се отдалечава отъ тосето, догдЪто 
въ сущность р-вката минува доста близу до шосето, а посл-Ь се отдалечава. 

5) Названията на притоциггЬ на р-Ька Огоста, конто и въ ДановигЪ 
карти, конто саь пб-стари, Фигуриратъ; тукъ въ най-новата п п&~точната 
карта таквозъ н-Ъщо квиа. Това е сжщето и съ много още други притоци. 

6) Въ русската петь верстова карта, както и въ всички описания, 
конто до сега съмъ ср'впщалъ, вежду наричатъ притока на Искръ, Малкий 
Искръ и Езера, а въ г. Ковачевата — Малкпй Искръ или Евера е нарЪченъ : 
Бълий-Ридъ. Кое ще е пЬ-в-вриото, това е въпросъ, на който могатъ да 
отговорятъ Етрополчани, понеже прЪдъ гвхния градецъ минува или Езера 
или Б'Ьлий Ридъ. 

7) Известно е тъй Схъщо, че Баташкото езеро се стесняв* и обьртца 
въ единъ потокъ, който шшува прЪзъ с. Дорково и се слива съ Бистрица 
нзъ Старата р*Бка — и заедно въ Ели-дере. Тозъ притокъ въ картата не 
сжществува, а даже и отъ Баташкото езеро ни споменъ н*Ъма. Защо ли е 
това? Да ли незаслужва? Ами картата на ли е ужъ Н'вкакво огледало, 
въ което тр*вбва всичко точно да се отражава? 

8) Ако въ всички, даже и не толкозъ точни карти^ сё поставятъ поне 
пЬ-важнитв вьрхове, то въ г. Ковачевата н-виа, ама н^ма нито единъ вьрхъ 
за л-Ъкъ. Тьрсихъ по всичкпгб планини да съзрж. какъвъ годЬ вьрхъ, 
но н'Ьма и това си е. Комуто тр'Ьбватъ вьрховетв, нека земе н г вкои отъ 
учебншщгБ по Отечествен. ГеограФия и да се ориентира.. Сдцца таквазъ 
логр'Бшка има и за езерата въ Рилската планина. Тамъ ужъ ги наброяватъ 
около 50 малки „морски очи," а на картата явма нито едно. Поне да бЪше 
поставилъ н'бколко изворни езера за Искръ и Марица, но и това вгвма. 

9) Девненската р*вка не с^ществува, а надъ с. Девно е прокарана 
една р^ка, която незнамъ защо ли е турната, като да е, губяща се р-вка, 
понеже никждЬ въ н'вкоя р*вка или блато се не втича. 

10) По шоссето отъ София за Царибродъ погр'Ьшно е отб'ЬлЬженно 
с. Калотина отъ л'Ьво, а Градина отъ дЬсно. Драгоманъ иде отъ дЬсно, а на 
картата е показано, че шоссето минава посрЪдъ Драгоманъ, догд-кто пр-взъ 
Царибродъ пр^зъ ср'вдъ минава, а пакъ на картата стой градеца на сЬверо- 
истокъ отъ шоссето. 

11) Границата на Бургазския окр&гъ значително е умаленна въ полза 
на Турция. Така, границата слиза въ залива надъ чифлшсъ Урдовица 
нзмежду Караачъ-су и Дука ? * не надъ Дука; пъкъ самото Урумъ-кьой 
е въ България, а не въ Турция. 

12) Не е в-врно напечатано р. Зека, а тр'вбваше да стой р. Зета 
ЧерногорцитЬ и Сърбигв не казватъ Зуяа, а Якуиа. 

13) Никакви села: Ченгене-Скелеси и Османь н*Бма, а на техно м*всто 
е&ществуватъ чифлицитб на г. Герова и Щериона Бургаский жителъ. 
Названието Ченгене-Скелеси се дава на една часть отъ Бургазския заливъ. 
Още, блатото на югъ отъ Бургасъ се казва Мандрата, а не Ахранлщ а 
шшъ самата р-Ька — Кара-бунаръ. 

14) Названието на сьрбския градецъ Перачипъ е не в-Ърно, казва е«: 
Парачинъ. 

15) Споредъ Иречка и Канитца, вьрха еввероисточно отъ Алексинецъ 
ее казва Озрънъ, а не Оренъ, както е въ картата. 

16) Границата тъй сжщо и надъ Силпстра не е право прокарана. Тя е 
съвевмъ въвр'вна до самия градъ, вследствие на което и шоссето е криво 
изображено, като е ба&кпато да минува пр-взъ ромяшска торитория, а това 
не е в-врно. Тамъ границата до нЪкждв вьрви покрай самото шоссе, което 
х цбло остая въ Българска територия. Въ Силистренската околия селото 



ш 



Ллфотаръ погрЪшно е наречатано Афтала^ь. А ващо е иепусжато с. Чифут*- 
къой, д-Ъто иха и китайца? 

17) Названието на источната часть отъ СрЪдня-гора въ всички карл, 
путешествия и учебници е Караджадагъ, а въ картата на г. Ковачева 
« наречена Кара-дагъ. ОткждЬ е това, да ли е нвкое най-ново название, 
или проста тинограФическа погр&нка-незнамъ, ала такива погрЬшкн ста- 
ватъ причина да се въвеждатъ хората въ заблуждение. 

Пб-нататъкъ не продължавахъ да се взираиъ и да ивброявамъ ж 
други погр-Ьшки, конто ще иха още доста много, защото мислзлц че и тЬяя 
нЗзколко посочени еж, достатъчни да ни убйджтъ, че картата не трЪбва 
да се си-вта за съетавена по най-точни свЗгд-Ьния и че въ нез& се срЬщатъ 
доста неверности, конто би трЪбвало г. Ковачевъ да поправи, ако иск» 
„дЪйствително да приносе известна полаа на народа и на себ'Ь си. 



Бургасъ, 1891 год. 



С Христовъ. 



И- 



Сборникъ отъ български народни умотворения. Книга I. Събралъ ж 

жздава К. А. Шапкаревъ. София 1891. Ц*Ьна 2 лева н 50 стот. 

Г. Шапкаревъ, извЪстенъ вече на читателитЪ по своитЬ почтении 

трудове относящи се до Македония, въ която е родеиъ, (БиограФшггв на 

Миладиновци и Станишева, сбирка отъ македонски п-бсни, приказницн, 

полемически статии за Македония и пр.), е издалъ въ началото на 

тая година гор-впоменатата книга, която е часть само отъ огромний ма- 

териалъ по македонската Фолклора, събиранъ отъ него въ продължение 

на 30 години. Настоящата книга съдьржа 277 самовилски, религиозны и 

обрядни песни, записани грижливо и съ Фонетическо правописание; сл-б- 

дующитЪ части (споредъ, както виждаме въ прЪдисловието), ще обземат-ь 

осталпгв песни, сащо и прикаски, пословици, гатанки и пр. продукти на 

народното творчество и философия въ Македония, както и около дв*Ъ 

хиляди македонско-български думи. Трудътъ на г. Шапкарева, прочее, е 

твьрд-в важенъ за насъ и той и ма право да се надвва на подкрЬплението на 

българската публика, отъ която щяло да завися обнародването и на осталитЪ 

части отъ Сборника за български народни умотворения. Пр-Ьди всички и най- 

главно подкрепление ние бихме желали да окажете въ тоя случай Мж- 

нистерството на Народното Просвещение, тъй като по характера и по спе- 

циалний си интересъ, книги подобии на тая, не намиратъ, особенно въ на- 

шето общество, желаемата распространенность, за да може да б&де бърэо 

насьрдченъ и спомогнатъ издательтъ й. 



СвЪтлина. Журвмирь за наука, искуство н индустрия. Година I книжка 
I. Редакторъ-издатель Цорданъ Михаиловъ. София книгопечатница на Я. 
Ковачевъ 1891. 

Тоя новъ журналъ се печата на голЬмъ Форматъ, на чиста и б&са 
хартия, иллюстриранъ съ нЬколко Фигури и картинки; почти всичкитк 
статии се занимаватъ съ електричеството и съ разнигЬ му приложения 
въ искуствата, къмъ който прЪдм^тъ се отнасятъ и повече картинки. Же- 
лателно е да се дадеше повече разнообразие на научний отд'Ьлъ на спи- 
санието. При това, нека ни се позволн една скомна забЪлЪжка: принята 
корица се украшава отъ изображэнието на двЪ жени (вероятно богини) 



189' 

еъвьршенно голи и въ нескромни пози. Не мислииъ, че тая л*лбералноеть 
е отъ естество да повдигне стойностьта на едно сериозно списание и че 
редакторътъ би много сбъркалъ ако чрезъ иахванието на това изображение, 
ж технически доста слабо, бн пощадилъ нравственното чувство на чпта- 
телитв си, въ кржгътъ на конто, пр^дполага се да има отъ двата пола 
ж отъ разни възрасти. Желаемъ добъръ успвхъ на журнала Свтътлина. 



БългарСКИЙ периодически печать отъ въвражданието му до днесь. 
Книга I. Нарежда Ю. Ивановъ. София-Пловдивъ. Дружественна печатница 
„Единство" 1891. Ц'вна 1 левъ. 

Г. Ю. Ивановъ се е наелъ съ доста трудннй и сложенъ библиогра- 
фически трудъ да ни пр'вдстави нврна статистика на всичкитЬ нзлвзли 
до днесъ български списания в-встници, въ послЬдователенъ видъ, при- 
дружени съ биографически б'влвжки на редакторитъ имъ и съ означение 
програимитв имъ. Не ще съинение, че това дЪло твърдЬ много ще улесни 
оние, конто би пожелали да прослвджтъ йсторията на нашата книжнина, или 
да работать по нея, въ конто и до скоро вр*Бме най-важенъ елеиентъ б-Ьхж. 
периодическвлгв издания. Особенно важно е да имаме биограФиитЪ на ония 
почтении труженници-редактори до освобождението, на конто паметьта неза- 
служено остаяше до днесь въ пълно забвение. Въ 1-та часть, която стой 
првдъ насъ, еж наредени периодическитв издания отъ 1844 (когато Фоти- 
новъ пръвъ издалъ я Любослов1е а ) до 1886 год., конто възлизатъ на 27 въ 
продължение на 22 години. Втората часть съдьржа осталитЬ до днешенъ 
день. Ние пр-впоржчваме като твьрд*Б интересенъ труда на на г. Ивановъ 
ж не се съмн-вваме, че ще бжде поервщната съ живо участие отъ нашата 
читающа публика. 



Сборникъ за народни умотворенм, наука и книжнина. Издав* Мм- 

жнетерството на Народното Просвещение. Книга IV. София. Дьржавна пе- 
чатница 1891 Ц'вна 5 лева. Съдьржание: Научен* отдтьлъ: Битолско, 
Нрвспа и Охрида (ш&тни б'влБжки) * * * Черноморското крайбрЬжие и съ- 
евднитв подбалкански страни въ Южна България (Археологически из- 
сд&дванля). Братя Шкорпилови. Студия вьрху нашето персонално съпру- 
авествеяно право. Д-ръ Васил* Т. Ьолджиев*. Свадбарскитв обряди на ела- 
вянскитв народи. О. К. Волкова. Българскитв предания за исполним, на- 
рЬчени елини, жидове и латини. А. Т. Илиев*. Славянскитв варияити иа 
едва евангелска легенда. М. Драгоманов*. Българскитв гонаппси пЪсни. Г. 
Шопов*, Материяли по етнограФията на явкой местности въ ОЬверна Ма- 
кедония, конто еж смежни съ България и Сьрбия. Ефрем* Карано**. Стари 
джтувания пр&зъ България въ посока на риискня пяяъ отъ Б'Ьлградъ за 
Цариградъ. Д-ръ Ив. Д. Шиитманов*. За источно-българскня вокализъжъ. 
В. Цонвв*. Родопитв и Рилската планина и нихната растителность. От. 
Георгиев*. Чешшо. Хр. Д. Константинов*. Наблюденията на дьржавната 
жетеорологическа станция въ София. Сп. Вацов*. Извлечения изъ лЬтописа 
жа пояъ Иовча отъ ТрЬвна. П. Р. Х?лаевО,ков*, Неходко докумежти дадени 
отъ турскитЬ султани иа Рилския Нънаетирь. Ст. П. Джансжвов*. Мате- 
риалы за йсторията на българското възражданле. БЪлЬжка жмгь изобра- 
женнлта на българевщгв посин. Отъ редакцията. Книжовен* отлълъ. Кри- 
тика: Живая сторина. Перюдическое из дате отдвлешя этнограФШ импе- 
раторскаго рувекаго географическаго общества, подъ реданцик прйдевда- 



190 

телствующаго въ отдЪленщ этнограФЖ. В. И. Лаканскаго. Выпускъ I. Сп- 
бургъ 1890 год. М. Щрагомановъ. П. Сырку. Къ исторш исправлены книгъ 
въ Болгарии: въ Х1У в-Ъкъ. Томъ I. Литургичесюе ) труды патр1арха Ев- 
еишя Терновскаго. Выпускъ II. Тексы, собраные П. Сырку. Съ приложе- 
влемъ двухъ снимковъ. Спбургъ 1890 г. Л. Милетичь. Библиографически: 
бъ-л-вакки по въпроса за етнограФията на Македония, Д-рь Н. Бобчевб* 
Н'бкои б'БлЪжки за български езикъ и правописаиието му (отговоръ на 
критиката въ „Денница" кн. 11). Б. Цоневъ. Народны умотворения. 

И тая книга на Сборника, огромна по обЪмъ — тя има около 60 не- 
чатни коли, — се отличава съ богатъ и интересенъ материялъ по бъл- 
гарското отечествов-Ьдение. Разнообразнитв произведения на народното твор- 
чество съставляватъ грамаденъ и скхЬПоцБненъ вкладъ въ науката на бы- 
гарската Фолклора ; тъ* захващатъ */з отъ Ц^л^та книга. Осталото е статии, 
студии, ивслБдвания, критически оценки и пр. всичкитв, както вижда пй- 
горъ- чи!ттельтъ, интересна по саната си сущность и написани почти всич- 
китЪ въ-що и вадоволително. Особенно приобретение за сборника еж ста- 
тиитб: Битполско, Цргъспа и Охрида, и Опори пжтувания пртъзъ Болгария 
(на в'бнскитб посолства къмъ Цариградъ). Книгата е снабдена и съ двЬ 
пр'вкрасни художественна изображения на дебрянка и родопченка, въ бъл- 
гарското си народно облвкло, съ нвколко хубави образци отъ орнамента, 
найдени въ гдинъ старъ р&кописъ. и съ копия отъ древни надписи въ 
Македония. Ние тъкмимъ за напрЪдъ да поговорииъ пЬ-надъдго за това 
толкова важно издание. 

/-^Причинит* на Французската революция, отъ Н. Станевъ. Търиово 
1891 стр. 313. Ц-Ьна 2 лева. 

За да съетави тая книга г. Станевъ се е ползувалъ отъ трудоветЬ 
яа най-главшггБ европейски ФИлосоФи-историци, конто с& разработвали 
новата история на Франция, като Боклъ, Тенъ, Шлоссеръ, Гервинусъ, 
Дреперъ, Гизо и пр. Епохата, която е пръ-дшествувала и подготвила ве- 
ликата Френска революция е изобразено твърдъ* подробно съ всичкитЬ 
културни и прогрессивни движения на человеческий духъ, пр-вдизвикани 
отъ нетърпииия и чудовищенъ абсолютизиъ на ионархията, дошълъ до 
апогеята си при Лудовика XIV. Картината на страданията и бъдствията 
на Французский народъ е поразително съ своитъ ирачни подробности. Ин- 
тересътъ расте на вевка нова страница, ваедно съ негодуванието противъ 
дивит'Ь производи и насилия иа тиранический режииъ*), подъ конто вече 
се пр'вдчувствува глухиятъ ревъ на наближающата революция. Ние прЬ- 
пордьчваме труда на г. Станева, като една отъ най-поучителнитъ книги: 
въ нашата приводна литература; той е съетавенъ тщателно и добросъ- 
въетно, като исключииъ некой негладкости и русизии въ язика, както 
и изобилието на турски духи, безъ нужда натуряни, (хайлязлжци, ищахь, 
хаймана, яхжрь, мекеретпа, ксиабалжкь, бошлафл&ци и пр.). Ние бихие желали 
да ср-вщнеше въ нашата публика всичкото подкрепление, което заслужва 
книгата. 



Критика, КБсечно списание. Година I иартъ. Книжка I, редакторе 
д-ръ К. Крьстевъ. Издава Д. В. Манчовъ, Пловдивъ 1891 година цвна 5 
лева, прЪдлатени. Съдьржание: I Отъ редакцията. П Философия на ис- 
куството, отъ Тена 1Н „Денница" година I книжка ХП, К Кръстевь. ТУГ 

*) Видя се, съ това се обясяявать я&кож неволни р&геостк яь явнха на г. Станева, юшю> 
се ср-Ьщагь доста често. 



191 

^Моцартъ и Салиери" и „Скжперникъ рицарь" прйвелъ Т.Д. Трифонова 
V Карта на Княжество България. Издание Я. Ковачевъ. г. Заира. УХ 
-Буквы ъ ж ь въ староиъ церковно словянскими язикЬ" отъ Ц.Н. Геровъ. 
Грудинъ. VII. „Проиишленность и нейната защита, а отговоръ. Д-ръ ЯГ. 
Кръ&пееъ. VIII. Театрална хроника. IX. Изъ науката. X. БиблиограФня. 
Желаемъ на това ново списание усггвхъ и дълготрайность. 

X. 



[•,■ Прнехж се въ редакцията и слЪдующитЬ нови книги и списании: 

Искра, иллюстровано научно-литературно списание. Редакторъ-изда- 
тель В. Юрдановъ. Брой 2, Февруарий 1891 г. Шухенъ. 

Дума литературно-научно списание. Реднкторъ-издатель Н. Ф. Чипевь. 
Януарий. Книжка IX Пловдивъ, 1891. 

Селено мирозрЪние, комедия въ IV действия отъ Хр. В. Димитрова 

Севлиево, цъна 50 стот. 

ДЪцата ВЪ Панеря, или Добра и валогътъ й. Издание на Българсвото 

Евангелско Дружество. София, 1891. ЦЪна 40 стот. 

Елемантарна логика, отъ г. Струве. Учебникъ за пркюдаване, одо- 
брвжъ отъ учения кокмитетъ на Русското Министерство на Нар. ПросвЬ» 
щение и отъ Св. Синодъ. ПрЪведе Д-ръ К. Крьстевъ. Издава 
ницата на И. Б. Касжровъ, София, 1890. ц-Ъна 2 лева и 50 стот. 

Нова КИТКа (пЬсни и стихотворения) отъ Люляковъ. Книжка пьр 
София 1890 ц-вна 1 левъ. 

Трудъ, литературно-научно списание. Октомврий 1890 г. година Ш, 
книга X Търново, 1891. 

Библиотека Св. Климентъ, книжка XV. Издание на дружеството Св. 
Клинентъ. София 1890. 

Международного камбио (студия и руководство). Отъ г. Теодоровъ. 
Руссе 1891, ц^на 2 лева. 

Промышленность, еконоиическо и научно списание. Книжка VII, го- 
дина 1890. Редактира дружеството „Проиишленность" въ Свищовъ. 

Малка христоматия, Читанка за пьрвий клаесъ на гинназиитЬ и три- 
класснитЪ общински училища. Съ граиматически 6-ЪлЬжки и тълкуваниж. 
Второ издание. Стъкми Д. В. Манчовъ. Пловдивъ 1891. Ц-вна 1 левъ. 

Сждебна библеотека, книжка Ш и IV отъ 1890 г. и I отъ 1891 г, 
Редакторъ и издатель И. Н. Минтовъ. Ямболъ 1890 год. 

Крейцеровата соната, повесть на граФа Л. Толстой. ПрЬводъ. Русое 
издава киижарницата на Спиро Гулабчевъ 1890 — цЪна 1 левъ. 

Русская мысль. Ежемесячное литературно-политическое издаше. Фев- 
раль, годъ двенадцатый. Редакторъ-издатель В. М. Лавровъ. Москве 1891. 

Критика на „Епоха-кърмачка на велики хора" (Денница кн. 9 I 10 
отъ 1890 г.) отъ П. Пешевъ. София 1891. ЦЬиа 60 ст. 



- — т 



192 



вгсти. 

ПрОФбССОръ ИИКЛОШИЧЪ. Поминалъ се е не отдавна въ Виена знаке- 
иитиятъ славянски филологъ, Миклопгачъ, проФессоръ въ Вненския уни- 
верситета. Миклошичъ, родомъ хьрватинъ, се счита пьрвий: авторитетъ 
на нашего вр*вме въ славенов-вдението, по което е обнародвалъ голвмо коли- 
чество Филологически съчинения. ГлавнигЬ отъ тбхъ еж слЪдующитЪ, на- 
писали на латински : Коренитгь па старославянский язикъ, Ртьчникъ па старо- 
славянский язикъ и Срьбски паметници- ежщо еж отъ голЪма Фнлологическа 
важность и други дв*Ъ съчинения, на Французски: Сравнителна грамма- 
тика на славянскитть язици и Славянска библиотека. 

• 

ОШПГ 810УШк ПаПСПу. Въ една отъ ланскитБ книжки на Денница 
се изв-встяваше га захващането печатането на чески огроменъ енциклопе- 
дически рЪчникъ, подъ горнето название. Той е дошълъ вече до д у мата: 
„ВиШагвко" (България). Двайсеть голбми колони съ ситенъ шриФтъ еж. 
посветени на описание нашето отечество, въ географическо, историческо, 
економическо, културно и пр. отношения. Това е извьршено съ голЗзма 
в&щина и точность, и но тая причина св^д-внията вьрху нашата страна 
пр-Бдставляватъ живъ интересъ не само за интересующиятъ се га нея 
чужденци, а и за самигв насъ бълтаритБ, конто нЬмаме на язика си ншцо 
подобно написано. Авторътъ на тие интересни странной е г. К. Иречекъ: 

Дитературна свадба въ Парижъ. Не пр$ди иного въ Парижъ еж се 

венчали внучката на Виктора Хюго, Жанна, и синътъ на АлФоноа Додё 
знаменитнй съвр'вмененъ Френски роианистъ. По тоя случай, цв-втътъ на 
литературний и артистический миръ на Парижъ е присжтствовалъ на 
бракосъчетанието на иладата дЪвойка, тъй любима отъ великия поетъ. Това е 
било въ сущность величава демонстрация въ честь на поета, който въ трога- 
телни стихове 6-Ь въсегЬлъ своята „реЬйе Теаппе а *) и б-Ь казалъ, че нвма да 
се сподоби съ щастието да види „Жаннината Жанна" и че когато ее сбвдне 
това желанно събитие той ще бжде вече „едно дълбоко око, което гледа изъ 
©кржжающиятъ мракъ." На тържеството еж се свирили химии въ честь 
на Хюго, а кметътъ и Жуль Симонъ еж. произнесли р&ш, въ конто главно 
прославяли великий Френски поетъ и патриотъ. Свадбата е била нзвьр- 
шена граждански, въ кметството, споредъ прйдемьртната воля на Хюгоу 

* което нЬщо възбудило ожесточена полемика между клерижалнитв и ради— 

I жалнитЪ в^Ьотвзспн 

Ц-еъ. 



*) Уоп8 еЗДев доне Ыег ип ап, та Ыеп-аипбе . . . 
Деааше, 1а ЪоисЬе ее* гове ; еЬ дане 1ев &го8 ?о1шпев 
Боп4 1ев ипа&еа ТоиЬ 1а }<»е, е1 ^ае де сЫв, 
Роиг *е рЫге, Шввог сшвопаег раг Чев (Ьфв, 
Оа Ьатге де Ъеаох теге, таю рае ап ^ш 1е таШе. .. 
Ьеа р1а8 &теох шаЬеип п'опй ёсгй (1в пиети 
Оив 1а рапвев 6с1ове 4 дела Даов 1ев уем, 
Ш ^ае 1а гетепо оЪесоге, ёрагвв, ейгап&е, 
Ведолкий Гпопше атес П#погапсв де Гавде. . . . 



ГОДИНА И МАИ 1891 КНИЖКА 5 



ДЕННИЦА. 



СЛАДКОДУЖЕНЪ ГОСТЬ НА ДЪРЖАБНАТА ТРАПЕЗА. 

Очеркъ Я.&лъо&Ъ- 

„Името ми е легионъ, защото сме мнозина.* 

Е*. отъ Марка .5; .7. 

I. 

Бирарията „Чьрвений Ракъ" бЬше иълна съ народъ и тая вечерь. Около 
всичкигЬ маси сЬдяхя гости, пяях& бира или конякъ, гълчахя, огЪяхд се 
ср-Ьдъ една глета атмосфера отъ цигарзвъ дивгь. Малцина само четяхж. 
в'Ьстпици на мжтната светлина, която давахд ламбигЬ отъ потопа. На 
всЬка минута шумътъ, въеклицанията „гарсонъ,", п цалъ, и „ плати," 
удрянията съ чеши по масигЬ се увеличавах*, както и числото на гос- 
тит*. — Защото часътъ б'Ьше дошълъ вече, въ който министерствата и 
всички прис&тственни згЬста се затваряхя и канцелярскиятъ народъ, като 
една недисциплинирана армия, хукваше изъ улицигЬ, равливаше се на че- 
ти ре страни и сл'Ьдъ малко исчезваше въ кафенета, бирарии, гостилници, 
кръчми, кафе-шантани и прочие Данаевн делви въ столицата, конто гълтатъ 
една осма отъ българския цьржавенъ бюджетъ. 

Шумътъ п навалицата растяхж и за това още, че студътъ се уси- 
ляш& на вънъ ; едпнъ остъръ в*Ьтъръ гонеше немилостиво вс4киго подъ 
заслонъ и обезлюдяваше улицигЬ. 

Вратата, която постоянно се отваряше и затваряше, иропустна и 
единъ внеокъ, прилично обл'Ьченъ господинъ, съ длъгнесто, гойно и чър- 
вено лице, съ твърдЬ самодоволно изражение, съ черна брада, модно под- 
стригай а. Той се сир* на страна отъ вратата, и отъ тамъ вни- 
мателно хвана да се вгледва въ бирарията и да рови съ ногледъ изъ 
публиката, която се гЬспеше около маситб, като си вадеше полека черната 
р&кавица отъ дЪсната ржка. Вероятно, той диреше или праздно м'Ьсто 
н'ЁкхдЬ, или некого — при масигЬ. И по нехайното му и нейрину ждено 

Денница кя. 5. 13 



1<>6 

2уе1 §1азег Ыег. . . и одинъ конякъ оше, съ закуски, обърна се Жоржу 
къмъ слугата, който се яви на зовътъ му. 

— Да пр'Ьдположимъ, че е истина, но много стара истина, допо- 
топна истина казвашъ, и ти не си Колумбътъ на тая истина, отговори 

живо Балтовъ ; — работата е не красноречие да ми продавашъ 

Каква полза отъ думи? а да помогнешъ на злото. ... да изнам'Ьрпшъ 
Л'Ькътъ. . . . Азъ щж ти цалувамъ ржка, ако направишъ това велико от- 
критие. . . Само, ми се чини, че това, което става у насъ, фатално тр1.бва 
да стане, ще подражаваме еврспейцигЬ, те заимаме модигб и парите имъ, 
докато стдпимъ на собственна нога. . . Никой не е устоялъ на напорътъ 

на врймето — нито Китай — и нив нема да уетоимъ Всичкп 

знаемъ това, че е така. . . Връцкаме и тръцкаме, но пакъ вървимъ, кж- 
д4то ни духа в*Ьтърътъ. . . Е добре, л4кътъ, л^кътъ кажи ми? 

* — Дай ми власть, дай ми сила, и л*кътъ е готовъ. 

— Добр*, предположи, че въ твои ржц'Ь е законодателната и ис- 
вълнителната власть на страната. Всесиленъ си. Какъ ще иощуЬчишъ 
на распространението на н'ЬмскигЬ боклуци? — Ама не забравяй каии- 
тудациигЬ ! 

— Капитулациите не закачамъ. . . Щ& издамъ законъ: вс г Ьки дьр- 
жавенъ службашь, граждански билъ, воененъ билъ, отъ разсиленъ до ми- 
иистръ, съ една речь, всички оние, конто веднажъ въ м4сеца бъркатъ 
въ хазната, па и семействата имъ, задължаватъ се да носатъ др г Ьхи отъ 
български Платове. Включавамъ тукъ и войската. Безъ това условие никой 
не може да бжде на дьржавна служба. Разбирашъ ме. Предположи сега, 
Балтовъ, че се туря строго въ действие эаконътъ ми. Какво излиза? Ето: ста 
хиляди хора, най на малка страна, като харчатъ на година едно на друго 
по двеста лева всеки — за насърдчване на българската индустрии, ще 
оставятъ въ България годиишо двайсеть милиона лева, само отъ тоя ар- 
тикулъ — платовегб! А тие милиони сега отиватъ въ чужди джобове.... 
Следъ петь годнни България ще б&де цветуща и богата, многобройпи 
градове и паданки, ще се съвзематъ и съживжтъ; хурката, станътъ, 
машините, фабриките ще даджтъ работа и хлебъ на хиляди и хиляди 
честни семейства. . . Благодать божия ще настане. . . Да?. . А твоите 
капитулации нека си цъвт&тъ. . . . Даже повече, за да се не сърдатъ 
венските и пещенските дипломати, азъ щж отпущамъ платовете имъ безъ 
с&какво мито въ столицата. . . . Нека имъ бжджтъ купувачи боянскигЬ 
шоп и, испадените чиновници, конто гладуватъ по целъ день надъ вест- 
виците въ кафенетата, и деветьте стотинъ софийски метачи, вечните ви- 
качи на ура. 

Жоржу мдъкна; очите му се устремихж победоносно въ Балтова, като- 
че чакахж некое въгражение, което той се готвеше да направи на прахъ. 
Балтовъ не отговори, той продължаваше да мълчи иронически и да пуши 
цигарата си, стисната между зжбите му. Той сещаше сичката непрактич- 
ного на Жоржовото учение, но не пожела да му възравява. Може би 
той и другь пжть беше слушалъ, и отъ него и отъ други, сжщите фили- 



г ■ 



•197 

•пики противъ злото и с&щигЬ противодМственни м'Ьркн, невъзможин к 
'немислими на тая. минута. Аврамовъ, обаче не одържа въсхищението си 
ютъ тая чудесна идея и се обиди : 

— Но тогава ващо у насъ не сторатъ това умно и законно нЪщо? 
Това ще спаси дтечеството. НЬма ли толкова патриотизмъ? Народною 
събрание, напримЗфъ. ... 

Жоржу т нямрмци и каза: 

— Народиото събрание, бай Аврамовъ? . . . Ако народното съ- 
брание въ ноатЬдията си сессия, вместо суммата праздни решения, 
бн издало тоя ваконъ, то би спасило България. . . . България щеше да 
в длъжна да въздигне прп-жив'Ь иаметяикъ на всЬки единъ депутагъ... 
Но работата е, че народното събрание. . . . Нейсе не — да спи куче 
подъ камъче. . . — Казвашъ, патриотизму отечество. . . Ахъ бай Аврамовъ, 
нозннва се, че изъ провинцията идете. Тамъ още може би минува такава 
стока, като патриотизму отечество, въ Добричъ ; а въ София и вЬхтаригЬ 
евреи нищо не даватъ за гЬхъ. Ировинциалъ, провинциалъ си ти. . . . 
Тука сЬки, който може, скуби, подзува се отъ ноложението, пълнн джо- 
бътъ. ... С6 за народно добро. . . . Разбирашъ? 

Жоржу спр* внезаппо, защ/го отъ съсЬдната маса стана и се обърна 
нясамъ единъ гоеподинъ съ твърд'Ь важно лице, съ бакембарди, и съ дебелъ 
черъ бастунъ. 

Тоя гоеподинъ, очевидно, ставаше да си отива; като погледна Жоржа 
подаде му р&ката си. 

— Жоржо, чете ли нотата? попита той ухилено-лукаво. 

— Да, московецътъ пакълай нахаба. . . Елате, заповедайте. . . Единъ 
нилзперъ? каза Жоржу твърд-Ь любезно, като нритегляше единъ стодъ 
за него. 

— Благодаря, Жоржо, отивамъ си вече за вечеря. ... А ргороз, 
прие ли и ти билетъ за утр г Ь вечерь? 

— Приехъ го, щ& бад&. . . . Пий ноне единъ конякъ. . . . 

— Мерси, мерси, бързамъ 

II господинътъ съ бакенбардигЬ се промжкна между масигЪ, около 
копто нубликата се разрЬдяваше вече, и си из.тЬзе. 

Жоржовото лице внезапно 64 добило безпокойно изражение. Той по- 
шушна Балтову: 

— Балтовъ, какъ не сме го видЬли одев*? Той билъ задъ насъ! — 

— Даскаровъ ли? Азъ го вид'Ьхъ, мисляхъ, че и ти го вид'Ь, от- 



говори равнодушно Балтовъ. 

Като нроизпесе тие думи, погледна часовника си и стана. 

— Кад1}? запита го Жоржу. 

— Отивамъ да вечерямъ. 

— Стой, заедно ще си вървнмъ. 

— Да, да, да си вървимъ, иродума и Аврамовъ, но познавайте ее, че 
той нрйдиочиташе ЖоржовигЬ прикаски отъ вечерята, защото едвамъ се 
помръдна и пакъ остана на м^стото си. 



198 

— Та вамъ пятя в съвсЬмъ на друга страна, а азъ отпвамъ на 
„Родопи" и ние още отъ вратата ще се разд'Ьлимъ, каза Балтовъ, като 
чукна на келнера. 

— Какво, ще плащашъ ли? Остави, то е моя работа! и Жоржу 
задържа р&ката му, която бъркаше въ джоба да извади портмонето. 

— Не, не приемамъ. ... По нймски е мойто нравило: пилъ — 
пдатилъ, възрази Балтовъ. 

— * Дяволъ да ти земе тебе нймското правило и нймцит-Ь ти ! Ти знаешъ 
че не могж да ги търпк тие гешефтари ! А азъ държ& за славянското гос- 
толюбие! извика Жоржу, и го отстрани грубо отъ келнера, дошълъ на 
викането. Балтовъ го изгледа полунедоволно, полуочудено. 

— Сбогомъ . . . Сбогомъ, Аврамовъ. Оставямъ те на попечението на 
тоя „сладкодуменъ гость на държавната трапеза." 

И Балтовъ ухиленъ се запжти къмъ вратата. 

П. 

Бпрарията б'Ьше доста опусгЬла по това вр-Ьме. ЧиновницигЬ б*1;хх 
ее разотишле да вечерятъ. Шумьтъ 64 ноослабналъ ; м&тнигЬ облацц 
димъ, на гжсти Пластове свободно и мудно плавахя надъ масигЬ, и 
надъ главигЬ на петнайсетината румено-лпци чехи и нёхци, конто храбро 
стояхж на поста си, пр'Ьдъ една батерия пълни и празднн чеши. Нб- 
близо до ламбигЬ, нйколко български дштломати б'Ьхж се огл&бочили 
надъ в'ЬстницпгЬ и четяхж между реп.овет'Ь на „Найе Фрайе Прессе* 
за да отгатнатъ какво ще произл'Ьзе отъ русската нота за нихидистпгЬ 
Остаяхк още десетина души българп, конто нито пияхж, нито четяхя : 
разговорътъ имъ севъртеше вьрху баловетй и други дневни въиросн. 

Жоржу запали ново цигаро, исхвърли дълга струя димъ изъ уста- 
та си, но лицето му паэеше вече н'Ькаква угриженость, която Аврамовъ 
заб'Ьл'Ьжи. 

— Кой б'Ьше негова милость, одев*Ьшнииятъ господинъ? попита той. 
Жоржу се намржщи, па му расправи ниско видния служебенъ чинъ на 
Даскарова и учреждението въ което служехж и двамата. 

— Опасно животно е, продължи той, дойде ли му н*Ьщо до ухото тозъ 
часъ при началството, а азъ загълчахъ високо. . . . Пр'Ьдстави си, 
отвращение ми вджхва, когато му подавамъ ржката си. . . Утр*, Пр'Ьдстави 
си, наприм'Ьръ, една интрига, единъ доиосъ. ... и ти се чудишь и се 
майшъ. . . Да? Вий сте честити, бай Аврамовъ, въ благословената про- 
винция. .. тамъ такива н'Ьща не сжществуватъ. 

— Ба, и по насъ ги има, само че тамъ може би пб-леепо знашнъ 
кой ти е врагъ и кой ти е приятель, отговори Аврамовъ. 

— Да, да, пое горещо Жоржу, тукъ е развратъ и лицемЬрие на 
всякадЬ. .. Не търси характеръ у тукашнигЬ чпновници, тие „содидни 
винтове па правителствеппата машина" както гл наричатъ никои, тЬ с& 
на онова убеждение, на което имъ кажатъ да баджтъ, и на оня богъ. 



199 

ее покланятъ, цогото имъ посочатъ. За да запазатъ тошшчкото си мйстце 
готови еж да жертвуватъ сичко онова, което имъ дава човЪшка физио- 
номия. Чиновникъ не виждате и мень, но убйжденията си не отричамъ... 
Онозиция еъмъ. ... На черною да ме убийшъ не каввамъ б^ло. . . такава 
ми е натурата. Истина, не отивамъ по мегданигб да се провиквамъ. . . . 
Има много пъкъ, конто мислятъ, като мене, и така гледатъ па работиг& 
но заравятъ мисьльта си джлбоко, като въ кладенецъ, и както щешъ ги 
души, не можешъ позна косъмътъ имъ. Има и стотини такива политически 
камелеони, на конто те е срамъ да подадешъ ржка, разбирашъ? И сега 
еж важни нтнци, влиятелни чиновници, и кжши си направили, и земното 
си благополучие устроили... А честнигЬ, независимигб натури гладуватъ 
по улицигЬ, или подсмърчатъ въ кюшетата, забравени и пр'Ъзрени. На- 
примЬръ, Аврамонъ. . . . ахъ какъвъ честенъ човЬкъ, какъвъ добро- 
г/ьв'Ьстенъ службашъ, рЬдкость ви казвамъ. Вие можете да се^гордМте 
съ такъвъ единъ брать. . . 

— Не, той ми не е брать. 

— Да, пардонъ, сЬтихъ се. . . едноименникъ. Се едно, прЬкрасенъ 
чиновникъ, а ще си умре на тоя скроменъ постъ архиварь. ... Да? 
Майка му не е се потрудила когато 'го е родила да му пр'Ътроши гръб- 
накътъ за да може да се кланя — ето неговия важенъ недостатъкь, 
разбирашъ ? просто, ужасъ. . . 

Жоржу заржча оше дв* чеши. Той се распалите отъ спбственнитЬ 
си думи ; оежжданието на общественнигЬ породи усиляваше възиуждението 
му, заедно съ словоизвергателството му — защото, критигсата е най- 
благодарпата почва эа краснорйчието : тя го питае и дразни. Еднажъ 
миналъ на тая трепещуща тема, Жоржу не пскаше да я остави. Внима- 
т^лното слушане пъкъ на Аврамова го насърдчаше. Той пое пакъ: 

— Да такова е обществото ни, любезний Аврамовъ, нашата сто- 
лнчна, чиповническа интелигенция — мжжката. . . А женската — съвебмъ 
згф'Ьжи я! то есть какъ? Кукли. .. Само за мод и мислатъ. . . На вейкп 
чжъ ходнигЬ магазини еж натжпкани съ госпожи нашенски . . . Един 
рокля не зиаятъ да ошиятъ, а вече знаятъ названието и качествата на 
сичкигЬ скжпи штофовеидр'Ьхи: иплюшъ, и брокаръ, и сатинъ де лионъ, 
и сорти-де-балъ и регенъ-мантелъ, и сатинъ мервелйо и ебкаква парижска 
иоиара. . . ПисарскигЬ жени ламтжтъ да бждатъ облЬченп като начални- 
ческигЬ, началнпческигЬ, като министерскигб, министерский като майор- 
сиигЬ, а майорскитЬ си докарватъ рокли отъ Берлинъ, сжшо каквито 
носи германската императрица. . . Скандаль ц'Ьлъ ! Възмущавашъ се. . . . 
Особенно, баловегб, тамъ нече, въображавашъ си, жените въ ел^мепта си... 
Тамъ можешъ най-нагледно да се ув*Ьришъ колко е смешно това женско 
существо, което може да диша само подъ товарътъ на разни флйонгп, 
флинтифлюшки, турнюрчета, шарени дрипелчета, тантелки и кордрлки и 
джунджурии и безименни глупости. Най-ограннчената ,най-праздната женска 
главичка у насъ, може да не знае хиляди работи, конто тр*бва да знае 
в*гЬка едпа жена, но знае всичешгЬ танцове, що еж се играли при двороветЬ 



200 

на ЛудовикаХ1У, XV и ХУ1-Й: и полкигЬ, и кадрилъ-монстръ, и лансието 
съ см&швото му кълчене, което наричатъ „реверансъ," и това всичкото гос- 
подинъ Балтовъ сящо ще нарйче напр'Ьдъкъ и цивилизация ? . . Обясвя; 
вамъ си, обаче, пустатата на женит* : жената е една сзгбсь отъ суетность, 
капризи и глупость. . . тя не е съвършенъ челов г Ькъ, както.е казалъ единъ 
ученъ. Но мжжегЬ, мжжегб! съ своигЬ фракове и клакове, съ конто се 
маскиратъ на баловегЬ. . . б*Ьдни кавалери, просто срамъ! И всичко това 
е напр'Ьдъкътъ, цивилизацията, българската столица! 

И Жоржу яростно тупна съ ржка по масата и отхлупи съвеЬмъ 
шапката си пазадъ. 

— Какво имашъ да кажешъ ти? попита той внезапно Аврамова, 
съ сърдито устременъ погледъ на него. Аврамовъ се поисчьрви, изне- 
наданъ отъ това питано, па зина да каже иЬщо, н'Ьщо на посока, за- 
щото то1\никакъ не мислеше да говори, а напротивъ, бЬше рЬшенъ да слуша 
още. Жоржу, обаче го избави отъ м&чно положение, защото тутакси 
новъ иотокъ отъ мисли нахлу въ възбуждениятъ му мозъкь, и той пакъ 

* 

почна: той пр^несе атакигЬ си въ други сфери на българский животъ; 
но фразата му ставаше вече уморена, мислагЬ му излизахж на парцали, 
безъ яка свръзка, а ненавистьта, конто горенн въ гдрдигЬ му иротивъ 
всичко лоте и пошло, се исказваше безъ въодушевлепне. . . Разговорътъ, 
или ио-право* монологътъ на Жоржа, губеше бръзо жнвостьта си, за- 
вЪхваше. . . Най-посл'Ь съ една гол'Ьиа ирозявка тон тури край на крас- 
нор'Ьчието си, и стана да се расилаща — това действие ир'Ьднзвика 
пакъ прЬпнрня, сега съ Аврамова, но Жоржу и тоя пятъ остана по- 
бедитель. 

Когато двамата другари изл1юох& изъ „Чьрвенпй Ракъ" на улицата б'Ьше 
съвършенно тъмно. Студено б'Ьше, но вЬтърътъ б^ нр'Ьстаналъ и мекъ 
снЬжецъ сипеше. Н'Ьколко минути т г Ь върв г Ьхж мълчшиката, всЬки подъ впе- 
чатление™ на чувствата и миелите, конто разговорътъ у бпрарията б'Ьхл 
събудпли въ душата му. Аврамовъ б1ш1е още ц4лъ развълнуванъ ; ирЪдъ взора 
З1у се откриваше единъ новъ кржгозоръ; той гледаш^ сега съ други очи 
на онова, което днесъ още го въехищаваше. Ето какво значи да оста- 
вишъ нровпнцалното си задушено гн г Ьздце и да се порасходншъ до сто- 
лицата. . . Ето, чов'Ькъ се срЬща тука съ хора, като Жоржа, хора иро- 
св г Ьтени, конто ум'Ьятъ да с&датъ и критически да се отнасятъ къмъ 
всичко, което лътки отъ въпъ. Тоя Жоржу каза златни думи. Той още 
повече се нздигаше пр1>дъ очигЬ му. Скоро и двамата се изгубихя въ 
мрака на александровската площадъ, щуЬдъ двореца. 

III. 

СутрЬиьта точно въ деветь часътъ Жоржу се намираше въ канцеля- 

рията, при писменниятъ столъ. Конто внд^ше Жоржа въ „Чьрвений-Ракъ а 

или на улпцата, не би пов1фвалъ очигЬ си, че е сжшиятъ когато го 

видеше на работа, при ор-Ъховата маса съ зелено сукно. Лицето му б*Ьше пакъ 



201 

така пълно, румено, доволно, но какъ беше сега съерйдоточено и осери- 
озничало надъ купътъ канцелярски книжа ! Една маска отъ студена за- 
мисленость 64 мётната възъ него; очигЬ му ямах* строгъ и безстрас- 
тенъ погледъ, съ отпечатокътъ на съзнанието на дълга, погледътъ на 
единъ человйкъ, комуто службата е едно свещеннод'Ьйствиб. Би казалъ 
челов'Ькъ, че тоя погледъ никога не е знаялъ що е веселость и усмивка, 
а чов'Ькътъ на когото прннадлежеше — че си е израслъ на тоя пис- 
менъ столъ и че си е сл!>лъ с&ществованието съ книжата на него. 

Съ една р г Ьчь Жоржу съвсЬмъ не приличашв на Жоржа. 
Внезапно лицето на Жоржа се замрачи. При д г Ьловата, служебната серя- 
озность, сега се нрисъедини и друга грижь, в&тр'Ьпша и лична. Защото 
току що му дойде на ума за снощната пепр^дпазливость, конто можеше 
да има *фатални сетнини за пего. 

И едно неодолимо желание се иояви въ него да се види съ Даска- 
рова, да разбере какъ е работата, да се успокой. 

— Ахъ тоя Даскаровъ, ако ме е чулъ! 

Той попита единъ разснленъ нпско за Дпскарова. 

— Дойде, и вл'Ьзе у госнодинъ министра. 
Жоржо трепна. 

— У г. министра вл'Ьзе? 

— Да. 

— И щомъ дойде? 

— Щомъ дойде. 

— И още е тамъ! 

— Оше е тизгь. 

Лошо предчувствие го обзе. Защо така бързо е отншелъ Даскаровъ при 
министра? помпсли си той. НавЬрио, да направи докладъзасшою. . . И другд 
ц&ть Дчскаровъ тъй скоро влазяше у министра, и стоеше принегопоцЬлича- 
сове, но иа Жоржа се чинешн, че пръвъ п&ть днесь това става н именно за него, 
за Жоржовата гибель. При тие мрачии мисли, Жоржу остави перото 
п се облЬгна отиадналъ на стола си. Погледътъ му се устреми разг/Ьяно 
на срЪщпата сгЬна, но тая разсЬянпость изражавяше силна грижа п 
безнокойсгво; устнигЬ му машинално и нечуто шушнях&: „уволненъ* 
„уволненъ", „уволиепъ"! Чьрвенината съвсЬмъ изчезна но бтзигЬ му, н 
гаче и гЬ внезапио се атЬпихж. „Уволнепъ", „уволненъ*, „уволпенъ* 
шушнеше му н'Ьщо на ухото. 

Вратата се отвори, вл'Ьзе единъ другъ разсилецъ. 

— Госнодинъ министръ ви вика, каза той смирено на Жоржа и 
чака, солдатски иеправенъ, отговоръ. 

Жоржу попита, съ схванатъ гласъ: 

— Мене вика? и той втренчи очи въ разеилния, като че искаше 
въ лицето му да открие никой страшепъ секретъ. 

— Да, отговори слугата. 

Жоржу скокна изведнажъ, поправи си съ р&ка вратовезката, хвърлн 
погледъ на облеклото си, и нзл'Ьзе. 



202 

Жоржу в.тЬзе въ стаята на министра доста пр'Ьбл'Ьдн'Ьлъ. 

Министрътъ пишете при гол1шото си иисадище въ жгъла на ши- 
роката послана съ цвктни и скяпи ковори стая. Една огромна вписка 
соба весело бумтеше. 

До писалището, нравъ, стоеше Даскаровъ. 

Жоржу се поклони ниско. 

Вопреки всяко ожидание, началникътъ му го погледна благосклонно- 
и му поиска н'Ькакви сведения по едно служебно д4ло. Жоржо му ги. 
даде, и съ улекчение душа се дриготви да си иде. 

— X*, почакайте, обърна се пакъ мнншп'рътъ. 
Жоржо наостри уши. 

— Аврамовъ какъ ви се внди? попита миннстърьтъ. 

— Архиварътъ? 

— Да, той, и министрътъ пакъ се наведе. 

— Добросъв'Ьстно се занимава, господинъ министре, добъръ чинов- 
никъ, отговори Жоржу. Въ тоя мигъ той ср^щна недоволний погледъ на 
Даскарова. 

И министрътъ се понавжси. 

— Да, занимава се дооросшъстно, обаче, повече съ партизанство,. 
заб'Ьл'Ьжи натъртено и нораздраженъ Даскаровъ, като хвърлн строгъ, почти 
злобенъ погледъ на коллегьтъ си. Отъ вида на лицето и отъ отзивътъ 
на Даскарова, Жоржу сега напълно се уб'Ьди, че той е вънъ отъ вейка 
опасность и че всичко се касаяло до кожата на б'Ьдння Аврамовъ. Тая 
ув^реность изведнажъ го охрабри, я той дойде въ себе си. Мина му 
нр'Ьзъ ума даже да се заетжии за приятеля си, да протестува нротивъ ув'Ьре- 
пията на Даскарова, но тая мисьль изчезна, като молния пзъ главата 
му; чувството на самосъхранението пр'Ьоблада надъ всички други ду- 
шевни движения, и той не зина нищо да възразн. 

— И да кажж н-Ьщо, какво щ& помоги*? . . . Само щ& въорлжл 
Даскарова нротивъ мене, помисли си той. 

— Въ партизанство не мйси ли се? попита министрътъ. 

— Господинъ министре, нищо положително не мог& да ви кажж... Въ 
капцелярията. . . гледамъ го.. . върши си работата. . . Какво правы, обаче, но 
въиъ. . . . Нищо положително не знак, пе гарантирамъ нищо. . . 

Тоя уклончивъ отговоръ косвенно подтвърди клеветата па Даска- 
рова. Той б'.Ьше нодписване смьртната приеада на б'Ьдння архиваръ. 

Министрътъ поклати глава знаменателно, и погледна Даскарова, ко- 
муто лицето сдоби самодоволно изражение. 

Министрътъ кимна благоволително па Жоржа и се па веде пакъ 1надъ 
работата си. Жоржо се поклони и отиде въ канцелярията си. Погледътъ 
му св'Ьтеше; лицето му веднага сдоби ир^жнята си самодоволна гладкость, 
закругленность и симпатичность. Подиръ страшното стр'Ьскане и уплат* 
ване — идете пълп'Ьйше успокоение. И пакъ заработи строго надъ книжата си. 

На дванайсетъ часътъ Жоржу излйзе изъ министерством. Той се 
запдти къмъ гЬхъ си, като се здрависваше усмихнато съ тогова и оно- 



203 

4 

гова. Маската на канцеларската сериозность пакъ остави лицею му, 
нзново благо и щаст.шво. 

Когато се озова на Дондуковъ булеваръ, той заб'Ьл'&жи на единъ 
дгълъ зал Ьпено траурно извЬстие. Той приближн и прочете името на умр4лия. 
■ — Рачевъ, избъбра той поразенъ. 

Поел* прочете н*колкото реда подъ името на покойник. 

— Въ три часа ще го погрЬбватъ. . . Трйбва да поискамъ от- 
нускъ за сл^дъ об$дъ, каза си той, И продължи пятя за къмъ 
гЬхъ си. 

Внезапно го извикахж отъ одна бакалница. Той се нзвърна и вид* 
Балтова. — Здравствуй, Балтия! 

— Здравствуй, какво ново? 

— Нищо. ... Да, нашиятъ Аврамовъ го ностигна нещастие: от- 
числиха го. 

И Жоржу ниско му расправи обстоятелствоте. — И знайшъ ли? 
назначи се на вгбетото му Ханджовъ, бротовчедъ на Даскарова. . . раз- 
бирашъ интр^гата? 

— Клетиятъ Аврамовъ! издума съетрадателно Балтовъ. 

— И азъ ужасно скърбж. . . И сторихъ длъжностьта си. . . Но. . . 
Какво купувашь? швейцарска салама ли? Я отрЪжи и на нене бе, да 
занеси закусчица за об'Ьдъ, пороча Жоржо на бакалнна. 

IV. 

Бадътъ б^ше въ разгарътъ си. Широката зала, прекрасно освЬтлена 
отъ множество лаэгёи и отъ единъ кристаленъ полиелей, гьрмеше огь зву- 
ковегЬ на оркестра; единъ редъ дами, въ леки балии туалетя, н*кои 
отъ тЬхъ въ ^гапс! и реШ деколте, грациозно се вьртяхя съ своит* ка- 
валери, въ черни фракове и съ свитъ клакъ въ л'Ьва ржка ; а когато тЬ 
заставах* пакъ до сгЪната, другъ редъ отъ танцующи двойки се завьр- 
тяваше и захлъзваше по гладкий лъекавъ паркетъ, който издаваше глухъ, 
нриятенъ шумъ отъ лекото прикосновение на крачетата, обути въ атлазпи 
ботинки. Поел* танцътъ приимаше безбройни още фигурн и еволюции 
подъ гръмогласната команда на елегантний дирпжоръ. 

ИграяхА кадриллъ-топз(ге. 

Аврамовъ, сгушенъ между зрители!'*, не сваляше очи отъ 
това въехитително зр'Ьлише; той пръвъ п&ть въ живота си ирис&т- 
ствуваше на такъвъ праздникъ. Сичко: звуковегЬ на музикага, бл^ска- 
вата светлина, скжпигЬ цветни туалети, голигЬ гжрди и рамена,- 
миризмитЬ, истънчени макиерк и грациозпитЬ движения на дами и кава- 
лери, сичкий тоя столиченъ блясъкъ зашеметяваше до немай-кадЬ него- 
вата провинциллна душа. Сичко това бЪше така ново и лъекаво за него, 
така не българско, така поразително. . . Но дойдох* му на ума спош- 
иигЬ думи па Жоржа и горчивъ нессимивмь отровн виечатлеиията му. 
Той се намр&щи и обърна къмъ Балтова. 




201 

— Е? харесва ли ти се? попита го усмихнато приятельтъ му. 

— Азъ ти много благодаря, дето ме доведе да видя балъ въ сто- 
лицата. . . Чудеени работи. . . Но твоятъ Жоржу имашз право. Тая 
„ цивилизация й не е за България. . . 

Балтовъ го иогледиа насмешливо. 

— Заразиха ли те неговите проповеди? 

Аврамовъ го погледна сернозно, на отговора убеждено: 

— Да, заразиха ме. защпто виждамъ, че сичко истина говори, че 
е право. . . ТрЬбва секи натриотъ да има Жоржовите идеи и да се 
опьлчи нротивъ тие разори гел ни моди. . . . Тр1>бва страшна война да 
обявимъ на тая зараза. 

— Много ее разочарова ти, Аврамовъ: Жоржу е парадоксаленъ, 
не слушай го. . . После, нпе не можемъ да се новърнемъ къмъ старото. 

— Сё едно ми е: не харесвамъ новото. 

— Питай Жоржа тая вечерь. . . . Жал но, че го нема. 

Тоя разговоръ стана нрЬзъ кратката ночивка, кояго дЬлеше кадрилъ- 
монстръть отъ лансиего. Изведпажъ оркестрътъ гръмна пакъ и въ залата 
се образувахж дееетина каррета отъ танцующи двойки. . . При 
всичкото му вече лошо настроение, Аврамовъ се захласна въ тая нова 
игра съ изящнитк и дамски реверанси. Когато тя се свьриш, разговорътъ 
се поднови между панппе приятели. 

— Маймунства, българскн маймунства, пищо иовече. . . Право каз- 
ваше Жоржу, каза Аврамовъ. 

— Срешдхте ли се и днесь? попита Балтовъ. 

— Не, но сио[ци, и >диръ тебе, дълго продължавахме разговора за 
софийскитЁ чиновыици и балове. . . . Това, което ми той описа, азъ го 
виждамъ сега съ очитЬ си. — Да, да, видехъ го днесь, подиръ обедъ, 
Жоржа, забравихъ — той вьрвеше съ едно погребение. 

— Да, Рачевъ е умрель. . . Те бЬх& най-големи приятели, отъ 
детински годинн приятели. 

Въ тоя мигъ дирпжорътъ на танцовегЬ даде знакъ на музиката. 
Тя засвирл иакъ. 

Една вихрушка отъ черни фракове и иолувъздушни свилени рокли 
се завьрте по гладкий нолъ. 

— Това е валсъ, пай- иску сните и грачи тука излазятъ, пошушна 
менторски Балтовъ на Аврамова. 

— Има ли оше много лгри? 

Балтовъ извадн изъ въшиния джобъ на рединготътъ си една зелена 
хартий ка. 

— Подиръ валса слЪдва котилйопътъ, и съ него се исчернва 
ирограммата. 

— Какво е нещо котнлйонътъ? полюботнтствова Аврамовъ. Балтовъ 
му обясни. 

— Ордениг]* и подарките еж д^несени отъ Вена нарочно, за- 
върши той. 



205 

— А ти эащо не игра до сега? 

— На котилйона щ* играй. . . Видишь ли оная госпожица съ не- 
бесната роняя? нея съмъ ангажиралъ. 

Но Аврамовъ внезапно го бутна сил но и извика, като гледаше къмъ 
вратата : 

— Виждъ, впждъ! 

— Какво има? 

Въ тоя мигъ влазяше една богато накичена ^ д^ма, подъ ржка съ 
единъ кавалеринъ, конто имаше на глрдигЬ трицв'Ьтенъ знакъ отъ кордели. 

Тозъ часъ подиръ гЬхъ идеше единъ високъ, елегантенъ кавале- 
ринъ, въ фракъ, съ б^ла връзка и ржкавици. Той б'Ьше Жоржу. 

Пр4ди Аврамовъ да се съвземе отъ изступлението си, като виждаше 
и Жоржа тука и въ такъвъ видъ, Жоржу ги вид* и се спустна къмъ гЬхъ. 

— Ахъ, и вие ли тука? . . . Много хубаво! .. Добро, добро. . . 
Пр'Ьдставете си, днеска закъсняхъ — и то но причина. . . Кпкто и да 
е, усстбхме накъ съ жената. . . А ? балътъ, кажи му здраве. . . А кое, 
Балтовъ, котилйонътъ още не е нгранъ? 

— Сега подиръ валса ще се играе. 

— Слава Богу, каза радостно и бързо Жоржу ; — а то насмалко 
щ$хъ да излйзк на лъжа: още на сдботашната вечеринка ангижирахъ 
госпожа N. за котилйона днесь. . . Его я, чакай да идя да и се по- 
клон ж. да види че съмъ точенъ. 

И Жоржо се затече леко, спр* се съ нисъкъ иоклонъ прЬдъ една 
дама въ деколте. 

V. 

Аврамовъ потеглп Балтова за р&ка и излЬзохж, та отидохх въ бу- 
фета. Аврамовъ отведе приятеля си въ единъ нразенъ ягълъ. 

— Обясни ми, за Бога, каква е тая работа? . . . Азъ нищо не 
могж да проум1нж, извика той, като разгърна ржц* въ недоумение. 

Балтовъ разбра причината на смайването на приятеля си. 

— Д%то виждашъ Жоржа ли тука? каза той спокойно усмяхнатъ. 

— Та той е единъ чуденъ чов'Ькъ? Снощи се възмущаваше отъ 
тия комедии и маймунства, а сега ги нрави самъ. Забравилъ каквото го- 
ворилъ : ни лукъ ядъ, ни на лукъ мирисалъ. Одев* закопалъ най-добрия 
си приятель- -сега иде да си пзиграй котилйонътъ. . . Съгласи се, това 
е грозно, безхарактерность. Азъ се чудж едно: какъ можешь да имашь 
тйсно приятелство съ такава личность? ... 

Лицето на Аврамова се нсчьрви отъ негодование. 

— Напротивъ, Жоржу е добъръ чов4къ. 

— Ти се подигравашъ? Азъ сега си спомнямъ и снощи какъ се 
примилкваше той прйдъ оня Даскарова ! и накъ казваше че е опозиция ! 

— Аврамовъ, ти си наистина отъ главата до краката провинциалъ, 
чистокръвепъ провинциалъ. Съставяшъ си окончателно мнение по пьрвото 



206 

впечатление, и поел* падашъ отъ облацигЬ на земята и се чудишъ, и 
зяпашъ. . . Жоржу е добъръ човЬкъ, казвамъти, той пе е нито низъкъ, 
нито безсъв*стенъ, и въ нищо не е пб-лошъ отъ другигЬ добри хора... 
Той'е само пб-уменъ и пб-съобразителенъ отъ много други. . . Че Жоржу е 
опозиция, въ душата си, това е вйрно ; но Жоржу не отива да се ударп 
и разбсте въ скалата. . . Отъ такова безумие каква полза?. . НЪколкото 
любоугодливи дума къмъ Даскарова или къмъ началника си, не му костуватъ 
нищо, но гЬ с& единъ якъ щитъ, съ който той закриля положением) си, 
кжщата си, жената си, нокоятъ си. . . Геометрическата поямолинейность 
скоро извожда на ср'Ьдъ улицата. . . . Кривуленето между морскигЬ 
камъне — ето въ какво съетои философията. Жоржу напада на чинов- 
ницигЬ, нали? И какъ оше? А Жоржу е не маловаженъ чиновникъ, и 
тр^бва да тя кажж, че е чиновникъ отъ какъ е нукналъ русски топъ 
въ България. . . и настояши чиновникъ: той има два ордена вече и е 
пр4дставенъ за трети. Подъ сичкигб правителства е служилъ и сичкигЬ 
правителства еж го знаяли за свой човйкъ. . . Той е мислилъ, че еявга 
ще бжде иб-полезенъ на отечеството си, ако му служи, отколкото, ако 
се остави да го изгонатъ отъ служба и да бевдМствува. И тъй, съобра- 
зява всичкпгЬ си дМствия съ тоя практически принцинъ. . . Каква полза 
да рпта съ босъ кракъ р&жена, да донкихотствова, па като го смачкатъ, 
да сп прави рожа на страдал ецъ, да квичи и да души по телеграмме 
на в1*стницигЬ дано се н'Ькакъ размяти водага, та да се поправи и не- 
говото положение. . . Това е глупаво, наистина. . . Зяайшъ ли? Авра- 
мовъ, архиварътъ. Днесь го отчислили! 

— Какъ? Той го толкова хвалеше! 

— Да, отчисленъ е, за да се настани на м4стото му никой си 
роднина на Даскарова. Той е жертва на една Даскарова интрига. . . . 
Жоржу се въехищаваше отъ Аврамова, но не е посмЗшлъ, ув'Ьренъ 
съмь, да го защити, защото е знаялъ, че н"Ьма да го спаси — 
щомъ мииистрътъ е рйшилъ да го нсп&ди. — А Аврамовъ, знайшъ, е 
малко остричъкъ, и съвьршенно нротивоположенъ характеръ на Жоржа.... 
Защо да рискува и себе си. . . Па, знайшъ, „моята риза е пб-близо до 
гблото ми. ..* Но Жоржу страшно и искренно за Аврамова скьрби . . . 
Дпесь се вид15хме. 

— Скърби? каза иропически Аврамовъ; — както скърби и за днеш- 
пиятъ си приятель. . . та отъ гол'Ьма жалость не може да забрави коти- 
ли онътъ си. . . Остави ме, Балтовъ ! . . . 

И Аврамовъ извьрна лицето си съ отвръщепие, като че искаше да 
не види н'Ькой неприятенъ образъ. 

Балтовъ почака за да се извьрпе и продължи: 

— И това му поведение не тр^бва да те очудва; то хармонира съ 
принципигЬ на неговата житейска философия. . . Каква полза да се ко- 
симъ и да се убиваме за едпо непоправимо зло? Аврамова другаря му, 
извадили, Рачева, — прпятельтъ му, закопахж днесь. . . Но Жоржу 
е иснълпплъ чов'ЬшкнгЬ си длъжности: Аврамова съжелява въ душата 



207 

си, Рачева испратя до в'Ьчното му жилище, а сега испълнява длъжнос- 
тьта си къмъ живота: яде, пие, раб<ли, танцува, защото отъ тия проти- 
воположности състобктъ халкигЬ на веригата на челов'Ьческия животъ. . . 
Кратъкъ е той, зато да се невъсползуваме отъ него? 

Аврамовъ гледаше ст. растя те изумление другаря си ; той не мо- 
жете да разбере сериозно ли Балтовъ говори и иска да оправдав пр'&дъ 
очигЬ му поведението на Жоржа, или това, всичко което говори за 
него, е ирония? Какъ адвокатигЬ биле способни красноречиво да изо- 
пачаватъ снчко! Погледътъ на Балтова продължаваше да пази своето обы- 
кновенно спокойно — насмешливо изражение. Това раздражи Аврацова, 
той каза ядовито: — А какво ще ми кажешъ: тоя Жоржу вчера бъл- 
ваше змии и гущери вьрху Австрия и н^мцит* и модитЬ, а сега 
влачи жена си обличена, като герцогиня въ намеки дрипи, на балъ, а 
самъ се ококорилъ въ фракъ и съ клакъ? Р}тае чуждата екешгоатация, а 
той самъ я подържа! . . . Споредъ коя логика е това? 

— Иакъ най-нросто нЬщо, отговори Балтовъ. Той говори онова, 
което е правото, и се възмущава отъ злого, като чов1жъ съ чувство; а 
живЬе както всичкигЬ хора. Той н'Ьма да пр'Ьправи св4тътъ. . . Той 
е такъвъ какъвто си е. . . Който е противъ обществото, той б*га отъ него 
и отива въ планинигЬ. . . А Жоржу не е ексцентрикъ, нито е дивакъ. 
Той обича да жив^е, епикуреецъ е, и ползува се отъ развлеченията, конто 
му дава обществото... Щемъ, нещемъ, щемусе покорявами на законигЬ, 
ще му спасямн тираняята, те си испраздняме кесиигб за австрийски гни- 
лости и боклуци, като си запазяме пълното право да псуваме до Бога н 
гЬхЪ; и нЪмцигЬ му и модитЬ му, и обществото му. . . Какво искашъ? 
Жоржу живЬй въ столлцата, и като столиченъ, живМ столичио. Това му е 
срЬдата, това му е въздухътъ. Какво да прави? Па ако питашъ, и твоятъ 
покоренъ слуга е такава птица. 

— Да, по ти не дьржишъ нроповЬдъ въ „Чьрвений Ракъ", Балтовъ, 
ти си ноне послЬдователепъ. 

Балтовъ се втреичи въ него, сложи си радЬт* на рамената му, 
и каза: — И той е послЬдователенъ кязвамъ ти: той прави като 
сичкия свЬтъ и не се дЬли отъ стадото. Той стой здраво на прин- 
нипътъеи: опозицнонствова, когато му прнхЬгне. клатишашшчествова, ко- 
гато му трЬбва, мижи и втелява се, когато е умно, ругае Австрия, за- 
шото ве/Ьки българипъ я мрази, ораторствова горещо противъ модитЬ, 
защото това е на мода, слЬдва ги пакъ — по сжщата причина... Съ кратки 
думи да ти каж&, Жоржу е човЬкъ отъ деветнайстий в1и;ъ, бълюрски 
опортюнистъ, съ сЬкиго добъръ, сЬкиму ириятенъ, сЬкога доволенъ. Съ 
една рЬчь, твьрд'Ь уменъ и нрЬлестенъ чов'Ькъ! . . . 

Аврамовъ гледаше втр'Ьщепъ па Балтова. Той не хващаше въ чьр- 
тптЬ на лицето му нито подигравка, нито негодование, то пазеше неизменно 
своята ехидно-снокойпа маска. Възможно ли е пъкъ щото Балтовъ, наис- 
тинна,да намира така естественпо, правилпо, и даже почтенно повЬдепието 
на тоя иеобяснимъ, безцв'Ьтенъ и безпринципепъ човЬкъ! 



208 

— Кнгь му е нмето на тоя Жоржу, да го помн&? попита Аврамовъ. 

— На ли ви занознахъ снощи? 

— Да, но той те прйсЬче, бъбрицата, и азъ не узнахъ фамилното 
му име. А поел* ти сё Жоржу му викаше. . . Какъ е с&щото име на 
тая антика чиновникъ? . .'. 

— Ин^то му е легионъ! каза усмяхнатъ Болтовъ. 

И се затече въ балната зала, дЬто засвири музпката котилйона,. 
като остави другаря си дълбоко замисленъ въ буфета. 

Мартъ, 1891 г. % * 



ИЗВЪНЪ БЪЛГАРИЯ . 

П&тни записки. *) 

XI 

Курсистки. Женский въаросъ. Нравственность. Крайни явления въ 
русесия животя. Ннхилнсти. Покушение аротивъ \щря. Лнтературата* 

Юбилей па Полонски. Георгъ Браидееъ. 

Когато вървишъ изъ НетербургскнгЬ улици, често сгЬщашъ бледно- 
лики стригани моми, съ умно изражение въ лицето, съ отпустнатъ небр'Ь- 
женъ вьрвежъ, небрежно обл'Ьчени, съ очила и съ ыдшеки шепки, по 
н^кога съ млжки джакети: тЬ еж курсисткигЬ, студен : кигб въ Петррбургъ. 

Много гореща полемика повдигна на вр^мето си въпроса з:г слу- 
шането висши курсове отъ д^вицитЬ. Д^ла литература изнш.на по 
тоя пр'Ьдм'Ьтъ, блёскави пера се явиха защитници на виешето женско 
образование. Либералната школа въ пр^дишното царствование си постава 
за главна своя цель борбата ва повдигапието } г мствения уравенъ на рус- 
скинята, съ което се обусловя пб-нататъшнпй напр-Ьдъкъ на русското 
общество. ПротивнигЬ гласове не можаха дълго да възражаватъ на тие 
великодушии принцпгш, и университетътъ отворихд широко входа си на 
любознателнитЬ слушателки. Виешето женско образование има вече своя 
25 л4тний юбилей. Но и днесъ, оте въпроса, стой като неразясненъ и 
въ печата се явяватъ суждения и пр^иирни, изникнало още въ началото 
му. Подновяванието на тие прения нампра храна и оправдание въ сл*- 
дующето важно обстоятелство : невъзможностьта за свьршившигЬ (за по- 
вечето),да приложатъ въ действие познанията си, за конто домашний кржгъ 
е твърд* т*Ьсенъ; съ други думи — опаспостьта отъ ученъ женски про- 
летариата, при существующий вече мжжки. Вр^мето и оиитътъ нзвадих* 
на яв* и тая истина: слушателкигЬ на висшигЬ курсове не придобих& 



*) Продължепие отъ книжка 4. 



20 9 

именно оппя штанин, копт;» еж необхпдпми въ практический животъ, въ 
семейната ср а !и. а 1, д г Ьто и [> про дата иль е назначила м1>стот<>. УготЬмений- 
до ненужность научеиъ багажъ на д'Ьвойката, и безпр'Ъд'Ьлно разшлроче- 
ниятъ й кржгозоръ я праватъ сега да нампра званието на супруга и 
майка много обикновеипо, много ограничено и неотговорлпво на нейнигЬ 
нови идеали. . . Тие соображения каратъ мислящигЬ умове да се питать- 
дали не много рано се повдигна женский въпросъ въ Руспя и дали не 
му се даде неправплно решение въ едпо врйме, когато се чувствова 
лнпса отъ ж&же съ практически знания ? Тй гледатъ утрижени на резул- 
татигЬ. 

ДМствително, ако жената въ простая народъ стой още въ пьрво- 
битяото, нолурабско отношение къмъ мжжа, то въ просвйтенигй слоеве 
женската еманципация направи голйма крачка, тр'Ьбва да кяжемъ — 
голЬмъ скокъ — напр'Ьдъ. Съ това вратоломно движение русскинята отъ. 
полумонахинский, помухаремский битъ на теремитъ, изведнажъ стигпа и 
вамина вападната жена — по волномислие и романтически духъ. . . Това 
волномнелие и тоя романтически духъ, като мннахх на пб-неразвитий 
женски миръ въ градовегб, имахж за резултатъ силно исиадане на нравигЬ. 
Распуетнатостьта на русскинята и леконравието и, разелабването на се- 
мейнигЬ връзки и разврагътъ, който яде, като живеница, русската фами- 
лия и общество, плашатъ съ рАзмйритЪ си. . . За честь на науката бър 
замъ да кажж, че не учепигЬ и истпнеко образовании* жени, конто к 
сега еж мал ко въ Русия, а полуобразованигЬ, само цив1ишзовапит1ъ т 
въспитанигЬ на френски моди и романи, съетавтяватъ гдавний елеменгъ въ тая 
общественна оргия, която носи хал яд я нещастия въ кр&га на домашний 
животъ. Съ^р'Ьмвнната русска градска жена — буржоазката — е су- 
щество раснасано, лекомислено и жедно за радости, конто, въобще, се 
тимиратъ вънъ отъ семейннй крягъ. Да, русскинята направи год4мъ скокъ, 
скокъ на кенгуру, каквито само Русия прави въ болезненното си стрем- 
ление да приеме западната цивилизация, а пб-часто — недягигЬ й. Тя 
не едннъ п&ть е очудвала Европа съ такива салтоморталски, ненормални 
Скокове, конто я хвърлятъ отъ една крайность въ друга. Земете Петра 
Великий: той съ единъ юмрукъ въ гьрба, тласна Русия отъ Азия въ. 
Европа, и отъ това силно потрясение тя още не може да дойде въ равно- 
весие. . . НймцитЬ, нймската култура и н^мското влияние проникнахж. 
въ плътьта и кръвьта на русский животъ, и до нййдЬ си, като му да- 
дох* обновптеленъ импулсъ за бързо р&стене, пр'Ьвърнахй се отъ друга, 
страна въ единъ видъ микроби въ държавний русски органнзмъ. И наис- 
тина, земете Русия отъ Петр** Велики насамъ. Еакво е била тя въ про- 
должение на в$къ и половина ? Славянска дьржава, на която политиката 
рхководатъ н*мци, историята праватъ нЗшци, нравигЬ, рйчьта, живота, 
кнровъз8р'Ънието форм и рать н4мци; Русия захваща двайсетина войни да 
брани пёмски интереси, троши милиони русси за да крЗши намеки пре- 
стол и. Всичкото това п'Ьжско наследие е плодъ отъ страшниятъ пр4ломъ, 
който Петръ Велики така нечаянно и беэъ транвиция внесе въ русско 

Д<Ч1НПЦА кн. 5. 14 



210 

държавенъ и общественъ живота и безъ да се допита до русеката много- 
вЬковна вече история, традиции, самобитенъ духъ и характеръ на руски! 
чел^в'Ькъ. Славяяофилската партия, по тая причина се сьрди на ве- 
ликий реформатора и не съвс&мъ безъ основание. Покойиий Аксаковъ 
<Иние му посветилъ въ Русь твърдЬ горчиви строфи и укори. . .Щ) е ни- 
хиллзмътъ? Единъ фанатиэмъ, противопоставенъ надругъ. Ужасно, конвул- 
знвцо движение на русския духъ, подиръ вЪковенъ натискъ и застой. Тая нело- 
гичность на уметвеннното развитие у русский челов'Ькъ имя начало ло- 
гично. Политический и социаленъ строй на Русия, породи вънроси, на 
конто литературата стана силенъ проводникъ въ обтеството. Единъ редъ 
талантливи писатели, като Писарев ь, Чернишевский, Герценъ, Добролю- 
бов ь станахж краснор'Ьчиви эащитници на свобод олюбивитб начала, иьр- 
вепствующи въ нтгЬшний в'Ькъ, и ги пр'Ьпоржчцхж да догнать въ осно- 
новч/га на русското дьржавно управление и създадохк русеката либерална 
школа. Нейното влияние б г Ьше плодотворно. Тя постави задача на рус- 
еката мисьль, разшири умственний кр&гозоръ на русското общество и 
внрее въ съзнанието му идеигЬ на свободата, правдата и прогресса. Но, 
както всяко учение, което е изражение на единъ протеста, и което 
еркца силенъ отпоръ въ охранителигЬ на с&ществующий редъ, и то се 
увл'&че, и отъ отрицание на отрицание падна въ крайность:*) то се из- 
роди въ принципътъ си и въ формата си; НихилистигЬ, великодушнигЬ, 
хуманнигб мечтатели на пьрвото вр'Ьме (сл-Ьдъ кримеката война до 1865 
година) се пр'Ьобърнахж на тайно дружество, което за ц'Ьль си постави 
разрушението, за средство — динамитътъ. . . Бомбата, каято раскхса 
най идеалниятъ русски царь е поатЬднето изражение и аргумента на тоя 
отвратителенъ продукта на русский животъ, който наричать „руски ни- 
хилизмъ". Въ Русия н'Ьма компромиси — има крайности. 

Русеката столица се намира още подъ тежкото впечатление на едко 
ново покушение противъ живота на императора, което се случи пр'Ьди 
н'Ьколко дни. Споредъ увЪренията на австрийский, и даже наший печать, 
царьтъ стой в^ченъ затворникъ въ двореца си въ Гачино, отъ страхъ да 
не баде убита отъ нихилисти. Истината е, че русский царь веднажъ или 
дважъ пр-Ьзъ недЬлята дохожда въ Петербургъ отъ Гачино въ открита 
кола, придруженъ отъ наследника, часто и отъ царицата, и почти безъ 
«свита. Той минува прйзъ най-многолюдната улиЦа, невский проспекта, 
яочива си въ Аничковъ дворецъ, на сжщата улица, и до вечерьта пакъ 
<ю връща въ Гачино. Той е чов'Ькъ безстрашливъ и пр*зира опаеиостигЬ 
както и покойний му баща. Напосл'Ьдъкъ, току що трьгваше за една 
иарада, полицията улови въ тълпата на пятя дбто щеше да мине цар- 
<жата кола, двама господиновци, конто й се видЬх& подозрителни. Т& 
държахд, по единъ албомъ подъ мишницигЬ си. Тие албоми пазяли между 
дебелигЬ си кори по единъ динамита. При разслЬдването, оказа се, че 



*) НЬкои редове огь горнитЬ десеть реда с& влЪзнали по погрЬшка въ 20 страница на 
1 книжка. Р. 



211 

тие дв* лица, тотови да направатъ покушение възъ живота на царя, 

«б^хк единътъ русинъ, другиятъ евреинъ, студенти отъ петербургския 

университета. Откритието потопи въ позоръ и срамъ това учреждение. 

Тутакси биде затворено. Негодую щъ глаеъ отъ ц^ла Русия се издигна 

шакъ противъ университетит*, срЪщу конто се зех& още пб-ограничени 

м4рки. Въобще, посЬгателствата и политически!* убийства въ Русия ви- 

наги с& имали съвсЬмъ противоположенъ резултатъ на оня, който с& 

очаквали творцигЬ имъ и подготовителигЬ имъ. Вейки подобенъ акгъ 

шр-Ьдизвиква пб-безпощадни мирки и тласка въ нова реакция политиката 

на русското правителство. Какво спечелихк нихялистигЬ съ убиването на 

Александра П, който даде на Русия двайсеть и два милиона свободна 

граждане? Само зло за отечеството си. И ако настоящето царствование 

ст'Ьснява или смйнява полека лека всичкпгЬ либерални учреждения, създа- 

-дони въ пб-пр'Ьдвшното, то само террористигЬ ел криви. . . Тоя начинъ 

.на действие, не само че вр*Ьди на самата кауза, на която високонрав- 

-ствеинигЬ родоначазшици на нихилизмътъ еж служили, а отнима поезията 

и обаянието на борбата имъ, на която въ программата на първо мЪсто 

стой : улпчното убийство. . . 

Петербургъ е умственъ центръ на цблата Русия. Въ съвр-Ьменпата 
русска литература господствува реално направление. Но то не може да 
.я повдигне, когато гениигЬ липсватъ. Тя е въ равновесие — сё едно 
«ако каж& въ застой. Осв'Ьнъ старитЬ романисти и поети, още живи, кап> 
графъ Толстой, Тончаровъ, Полонский, Майковъ, Фетъ, ни едно едро да- 
рование отъ младигЬ не зима господствующе положение въ литературата. 
•'Не може да се каже, обаче, че тя днесь иЬма талантлнви представители, 
но гЬ иматъ да се бо.ратъ, едно, съ равнодушното настроение на русското 
общество, а друго — съ сЬнката на измрёлят* гении, която егопсти- 
чески имъ шъпне: пес р1из и11га ! Ще баде абсурдно да приемемъ че 
язвора на творческия духъ русски се е исчерпалъ въ творенията на 
Пушкина, Лермонтова, Гоголя, Тургенева и графа Толстой. На русската 
7 мисьль предстой още широко поприще за развитие и за творческа дЬя- 
телностъ ; гигантскигЬ силп на могущественната нация не еж се развър- 
т'Ьли още. Тя има задачи благородии да гони въ областьта на духа, 
как го я въ всемирната история. . . Брандееъ мисли че на рус- 
ската литература е садено да възроди западнигЬ — съ своята трезвость 
и високо художественъ реалнзмь. Щедринъ и Гл'Ьбъ Успенски продължа- 
• ватъ бл^скаво, въновата й форма, русската сатира; купъ даровпти имена 
се появяватъ въ. беллетристиката, между конто печатътъ особенно отбЬ- 
лйзва Короленко, Чехова, Боборикина и пр. Въ лириката се подвиза- 
ватъ пай-талантливо младигЬ поетп Фофановъ, Мержковски и др. Кри- 
тик ата се пр'Ьдставлява отъ дялбокий Михаловский, който пише въ „СЬ- 
верний в*стникъ й и Буренина (фейлетонистъ на „Новое время ") и Ска- 
бически (фейлетонистъ на „Новости"). Пьрвит* двама с& защитници 
•на тенденциозната литература, която се косва до съвр-Ьменнн въ- 
► проси или ги въвбужда; посл'Ьдниятъ — Буренинъ — е за чне- 

Деиннца кп. 5. 11* 



212 

тою искуство и мисли, че литературата губи щомъ се ограничи вь- 
работата на простата публицистика; теэи критици еж и изразителигЬ- 
на дв^гЬ с&ществующи литературни течения въ Русия ; Буренинъ и 
Скабичевски, и двамата умове силни и убедени, водатъ страстпи по- 
лемики въ фейлетонигЬ си и часто, въ увл'Ьчението си, иэлазять из- 
вънъ граничите на приличний тонъ. Подобна распалена препирня се - 
води сега именно по поводъ ч на Надсона. умр'Ьлъ неотколе, и пръекигб отъ 
кальта, конто си хвърлятъ полемицигЬ, пада и на името на злополуч- 
ниятъ поетъ. Твьрде талантливо се подвизава на критическото поприще 
и Арсениевъ (въ „Вйстникъ Европы"). Той се отличава съеиленъ ана- 
литически даръ и полмическа способность. Въобше, русската критика, 
при всичко, че има днесь даровити представители, очаква още свой 
втори БФлински. 

Тие дни се празднува въ столицата 50 годишний юбилей на единъ 
отъ ветеранитЬ на руската поевия, Полонски. Главната чьрта на поезията 
му е тиха мечтателность, чужда отъ всяки нервни пориви, както и отъ 
всяка тенденциозность, главната чьрта на реалистическата школа. Отъ 
вся чей крайща на Русия, и даже отъ Европа, заваляхк съчувственни 
поздравления на юбилея. Най-прйднитЬ представители на русската мисьль 
прославихж радостьта на мастития иЪвецъ. Между гЬхъ присжтствоваше 
единъ знаменитъ гость, Георгъ Брандесъ, датский критикъ. 

Брандесъ б*Ьше дошелъ нй-скоро въ Петербургъ изъ Филландия, , 
дето бёше челъ лекции. Съ сдщата цель той пос1лцаваше и русската 
столица. Той не идеше тука, като непознатъ. Знаменити критически съ- 
чинения, особенно — Дитературната критика въ XIX в1*къ" на която* 
самь е главний представитель, бёха му спечелили тукъ жежки поклоннищг. 
Той чёте на френски петыЬ си сказки въ гол^мата зала на Имп. Пуб.. 
Библиотека. Пьрвата лекция се отнасяше до русската литература, съ 
която се е запозналъ прйзъ европейский прёводи. Той припознава 
голймото й значение за Русия и за Европа и преобразователното влия- 
ние, което ще има възъ раэвитието на вападнитё литератури. Той ана- 
лизира Тургенева, Достоевски и Толстой, и дохажда до заключение, че- 
мистицизмътъ е преобладающи елементъ въ гения на повечето русски и 
полски писатели. Осталите лекции бех& посветени на френската литера- 
тура, именно : на Жоржъ Занда, Алфредъ де Мюсё, Емилъ Зола и Сентъ . 
Бйова. Тукъ Брандесъ се почувствова па твьрда почва; той разви ми- 
сьльта си съ голема свобода, логика и красноречие. Подирь всяка сказка 
той приимаше най-шумни доказателства на съчувствие. Преди да тръгне- 
за Москва Брандесъ биде почетенъ съ раскошенъ об4дъ отъ столичните. 
лптератори. 

(Сл*два) 



213 



СТИХОТВОРЕНИЕ. 

Пакъ чувамъ викъ па ненависть н злоба, 
Пакъ позиви за кръвь, закани диви, 
Пакъ зв'Ьрскиятъ инстинктъ, врожденъ на роба, 
Враждагб б^сни — пакъ, о Боже, жпви ! 

Пакъ рсвъ за мьсть, ревъ низъкъ, малодушенъ, 
Пакъ мрьсний вой на отрастит* въ кипенье; — 
И гласъ нито единъ великодушенъ 
Да втбй въ душнгЬ сладко примиренье! 

Не пикнатъ на земята ни злощастна 

Цв'Ьтя на Братство, Милость, Духъ чов4шки; 

Умраза е стихлята ужасна, 

Въ която дишаме и мреиъ стЪпешки. 

О стига дань на Злото пр'Ьдъ кумира! 
Ний готвимъ бадше проклею въ мрака: 
Тозъ, който злобл сЬе — бури сбира, 
Тозъ, който рани дава — мщенье чака! . . . 

Свободо ск&па! Ти изгр* приятно 
Надъ нашит* гори, поля широки ; 
Но Любовьта ти — слънце благодатно — 
Не озари сьрдцата па жестоки! 

23 Марта 18»1. И- ВаЗОВЪ. 



214 



СЪ ТЕБЕПШРЪ И СЪ ВЙГЛЕНЪ.*) 

Картини нзъ нашжй съврЪмененъ животъ. 

огь 

ЪЛ~ Георгиевъ. 

Дйдо Колю се ув$ри вече, че тука* не е стигнало гласъ за неговата- 
воденица. Той разбра, че тука още не еж имали хаберъ за неговигЬ иа- 
тила. Полуслисанъ и отчаянъ отъ тоэи фактъ, той осжждаше въ себ* сй' 
централната власть, която, споредъ неговигЬ убеждения, е била длъжна. 
да знае за всичкит* дертове на хората, въ цйлата щрщина, па, раз- 
бира се, и за неговия дерть, който, споредь както той б'Ьше увйренъ, е 
предизвиканъ чр&ъ една въпиюща неправда. — „Ако еж голймци, тЬ 
века пакъ да ел си голймци и , — разс&ждаваше въ умътъ си .дЬдо Колю • 
— „но защо не си гледатъ добр* работата?! На ли царщина ги за. 
това държи, та да не пати сиротинята? ... На ли т*Ь трйбва да по- 
правятъ всичкит'Ь кривици, конто пб-малкит& отъ гЬхъ еж сто рил и на 
тая сиротиня ?!.... Зеръ само коньтъ е кривъ, ако се съпне, . . - . 
тогава, защо яздачьтъ държи юз дата въ р&цйгЬ си?! ... .Зеръ в о дата. 
е крива, че закарва гемията въ камънацит^, тогава защо е кърмача?. .. 

защо е кърмата въ ржцегЬ му?! * Такива и друг и гЬмъ. 

подобии мисли пр'Ьхвъркнах* на бързо, като ластовички, прйзъ умътъ 
на д*да Коля. Той се съвэе, обаче, съ вр'Ьме. Щрекна му нему на 
умътъ, че той не е дошълъ на това юлуьмо м?ьсто да ос&жда — а да. 
се моли. 

Той се дооЬти, че му задавах* широкъ въпросъ; вънросъ, който му 
даваше пъдна свобода да искаже всичко, което е тежело до този момеятъ. 
на неговит* изм&чени гярди. Той вФрваше, че колкото пб^подробно, пб- 
обстоятелственно и пб-искренно раскаже своитЬ патила и своя дерщ . 
толкова пб-лесно ще придума гол1ьмещтъ да му помогне въ тъзи неволя. . 
Д'Ьдо Колю подмушна калпака си, който се б'Ьше поисхлузилъ пзъ подъ. 
миш ни цата, примени ржцЪгЬ си върху тоягата, на която се опирмше, 
като я хвана съ л'Ьвата си р&ка, а върху нея натисна съ дйсната, по-- 
пришавна малко съ л4вата нога, която сегизъ-тогизъ позатрепервашч въ 
колйното, зина и подхвана така: 

— „Е, па, оно, господине, на ли е дошло до расказванье — азъ 
ще ти раскажемъ. Та кому ли не съмъ расказвалъ, та тебе ли да не 
раскажемъ? .... Та и кой ли други би тр*бвало да ме чуе, ако не 

ти?! Ще ти раскажемъ всичко: отъ конедъ до конецъ, — да* 

чуешъ, да разберешъ, па да се кърстишъ отъ чудо! .... 

„Б'Ьше се минало н*Ьколко дни подиръ Спасовъ день. Едца ср'Ёда,. 
привечерь, глйдамъ, иде бировино при мене. Я си тамамъ правехъ язо» 



*) Продолжение огь 4 книжка и край. 



215 

на воденицата. Оно, знаешь, намърщило се б*Ьше иебето, па се раэбър- 
кали ония облаци, като комина у ново вино — да речешъ ха, сега ще 
рукне като изъ улей. Натилъ съмъ го и други пять, па энамъ, че отъ 
такъвъ облакъ не вали дъждъ, а порой! . . . Мислямъ си я, ако прнйде 
р*ката отъ дъждътъ, па пробив язо, па заляв, оно — отиде! Държъ, 
думамъ я, да сгЬгнемъ яэо, па, послй - — каквото ще Опя, отъ горЬ. . . 
Та, на ли ти кажемъ, тамамъ я потегамъ яэо, а бировина: — „добърь 
вечерь"! — Даль Богъ добро, кажемъ, — какво харно? — „Нишо", 
каже ; дойдохъ да те видимъ и да ти кажемъ, че кмето пратилъ хаберъ 
изъ градо да идешь тамъ ; ама утр* рано, у ворй още, у градъ да си, 
при миролоя! .... Ете, каже, и тая хартишка ти пратиле отъ миро- 
лоя. „РЬкохж, каже, да чинишъ — какво чинишъ, само да не зак&с- 
н'Ьешъ, оти послй, ва тебе ще бжде ело! . . . Гледамъ я, деньо нр*- 
валилъ, туку що се не е смръкнало, дума се; а вр г Ьме лошо, .... а 
облацигЬ: на, така, туку що не еж плиснали. Па, не стига това, ими 
па и градътъ не е блнеко .... а я, на ли ме видишъ, пусти нодзе, 
ослабн-Ьли, па не даянжтъ вече на пжть. ... па и тая неволя, у ко- 

леното, . . . зеръ все на моята глава да се даде да патимъ? 

Ама пакъ, . . . що чешъ му? . . . като тр'Ьбва да се иде — оно ще 
се иде ! . . . Знамъ ли я що ме ч*Ька ? . . . . забитлжкъ е това, не е 
шега, . . . като те вика — ще идешъ! . . . Баремъ да ми бйхк оба- 
диле пб съ вр'Ьме — още вчера, или озарана . . . ама де ! . . . Би- 
ровина си отпде. Я рЬкохъ на Първа да ми даде н*що да захапномъ; 
внаешъ, по край тоя язъ, блъекахъ се ц г Ьлъ день, па не бЬхъ пито 

троха турилъ у уста Първа ми одрйза едно парче просеян къ, 

сложи мн глава лукъ и мал ко солчица, па похапнахъ шЬколко залака, 
ама не ме хваща пито яденье! . . . П&ть срокъ н г Ьма, думамъ си; все 
ей мишгёхъ да не закъснЬемъ! .... Хапнахъ що хаппахъ, па взехъ 
тоягата у р&цЬ, па пойдохъ. КадЬ срйдь нощь, приплиска дъждч.тъ. 
Хвана ме, тамьмъ у най-лошето м^сто, на единъ ачиклжкь; ипто дърпо 
имя кад* да се послонпшъ! Станахъ виръ-вода! Да чАкамъ да проста не, 

— н'Ьма кжд*, на и н"Ьма кога; а да вървимъ пакъ лошо! 

На се случило, та и пжть лошъ . . . смолничавъ . . . па, ти ст&шгшъ, 
а оно : една нога на самъ, друга на тамъ — като у гЬсто ! . . . Що 
съмъ патилъ тая нощь и какъ съмъ стигналъ у градъ, оно на ли ти 

кажемъ: само я си знамъ и единъ Богъ! 

„Щомъ стигнахъ у градътъ, а я — право при миролоя. Тамо 8а ва- 
ришь попа, кмета и селскигЬ чорбаджии. Като ме видохж, а они се по- 
вгледахд между нихь си, — - едни си понамигнахж, други се поусмпх- 
нах& подь мустакъ, а попа имъ направи ишаретъ съ р&ка! . . . Я ви-. 
дохъ, че не е чиста работата, ама дё, що чешъ му?! . . . . Кот ни 
виквахд при еддията — я се узсЬрихъ отъ чудо! Вместо гждиятл, а 

оно се курдисало едно момче, съвсЬмъ голобрадо! Я не б-ихъ 

см4яль нито сто кози да му оставимъ да варди: боялъ бихъ се че ще 
расчопръшва по гората, а они вели та го турили да сади ! И оно, с по- 



516 



4 



редъ него — и саденьето иу! . . . . Таково свденье отъ мене далечь 
да е! . . . Прйкърсти се па бегай! .... Подбралъ ме да ме сади, 
защо съмъ зелъ воденпцата отъ агата, оти она била селска! Я останахъ 
като смаяпъ ! . . . Какво селска, думамъ, като си е моя ; . . . мене си 
ми я остави агата, . . . остави ми я, оти съмъ му слугувалъ, . . . оти 
съмъ му робузалъ! .... Ама можешъ ли да му кашешг> всичко? — 
Не можешъ нито да му разберешъ като на чов'Ькъ ! . . . Ти му хорту- 
вашъ едно, а онъ ти отговаря друго; ти му казвашъ просо, а онъ ти 
отговаря — протакъ ! . . . ПослЬ ми хортува, хортува . . . какво ли 
ми не издума ? ... И за н'Ькакви мотики ! .... Па поел* заобьрпа 
да ме пита за н'Ькакви прасци . . . па ме въргЬ насамъ, па ме въргЬ 

на тамъ, па си ме отс&ди да си дамъ воденичката, па то^а 

а е! . . . , Охъ, ... на ли ти кажемъ : отъ турци лото, отъ нась 

— пакъ лото! Не те оставя да се искажешъ; ти звнешъ да 

продумашъ, а онъ: хване оня звънецъ, па дё, дрънкай, като ад е на 
шяята на н'Ькой кюмурджиеки конь. ... Па и ония халп . . . кметл 
и попа . . . спустнаха се на мене, като орли на мъртва овца, па на: 
очигЬ да ми издератъ! 

„Из.тЬзохъ си, господине, ама съ попарено сърдц'Ь! Като че нЬк< й 
■б'Ьше заболъ тьрпокопъ у глфдигЬ ми ! . . Ходехъ, ама се люлЪяхъ като 
пиянъ, макаръ че съ мЬсеци не б г Ьхъ си омърсилъ устата нито съ капка 
вино, или ракля ! . . . Като че ми подкоси никой краката, па я ст&пимъ, 
а опн треперятъ, на, така, като листъ на топола! .... 

Наобиколиха ме двоокатИд , да прощавашъ, като по б4сно куче! . . . 
Единъ йи хорутува едпо, други ми хорутува други ; единъ ме тегли на- 
самъ, други ме тегли нататъкъ: да пощур'Ьешъ отъ т'Ьхпо пъкъ чудо! 
Единъ се дотътра чакъ у селото, па ми каже: „дай ми четири жълтици, 
на я ще ти избавимъ воденицата. * — Мислимъ, мислимъ; есапимъ, еса- 
шшъ: все водепицата повече чини отъ четири жълтици! Що да правимъ?... 
Вземрмъ та продадемъ магарето, изр'Ъжемъ, до люспа, все що имаше на- 
низецъ по дечурлигата, па съберемъ наедно, та у градо, при сарафино. 
Ирйброюп, гп на сарафино, купимъ четири жълтици, оплачемъ ги, па — 
у рлщ'ЬгЪ на двоокатино. Н&й~ми б'Ьше жалъ за панизецо ; . . знаешъ. . . 
зърно по зърно е събирано. . . отъ баба и пр^баба, па з;ръ сега у мо.[ 
рлщ г Ь да се дотрошятъ ? ! . . Като ги р'Ъжехъ отъ косата на момичетня пц 
толкова ми б^ше м&чно, та не съмъ пито вид-Ьлъ какъ съмъ пр'Ьр'Ьзаль 
и косигЬ имъ ! . . Тужко е, господине, па ти е м&ка, като се сЬтишъ, ч* 
отъ старини е остапало. . . р&цЬгЬ ми трйперяхй, като че кол'Ьхъ д*Ь- 
цата си ! . . . Па баремъ да б'Ьше и това помогнало, пат, добро. . . а 
оно?! . . Отидоха си така, за тоя що духа! . . Па и за иагаренцето ми 
б'Ше жалъ; оно, знаешъ, истина, добиче е, ама нали си свпкналъ съ 
него, на и оно съ тебе, . . . знае ти сиромашията . . . отм'Ьнявало те •% 
кой съ дървца отъ гората, кой съ това, кой съ онова!. . . Като го п<>- 
веде кунувача, а оно обърна глава, па ни изгледа, като чч разбираше, 
я Пьрва и д1щата. . . дожал г Ь имъ, па имъ потекох& съл<*;[ ! . . . 



217 

„Мина се коджамити вр'Ьме. Единъ день, б4хъ се Ц'Ьлъ изгубилъ отъ 
замислия. Б1ше пошло шарка по сел ото, на, нали знаешь, коя злиня 
дойде, она си не похожда, до като и назе не изр'Ьди. Прошарили се 
б*6хж и тригЬ д'Ьца, па и тритЬ легналя — болни на смърть! Майка 
имъ, сирота, бдв*Ь се правила отъ страхъ! Слисада се, па не знае, кое 
п6-напр*Ьдъ да гледа! . . Его ти, гледамъ, туку се испр'Ьчихж пр'Ьдъ 
вратата: кмета, попа и поповия зетъ, що е даскалъ у селото. Идатъ, 
като никои сеймени^ па нито „добъръ вечерь/ нито „помози Богъ"!... 
Туку се обърна кмета, па, така, дутмапеки, на мене: „прибирай си, каже, 
парцалигЬ, па остави воденицата, че ще си ж засвои селото." Бабичката 
ми, като чу гЬзм думи, а она испингб, като че я убоде нЬкой съ ножъ, 
ла падпа въ несв'Ьсть, като мьртва ! . . ДЬцата, болни на смърть, и они 
приплакахж, като чухж, че ще оетапемъ безъ покривъ и като видйх* 
майка си че падна ! . . Мене ми прнчьрня пр'Ьдъ очигЬ, па, на веднъжъ, 
както си стоехъ, дръпнемъ манарата, на га эавьртимъ, та — щйхъ да 
го закольамъ като шопаръ, да прощавашъ, ама опъ се тръгна на бързо, 
па избЪгна, заедно съ другаригЬ си. Поел* дохождахж отъ градътъ, та 
хе испитвахж, какъ съмъ сакалъ да го посЬчамъ съ манарата; писахж 
Н'Ьщо, ударвахж мухура на селото, па като свършмхж съ тая работа, а 
они отидохж въ ноповата кръчма, ядохж и пихж ц-Ьла нощь, на си пой- 
дохж пакъ у градътъ. Подиръ нЬколко дни, попа и кмета ноднратихж 
нЬколко селяни да ми кажжтъ, че щели да ме ежджтъ у укуружния 
еждъ, оти съмъ сакалъ да посЬчамъ кмето, ама ако кандишамъ да си 
дамъ воденицата съ добро, безъ еждъ, они щ'Ьли да потулятъ работата. 
Маке, думамъ си, та эеръ они мислбктъ, че сичкигЬ еждии еж като миро- 
лоя, та да теглятъ по нпхна страна! ? Я се не боимъ, кажемъ, отъ еждъ, 
нади баремъ тамъ еж иб-стари чов1щи ; ще имъ кажемъ правичко веичко, 
па, ако еждгжтъ право, мене не ме е страхъ; я си знамъ, че не сьмъ 
кривъ. . . Така си есапимъ я, ама оно не било така. и 

Д'Ьдо Колю се бЬше доста навелъ, като расказваше горнето. Той се 
поисправи, пр'Ьгълтна засъхналата си плюнка, попрЬмЬсти тоягата въ рж- 
ц г ЬгЬ, пр'Ьстжпи съ л'бвата нога, вджхна, 8а да поеме повече въздухъ и 
пакъ подкачи: 

„Около св. Никола, тоя двоокатинъ нрати да ме вика у градъ. На- 
дигнемъ и, безъ да гледамъ студъ, мравъ п виелнца, та — право у градъ 
при укуружния еждъ. Подкачихж и тука да ни еждньтъ.